Определение № 2990 от 13.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2772/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1503/1439 от 13.04.2023 г. на „ЗОРА-АГРО“ ООД, гр. Вълчедръм, подадена чрез управителя Б. Б., приподписана от адвокат Н. А., и касационна жалба вх. № 1653/1580 от 27.04.2023 г. на „Стамови 2016“ ООД, подадена чрез адвокат С. П., срещу въззивно решение № 82/13.03.2023 г. по в. гр.д. № 440/2022 г. на Окръжен съд - Монтана. В касационните жалби се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на „ЗОРА-АГРО“ ООД се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите относно приложението на разпоредбата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ и дали е допустимо отделна правна норма от специалния закон да се явява не специална спрямо правна норма от общ закон, и оттам непротивопоставима на друга правна норма от общия закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на „Стамови 2016“ ООД се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Възниква ли право на обезщетение за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, когато ищецът е разполагал с друг иск по отношение на лицето, за което твърди, че се е обогатило неоснователно за негова сметка; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, да обоснове защо приема едни доказателства за относими, а други – не, както и да обсъди събраните относими и допустими доказателства, възражения и доводи на страните в тяхната взаимна връзка; 3. Може ли с решението си въззивната инстанция да възложи в доказателствена тежест на другата страна установяването на правнорелевантен факт, който първоинстанционният съд е указал, че подлежи на установяване от насрещната страна, без предварително да уведоми страните за становището си как се разпределя доказателствената тежест за подлежащия на доказване факт, без да им предостави възможност да изразят становище и без да даде указания за ангажиране на доказателства; Ответникът по касация – К. Л. Е.,гр. В., чрез процесуалния си представител адвокат Й. К., е подал писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадените касационни жалби, като оспорва жалбите и по същество. Моли да се присъдят сторените в настоящото производство разноски. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 310/21.10.2022 г. по гр. д. № 1041/2021 г. по описа на Районен съд – Лом, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от К. Л. Е. искове с правно основание чл. 93 ЗС за заплащане на суми, представляващи обезщетение за стойността на добивите от ниви с идентификатори *** и *** по КККР на [населено място] за стопанските години от 2016/2017 до 2019/2020 срещу ответниците „Стамови 2016“ ЕООД за сумата 11 129,67 лв и „Зора-Агро“ ООД за сумата от 5209,39 лв., както и предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 93 ЗС срещу И. Н. С. за сумата 16 339,07 лв., представляваща обезщетение за стойността на добивите от гореописаните ниви за същия период. Вместо него е постановено друго, с което ответниците „Стамови 2016“ ЕООД и „Зора-Агро“ ООД са осъдени да заплатят на К. Е. сумите от съответно 11 129, 67 лева, представляваща стойността на добивите от процесния имот с идентификатор *** и 5209,39 лева, представляваща стойността на добивите от процесния имот с идентификатор *** за стопанските години 2016/2017, 2017/2018, 2018/2019 и 2019/2020. Въззивният съд е приел за установено, че Г. Н. Р., починал на 10.05.1936 г., е бил наследен от двамата си сина: Б. Г. Р., починал на 20.12.1958 г., и Ц. Г. Р., починал на 17.01.1969 г., съответно от техните наследници по закон. Ищецът - К. Л. Е. е наследник на общия наследодател от коляното на К. Ц. Е. /син на Ц. Е./, а В. В. Р. е наследник на общия наследодател от коляното на Б. Р.. С решение от 1995 г. на Поземлена комисия – гр. Вълчедръм на наследниците на Г. Р. са възстановени три земеделски имота. От представените по делото писмени доказателства съдът приел, че ищецът К. Л. Е. е придобил собствеността върху общо 86/216 ид. ч. от процесните земеделски имоти въз основа на договор за покупко-продажба за 1/72 ид. ч. от Н. Ю. Т. и К. В. Т. и по наследство от неговия баща Л. К. Е., който на свой ред е придобил по наследство 1/24 ид. ч. от своя наследодател Г. Р. и въз основа на договори за покупко-продажба за 1/24 ид. ч. от В. Г. Р., за 1/24 ид. ч. от Р. Х. Х. и Ц. Х. А., за 1/18 ид. ч. от Н. Д. Й., Е. К. Г. и И. К. Г., за 11/216 ид. ч. от Ц. С. К., Р. В. Т. и Г. Й. Л., за 1/36 ид. ч. от А. Л. Ч. и К. Л. Г., за 1/12 ид. ч. от Х. Г. Х. и за 1/24 ид. ч. от В. Б. Р.. По делото са представени и два договора за аренда на земеделска земя, с които съсобственикът В. В. Р. е отдал под аренда на ответника И. С. процесните ниви от 60 829 кв.м. и 121 750 кв.м., представляващи поземлени имоти с идентификатори *** и ***, за срок от 10 стопански години, считано съответно от 01.10.2011 г., на цена 15 лв./дка за ПИ *** и от 01.10.2013 г. на цена 10 лв./дка за ПИ ***. И в двата договора изрично е предвидено правото на арендатора да преарендова имота на трети лица без писменото съгласие на собственика на нивите. Пред съда са представени и множество договори за наем, с които ответникът И. С. е отдал под наем процесните имоти на другите двама ответници „Зора-Агро“ ООД и „Стамови 2016“ ЕООД. С нотариална покана от 02.03.2020 г. осем от съсобствениците на процесните имоти: Л. Е., И. Е., Х. Е., С. Г., И. Г., М. Е., Й. Е. и Е. Е., са уведомили аредантора И. С., Ю. С., „Стамови 2016“ ЕООД и „Зора-агро“ ООД, че като собственици, притежаващи общо 119/216 ид.ч. или 55,09 % от двете ниви, са сключили за тях договор за аренда на земеделска земя от 21.02.2020 г., с арендатора Л. К. Е., в качеството му на земеделски производител, и са ги поканили да освободят и предадат владението върху земите в двуседмичен срок от получаването на поканата, както и да им заплатят в двуседмичен срок от поканата парично обезщетение от 119/216 ид. ч. или 55,09% от добивите от нивите, равняващо се на сумата от 100 544 лв. за периода от стопанската 2013/2014 г. до момента на връчване на поканата. От представените извлечения от сметки съдът е установил, че на 03.02.2021 г. „Стамови 2016“ ЕООД е превело по банков път на К. Е. сумата 4210 лв. – рента за 2019/2020 г. за 70, 150 кв.м. в землището на [населено място], част от имотите с индентификатор *** и ***. Сумата е върната обратно на „Стамови 2016“ ЕООД. За установяване на пазарната стойност на добивите на съответните зърнени култури от процесните ниви по делото е назначена и агротехническа експертиза. От заключението се установява, че тази стойност за стопанските години от 2016/2017 до 2019/2020 за „Зора-агро“ ООД е 5209, 39 лева, а за „Стамови 2016“ ЕООД – 11 129,67 лева. При тези фактически данни и съобразявайки разпоредбата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ в редакцията си към момента на сключване на договорите, съдът е приел, че когато договорът за аренда е сключен само от някои от съсобствениците на земеделската земя, отношенията помежду им се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС. Съдът е посочил, че нормата не е специална и не изключва приложението на чл. 32, ал. 1 от ЗС, според който общата вещ се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. Поради това и съгласно установената съдебна практика, съдът е приел, че ако съсобственик, сключил договор за аренда, не притежава повече от половината от вещта, този договор е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако са го приели изрично или мълчаливо. Посочен за безспорен по делото е фактът, че съсобственикът В. В. Р. е отдал изцяло двата процесни имота, без да притежава повече от половината идеални части, поради което сключените от него договори за аренда са непротивопоставими както на ищеца К. Е., така и на останалите съсобственици на процесните имоти. Прието е още, че съгласно ТР № 85/02.12.1968 г. по гр.д. № 149/1968 г., ОСГК на ВС, отношенията на държател със собственика по отношение на добивите, получени от имота, се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на договор – съобразно разпоредбата на чл. 93 ЗС. За неприложима е приета нормата на чл. 17, ал. 1 ЗАЗ, която предвижда, че наследниците, съответно правоприемниците, заместват арендатора като страна в договора за аренда, тъй като наследодателят на К. Е. е закупил идеалните части от имотите от В. Г. Р., докато договорите за аренда са сключени от В. В. Р.. С оглед така приетото и съобразно определената от агротехническата експертиза пазарна стойност на добивите от процесните ниви, съдът е отменил първоинстанционното решение и е постановил друго, с което предявените от К. Е. искове по чл. 93 ЗС са уважени в пълен размер. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност чл. 288 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по въпросите, поставени от „Зора-Агро“ ООД, доколкото те са не са решени в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС. В нея се приема, че създаването на режим на специално регулиране на стопанското ползване на земеделска земя и извличане на плодовете от нея е свързано със съществения елемент на договора за аренда – придобиване собствеността върху добивите от тази земя. С оглед тази специфика обаче, не може да се приеме, че нормата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ изключва приложението на общата норма на чл. 32, ал. 1 ЗС и на закрепеното в нея изискване за използване и управление на общата вещ по решение на мнозинството от съсобствениците. Нормата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ в редакцията преди изменението в ДВ, бр. 13/2017 г. не изключва възможността договор за аренда, като договор за управление на общата вещ, да бъде сключен от всеки съсобственик за цялата вещ. Ако обаче съсобственикът, сключил договора, не притежава повече от половината от вещта, този договор не е противопоставим на всеки един от останалите съсобственици – заедно или поотделно, освен ако не са го приели /решение №73 по гр. д. №2929/2019 г., ВКС, II г.о. и решение № 12 по гр. д. 1251/2017 г., ВКС, II г.