Определение № 710 от 14.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 2231/2014 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу определение № 439 от 25.02.2014 г. по ч.гр.д.№ 4266/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което се отменя определение от 08.08.2013 г. по т.д.№ 4722/2013 г. на Софийски градски съд и се допуска обезпечение на предявените по т.д.№ 4722/2013 г. на Софийски градски съд от [фирма], [населено място] искове за заплащане на сумата от 31 157,25 лв., представляваща част от общата стойност на вземането от 63 343,08 лв. по фактура № 2906/18.08.2011 г., чрез налагане на запор върху притежаваните от [фирма], [населено място] сметки в [фирма] и [фирма], до размера на исковите суми, при условието на внасяне на парична гаранция от Ц. Е. в размер на 400 лв. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като се претендира отмяната му. Върховният касационен съд-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в процеса срещу акт, подлежащ на обжалване, и е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 ГПК. С обжалваното определение е прието, че доколкото са представени доказателства за съществувало между страните облигационно правоотношение, липсата на доказателства дали ремонтните работи са извършени в срок и съгласно договореното, не е пречка за допускане на обезпечение при определяне на парична гаранция 400 лв. Интересът от обезпечението винаги предполага съществуването на спор. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.1 ГПК, приложима с оглед препращането по чл. 274, ал.3 ГПК, касационното производство е допустимо при наличието на едно от изброените в чл. 280, ал.1 т.1- т.3 ГПК основания. В изложението по чл. 280, ал.1 ГПК жалбоподателят поставя три материалноправни въпроса. Първият от тях е: Издадената фактура поражда ли задължение за плащане по договор за изработка? и се твърди противоречие с незадължителна практика на ВКС, като се изтъква, че фактурата е едностранно изготвена. Обаче, произнасянето по този въпрос следва да се осъществи в исковото производство по същество на спора, а не по повод обезпечението на предявените искове. Вторият въпрос жалбоподателят формулира по следния начин: Следва ли да се посочи от ищеца обезпечителната нужда, както и да се изложат съображения в тази насока, които да се разгледат от съда успоредно с вече осъщественото обезпечение- упражнено право на задържане? Позовава се на нот.покана на ищеца, че на основание чл.91 ЗЗД упражнява право на задържане върху локомотивен трансформатор и изглаждащ реактор. Бланкетно се посочва т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, но няма доводи по смисъла на т.4 ГР 1/2009 ОСГТК, което всъщност води до липса на обоснован допълнителен селективен критерий по чл.280,ал.1 ГПК. Третият въпрос: При осъществено право на задържане по чл.91 ЗЗД, когато стойността на вещта превишава стойността на претендирания ремонт, налице ли е обезпечителна нужда? също не отчита, че се касае до различен интерес на кредитора и затова е ирелевантен. Цитира се опр. 620/9.11.09 по ч.т.д. 592/09 на І т.о., с което е прието, че дори исковете да са вероятно основателни, ако реализацията на правата на кредитора не би била затруднена, обезпечителна нужда липсва. Но това определение няма отношение върху акцента в поставения въпрос за стойността на ремонта. Тук следва да се има предвид, че наложеният запор е до размера на исковите суми. По изложените съображения, частната касационна жалба не попада в приложното поле на чл.280,ал.1 ГПК и затова не следва да се допуска до разглеждане по същество. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение