Определение № 311 от 11.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2224/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на МБАЛ „Доктор Д. Ч. – Р.„ ЕООД против решение № 183/05.06.2019 г. по т.д.№ 224/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 463/18.10.2018 г. по т.д.№ 69/2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. И. Д. против касатора иск, с правно основание чл.79 ал.1 вр. с чл.147 ал.1 ТЗ, за разликата над присъдения от първоинстанционния съд размер от 17 223 лева до пълния предявен размер от 33 189 лева - дължимо обезщетение за неизползван към датата на прекратяване на договора му за управление платен отпуск, както и в частта, с която е отхвърлен акцесорният иск за обезщетение за забава в изплащане на главницата, с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД, за разликата между присъдените 325,97 лева до пълния претендиран размер от 583,41 лева, като вместо това МБАЛ „ Доктор Д. Ч. – Р.„ ЕООД е осъдено да заплати тези суми, к а к т о и в ч а с т т а в която е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, макар че такива не се сочат. Оспорва се правилността на прилагането по аналогия на чл. 177 от КТ в правоотношението между страните, въпреки констатирана липса на договорна клауза, уреждаща правните последици при неизползван, макар полагаем се годишен платен отпуск. Правоотношението между лечебното заведение и ищеца, според касатора, не се регулира от КТ, вкл. с прилагане разпоредбите му по аналогия. Така, според страната, се подменя волята на страните по спора, доколкото правилно първоинстанционният съд е приел, че допълнителните споразумения към сключения договор за управление не са одобрени от Общинския съвет, като упражняващ правата на принципала – [община], в качеството на едноличен собственик на капитала. Ответната страна - Д. Д. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулирането на правен въпрос и позоваването на съдебна практика по различни от спорния предмети. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Предявени са обективно съединени искове, с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. с чл.147 ал.2 ТЗ и чл.86 ЗЗД, от Д. Д. против МБАЛ „Доктор Д. Ч. – Р.„ЕООД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неползван платен годишен отпуск от 30 работни дни, за периода 2013г. – 2017г. вкл., както и обезщетение за забава в издължаване на главницата. Между страните е сключен договор за възлагане управлението на лечебното заведение от 05.12.2012 г., за срок от 3 години, удължен за още три години с допълнително споразумение от 08.12.2015 г.. Договорът е прекратен по взаимно съгласие, но въпреки изготвянето на заповед от Кмета на принципала - [община] / № 2813/14.12.2017 г. /, за изплащане обезщетение за неползване на платен годишен отпуск за срока на управлението, такова обезщетение, дори след поканите на ищеца, не му е заплатено. Главната си претенция ищецът основава на чл.15 ал.3 от договора за управление, приет с допълнително споразумение към договора - № 2/05.12.2014 г.. Според тази разпоредба, при прекратяване на договора за възлагане на управлението, на управителя се изплаща обезщетение за неизползван платен отпуск по чл.14, в размер на среднодневно брутно възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ прекратяването на договора, за всеки ден неизползван отпуск. Ответникът е противопоставил възражение за нищожност на сключените към договора за управление допълнителни споразумения от 01.03.2013 г. и 05.12.2014 г., с които са изменени чл.9 / досежно определеното месечно възнаграждение – първо допълнително споразумение / и чл.15 ал.3 / досежно уговореното обезщетение за неползван платен годишен отпуск – второ допълнително споразумение /, тъй като същите са договорени с Кмета на [община], но без одобрението на Общинския съвет, като орган, упражняващ правата на принципала [община] – едноличен собственик на капитала, без да са му били делегирани от органа и самостоятелни права за сключване на съответните клаузи. Ищецът е противопоставил довод, че Наредба №9/26.06.2000 г. на Министерство на здравеопазването, въз основа чиито разпоредби е проведен конкурса за управител, регламентира единствено процедурата за избора му и не съдържа норми относно изменения на вече сключени при нейното спазване договорни отношения. Като издадена въз основа на ЗЛЗ с нея се уреждат условията и реда за провеждане на конкурсите за възлагането на управлението на държавни и общински лечебни заведения - еднолични търговски дружества, но не се дават предписания как Държавата, съответно общините ще упражняват правата си на собственост, като еднолични собственици на капитала на тези дружества. Според страната,за обхвата на правомощията на Кмета на общината следва да се съобрази чл.44 ЗМСМА. Първоинстанционният съд е споделил изводите за нищожност на допълнителните споразумения. Изхождайки от уговорено с първоначалния договор за управление право на платен годишен отпуск и безспорност на факта за неизползването му, съдът е уважил главния иск, изхождайки от „ наложилата се практика „, като го е присъдил на база платено за последния месец, преди прекратяването, брутно трудово възнаграждение, без допълнителни възнаграждения, което е обусловило и частичното уважаване на главния иск. Съразмерно на присъдената главница е уважен и акцесорният иск за обезщетение за забава ,считано от датата на издаване на заповед № 2813/14.12.2017 г. и в съответствие с петитума на иска. Въззивният съд също е приел за нищожни, като сключени без представителна власт за Кмета на [община] оспорените допълнителни споразумения. Независимо от липсата на изрична договорна клауза, уреждаща обезщетяване в случай на неползван платен годишен отпуск, съдът е приел, че тази непълнота в договорното отношение следва да се запълни с прилагане по аналогия на чл.177 от КТ, като се е позовал на възприетото в решение по т.