о./. Съобразявайки тази практика на ВКС, въззивният съд е констатирал, че договорът за аренда е сключен между съсобственик, притежаващ по-малко от половината ид. ч. от процесните ниви, и ответника И. С., поради което не може да бъде противопоставен и не обвързва ищеца К. Е.. Ето защо по поставените въпроси въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване и по поставените от „Стамови 2016“ ООД въпроси. Първият въпрос е изцяло неотносим, тъй като не е свързан с решаващата воля на въззивния съд, а е изведен от становището на страната за неправилност на въззивното решение. С оглед това, той не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване на решението. Въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС обективирана в ТР № 85/1968 г., ОСГК, ВКС и ТР №1/2018г., ОСГТК. Приел е, че отношенията на държател със собственика по отношение на добивите, получени от имота, се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на такъв – съобразно разпоредбата на чл. 93 ЗС. В случая ответниците „Зора-агро“ ООД и „Стамови 2016“ ООД са държатели на процесните ниви въз основа на договори за аренда и наем, сключени със собственик на по-малко от половината от недвижимите имоти, в резултат на което договорът е непротивопоставим на другите съсобственици /вкл. ищеца/, освен ако не са го приели. Поради непротивопоставимостта на договора за аренда на ищеца К. Е., въззивният съд е приел, че приложима в отношенията между страните е разпоредбата на чл. 93 ЗС. Вторият и третият въпрос също не предпоставят допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Те са свързани с твърденията на касатора за неправилно разпределена доказателствена тежест и необоснованост на крайния съдебен акт. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва, с оглед релевираните в жалбата оплаквания, да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Той е обсъдил защитните тези на страните и е дал отговор на спорните по делото въпроси. В случая неотносими към твърдението за мълчаливо приемане на договорите за аренда са представените по делото разходни касови ордери и разписки-декларации, доколкото те индикират за точното изпълнение на договора спрямо страните по него, но не и за получаване от страна на останалите съсобственици на припадащите се на дела им арендни плащания. Следва да се има предвид, че в отговора по чл.131 ГПК ответникът е посочил, че преведената на ищеца сума /като плащане на рента/ е върната от него, т.е. не се твърди приемане от негова страна на договора за аренда, а обратното – несъгласие с договора. Съгласно т. 2 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай че въззивната жалба или отговорът към нея съдържат обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат действия по посочване на относими към спора доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая не е приета като неизпълнена доказателствена тежест, възложена в нарушение на процесуалните правила на настоящия касатор /ответник/ във връзка с твърдение за мълчаливо приемане на договорите за аренда от страна на ищеца, респ.праводателя му. Съобразно принципите на състезателност и на равнопоставеност на страните в процеса, съдът няма задължение в хода на процеса да им посочва дали ангажираните от тях доказателства са достатъчни, за да установят съответното им твърдение или възражение. Липсват и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Въззивното решение не е процесуално недопустимо. Константно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е допуснал отклонение от диспозитивното начало или ако без да е надлежно сезиран с разглеждането на спора, е постановил решение - такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. В настоящия случай порок от сочената категория не се открива. Не е налице произнасяне по непредявен иск, както твърди касаторът, само поради това че добивите от земята са естествени плодове, а не граждански. Съгласно установената практика на ВКС /решение №88/09.10.2020 г. по гр. д. №1487/2019 г., ВКС, III г.о./, ако добивът от една вещ е отчужден, употребен, разходван и не е наличен при недобросъвестния владелец, се дължи неговата равностойност. Предмет на спора са добивите от два земеделски имота по време на стопански години 2016/2017 до 2019/2020, претендирани като стойност, тъй като безспорно получените царевица, слънчоглед и пшеница са реализирани по предназначение, т. е. не са налични при ответните дружества. Съобразявайки така приетото, въззивният съд е присъдил паричната равностойност на получените от ответниците добиви, с което се е произнесъл изцяло по предявения иск с правно основание чл. 93 ЗС. Останалите доводи на касатора за недопустимост на решението са свързани с процесуални нарушения, поради което не са относими към недопустимостта като порок на съдебното решение, а касаят правилността му. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на спора, касаторите „Зора-Агро“ ООД и „Стамови 2016“ ООД следва да бъдат осъдени да заплатят в полза на ответника по касация К. Л. Е. сторените от него съдебни разноски пред настоящата съдебна инстанция в размер от по 1200 лева /общо 2400 лева/, представляващи заплатени от него адвокатски възнаграждения. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.