Определение № 722 от 29.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1943/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца - Център за развитие на човешките ресурси срещу решение № 812 от 29.01.2020г. по в.гр.дело № 2077/2019г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-д въззивен състав, с която е отменено решение № 406463/14.05.2018г. по гр.д.№ 7183/2017г. на Софийски районен съд, 49 състав, и вместо него е постановено ново решение, с което е отхвърлен предявеният от ищеца срещу А. К. М. иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи сумата 4 647. 20 евро, представляваща подлежащо на възстановяване авансово финансиране по договор за безвъзмездна финансова подкрепа за участие в асистентски стаж по секторна програма „Грюндвиг“, програма „Учене през целия живот“, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 3227682015г. на СРС, 49 състав. С обжалваното решение въззивният съд е осъдил ищеца да заплати на ответника допълнително съдебно-деловодни разноски в размер на 1 150.42 лв. за първоинстанционното производство. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният установителен иск да бъде уважен изцяло. Претендира съдебно – деловодните разноски, сторени пред въззивната и касационна инстанции. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, обективирано в касационната жалба, релевира основания за допускане на касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по следните въпроси: 1. „ Допустимо ли е съдът да прави преценка по чл. 87, ал. 4 ЗЗД, когато се касае за договор за безвъзмездна финансова подкрепа, финансиран от бюджета на Съюза?“ и 2. „ Допустимо ли съдът да прави такава преценка вместо Националната агенция, която разполага с правомощия за проверка на краен отчет, когато се касае за договор за безвъзмездна финансова подкрепа, финансиран от бюджета на Съюза? Допустима ли е такава преценка, когато ответникът не е въвеждал възражение в смисъл, че неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед на интереса на кредитора?“. По горепосочените два въпроса липсва конкретизирано допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, освен бланкетното посочване на правната норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, Центърът за развитие на човешките ресурси навежда следните въпроси, решени според него от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 17/09.03.2010г. по т.д. № 414/2009г. на І т.о. и решение № 102/23.07.2015г. по т.д. № 1680/2014г. на II т.о.: 1. „При търсене на обезщетение за неизпълнение по чл. 79 ЗЗД, допустимо ли е съдът служебно да прилага чл. 87, ал. 4 ЗЗД?“ и 2. „Търсеното обезщетение по чл. 79 ЗЗД, съставляващо искане за възстановяване на авансово получени суми по договор за безвъзмездна финансова подкрепа, като обезщетение за неизпълнение ли следва да бъде третирано, или като обезщетение за вреди, с оглед приложимостта на чл. 87 ЗЗД?“. Касаторът релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност, като сочи, че съдът е нарушил диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се по ненаведен довод от ответника във въззивната му жалба за незначителност на неизпълнението, както и че съдът не е съобразил безвъзмездния характер на процесния договор, който е фикс-сделка, а е приложил разрешения, относими към обичайните облигационни правоотношения. Ответникът по касационната жалба /ответник и в исковия процес/ - А. К. М. подава писмен отговор в срок, в който поддържа становище за отсъствието на основанията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационния контрол и за валидност, допустимост и правилност на атакуваното решение. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК по граждански спор, с цена на иска над 5 000 лева, поради което е допустима. Въззивният съд е приел, че е сезиран с установителен иск с правно основание чл.422, вр. чл.415 ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 4 647. 20 евро, представляваща авансово плащане по договор за отпускане на финансова подкрепа за участие в асистентски стаж по секторна програма „Грюндвиг“, програма „Учене през целия живот“ №LLP-2013-GRU-AS-02 от 26.08.2013г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №32276/2015г. по описа на СРС, 49 състав. Изрично е посочил, че предявеният иск е за реално изпълнение на задължението на ответника за възстановяване на изплатените авансово парични средства по процесния договор, поради което е квалифицирал същия по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. СГС е счел за установено от приетите по делото писмени доказателства, че страните са били в договорни отношения за предоставяне на безвъзмездна финансова подкрепа от страна на ищеца в полза на ответника за реализиране на асистентски стаж в North West Regional Collage, Великобритания; че дейността по договора е договорено да се осъществи в периода 23.09.2013г. - 31.04.2014г. вкл. и че максималният финансов принос възлиза на 5 809 евро, включващ издръжка, транспорт, застраховка. Посочил е, че ищецът се е задължил по процесния договор, в срок от 30 календарни дни от влизането му в сила, да преведе на бенефициента - ответник авансово финансиране в размер на 80 % или сумата 4 647. 20 евро, както и че асистентският стаж следва да е с минимална продължителност 13 пълни седмици /91 дни/ и с максимална продължителност – 45 седмици /315 дни/. Въззивният съд е установил въз основа на приетото платежно нареждане за презграничен превод от 28.08.2013г., че договореното авансово плащане по договора, в размер на сумата 4 647. 20 евро, е реализирано по банков път по сметка на ответника. Счел е, че съгласно допълнително споразумение №01 от 16.04.2014 г. към процесния договор, срокът за асистентския стаж на ответника е променен за периода 28.04.2014г. - 31.07.2014г., като е коригиран и общият размер на финансирането – на сумата 4 781. 14 евро. Спорът между страните според решаващият съд е концентриран върху обстоятелството дали е налице неизпълнение на задължения на ответника по процесния договор за финансова подкрепа досежно неспазване на задължителната продължителност за провеждане на асистентския стаж /минимум 13 пълни седмици/ и непредставяне на самолетни билети в крайния отчет, доказващи крайния момент на престоя в страната, в която е проведен стажът. СГС е посочил, че съгласно чл.4.2.3.1 от процесния договор, ако националната агенция отхвърли молбата за финансова подкрепа като неоснователна, поради липса на изискуемите предпоставки за одобрението й, балансовата вноска не се заплаща и, в зависимост от окончателния баланс, се пристъпва или не към процедура по възстановяване на авансово отпуснатите средства, а съгласно чл.4.3 – ако в резултат на проверка на документите се установи, че се налага възстановяване на суми, съгласно условията на договора, бенефициентът се задължава да възстанови на националната агенция въпросните суми при определените от националната агенция условия и срокове. Анализирайки приетите по делото доказателства, вкл. сертификат от 20.11.2014г. от програмния мениджър /Музика и изпълнително изкуство/ на Училище по медия, мултимедия и изкуство, North West Regional Collage, Великобритания, и клаузите на процесния договор, въззивният съд е достигнал до решаващия правен извод, че ответникът е осъществил асистентски стаж по програма „Грюндвиг“ в North West Regional Collage, Великобритания, през периода 14.05.2014г. - 31.07.2014г., като е провел лекции на тема „Традиционна балканска музика и култура“ за студенти от три курса на музикалния департамент на колежа, с продължителност на асистентския стаж - 77 дни, която е по-малка от договорения минимум от 91 дни, при което е изпълнил изцяло задължението си по договора. Макар да не е спазил минималната продължителност на асистентския стаж и да не е представил отчетен документ за връщането си в България, съвпадащ с крайния момент на удостоверения положен асистентски стаж, ответникът според СГС е осъществил в пълнота целта на процесния договор и на безвъзмездното финансиране – провел е договорения асистенски стаж и е водил лекции на договорената тема „Традиционна балканска музика и култура“. Поради това неизпълнението на формалните задължения за минимална продължителност на стажа и за представяне на самолетен или друг билет за връщане в България, не се е отразило по никакъв начин на цялостното изпълнение на договора от страна на бенефициента на финансовата помощ, което е в хипотеза на пълно изпълнение. Ето защо според въззивния съд не е възникнало задължение за ответника да връща авансово платената сума по процесния договор, при което предявеният установителен иск е неоснователен. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В изложението към касационната жалба на ищеца не са формулирани правни въпроси, които да са обусловили решаващите правни изводи в атакуваното въззивно решение. Поставените въпроси от касатора могат да бъдат обобщени до въпроса: Допустимо ли е съдът да извършва преценка по чл. 87, ал. 4 ЗЗД, ако ответникът не е навел възражение в този смисъл, по предявен иск за реално изпълнение на договорно задължение с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД?. Според нормата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД разваляне на договора не се допуска, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед на интереса на кредитора. Съобразно с диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът – ищец е основал своя иск не на последиците на развалянето на двустранен договор поради виновно неизпълнение, регламентирани в чл. 87 и чл. 88 ЗЗД, а на общата норма на чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Последната регламентира неизпълнението на договорно задължение при запазена облигационна връзка, като както въззивният съд изрично е посочил в мотивите на решението си, ищецът е избрал да заяви искова претенция за реално изпълнение на договорното задължение на ответника /чл. 79, ал. 1 ЗЗД/. Поради това решаващият мотив на второинстанционния съд, за да отхвърли предявения иск, е че не е налице твърдяното виновно договорно неизпълнение от страна на ответника, а напротив последният е изпълнил точно своето задължение да реализира договорения асистентски стаж в посоченото в процесния договор чуждо учебно заведение и да изнесе лекции на договорената тема пред съответната аудитория. Именно това задължение е елемент от съдържанието на процесния контракт и с точното му изпълнение е постигната изцяло целта на договора и на безвъзмездното финансиране. При тези решаващи правни изводи, поставеният от касатора въпрос за приложението на чл. 87, ал. 4 ЗЗД и допустимостта на служебната преценка на съда за незначителност на договорното неизпълнение при развален договор, по никакъв начин не е в състояние да обуслови различен изход на конкретното дело. Макар приемайки, че е сезиран с иск за реално изпълнение на договорно задължение, СГС да се е позовал погрешно на незначителност на неизпълнението по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД, не този му извод съобразно гореизложеното е решаващият за отхвърляне на предявения иск. Поради това не е осъществено общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, при която хипотеза не следва да бъдат обсъждани релевираните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е осъществена и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, на която касаторът се позовава. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Релевираните от ищеца пороци на въззивното решение /нарушено диспозитивното начало поради произнасяне по ненаведен довод от ответника във въззивната му жалба за незначителност на неизпълнението и несъобразяване на безвъзмездния характер на процесния договор - фикс-сделка и прилагане на разрешения, относими към обичайните облигационни правоотношения/ нито са осъществени, нито съставляват горепосочените квалифицирани състави на неправилност на съдебно решение. Поради неосъществени релевираните основания на чл. 280, ал. 1 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Настоящият съд не присъжда съдебно-деловодни разноски в полза на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, макар такива да са поискани, тъй като по делото не са представени доказателства за сторени такива разноски пред касационната инстанция. На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,