д.№ 1127/2009 г. на 1 т.о. на ВКС. В съответствие с разпоредбата на чл.177 КТ и предвидената в същата методика за изчисление на обезщетението, съдът е приел, че същото се дължи на база основно и допълнително месечни възнаграждения, което е обусловило и завишаване на присъдената сума до пълния предявен размер на главницата 33 189 лева, съответно до пълния предявен размер на мораторната лихва – 583,41 лева, за периода 15.12.2017 г. – 20.02.2018 г., съобразно заключението на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Дружеството дължи ли на управителя, по сключен договор за възлагане на управлението на търговско дружество, обезщетение за неизползван към датата на предсрочното му прекратяване отпуск, в случай че в договора няма предвидена изрична клауза за това ? и 2 / При изначална липса на предвидена в договора за възлагане на управлението уговорка, за дължимост на парично обезщетение за неизползвани неприсъствени дни от управителя, към датата на предсрочното му прекратяване, могат ли да бъдат приложени по аналогия правилата на КТ и по-конкретно чл.177 КТ, уреждаща единствено метода за определяне на обезщетението ? Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решенията по гр.д.№ 4063/2016 г., гр.д.№ 1387/2011 г. и гр.д.№ 983/2014 г. на 4 г.о. на ВКС, както и в евентуалност - в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивния акт, но без мотивиране, на основание чл.280 ал.2 пр. трето ГПК. Въпросите удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като решаващият мотив на въззивното решение за уважаване на исковете е формиран при липса на изрична договорна клауза за възмездяване на управителя, за неползван платен годишен отпуск и при определяне размера на обезщетението за неползван платен годишен отпуск с прилагане по аналогия на чл.177 КТ. Не се обосновава допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 КТ с цитираните решения, тъй като същите се основават на квалификация на правоотношението между страните по сключен договор за управление, като мандатно правоотношение / по договор за поръчка /, уреждано от правилата на гражданския и търговския закон, в съответствие с която квалификация е проверена правилността на процесуалните действия на въззивната инстанция. При това, решенията са постановени по спорове за дължими на управител обезщетения с различно от настоящото основание – обезщетение за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и за възнаграждение по договор за управление. Въззивният съд не е постановил решение в противоречие с тази квалификация, нито цитираната съдебна практика отрича прилагането по аналогия на разпоредби на трудовото право при уредбата на мандатното правоотношение по договор за управление на търговско дружество, в частност на чл.177 КТ. В този смисъл, цитираните решения не дават отговор на формулираните въпроси и с това си съдържание не са в противоречие и с решението по т.д.№ 1127/2009 г. на 1 т.о. на ВКС, на което се е позовал въззивният съд. Последното изключва хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – досежно приложението по аналогия на чл.177 КТ, въпреки че и само формалното позоваване на разпоредбата не удовлетворява същата, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/ 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Действително, в решението по т.д.№ 1127/2009 г. на 1 т.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието прилагане по аналогия единствено на разпоредба относно метода за определяне на обезщетението за неползван платен годишен отпуск, при наличие на договорна клауза за обезщетяване за неползван платен годишен отпуск. В настоящия случай, обаче, въззивният съд е изхождал от изричната договорна клауза за п р а в о на управителя на платен годишен отпуск, в конкретен размер, както и на съображението, че неизползването му не е било резултат на субективната преценка на ищеца, а на обективни препятстващи го, с оглед изпълнение задълженията на управител, обстоятелства, за които същият надлежно е уведомявал противната страна в рамките на процесния период. За разлика от конкретната хипотеза, в цитираните съдебни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, не се отрича обезщетяване за неизползването на иначе изрично договорено право / впрочем и конституционно гарантирано – чл.48 ал.5 от Конституцията /, само поради липса на изрична клауза за обезщетимост. Не е обоснован, в този аспект на решаващите мотиви, и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не се обосновава и очевидна неправилност на въззивния акт. Такава би била налице при фрапантно нарушение на материалния закон или процесуалните правила, изводими само и единствено от съдържанието на мотивите на съдебния акт или изводима от същите необоснованост, поради несъответното възприемане на установен релевантен факт, с оглед опитните и научни правила и логиката. Такъв извод, мотивите на въззивното решение не предпоставят, а и самото основание по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК не е обосновано от касатора, а само декларативно посочено. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение