Определение № 5842 от 15.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1261/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 15497/20.12.2024 г., подадена от Ю. Й. Н., чрез адвокат П. П., срещу решение № 563 от 29.10.2024 г. по гр. д. № 494/2024 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 358 от 21.02.2024 г. по гр. д. № 815/2021 г. на Районен съд – Велико Търново за отхвърляне на предявените от Ю. Й. Н. срещу К. Ц. Д. искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 31, ал. 2 ЗС - за заплащане на сумата от 5000 лв., представляваща стойността на движими вещи, заплатени при изкупуването на 1/3 ид.ч. от имота, с която ответникът неоснователно се е обогатил, както и на сумата от 10 050 лв., представляваща обезщетение за ползите, от които ищцата е била лишена за периода 01.09.2015 г. - 30.06.2017 г. Въззивният съд е приел, че по делото не е спорно между страните, че И. И. М. след своята смърт е оставила като свои законни наследници дъщерите си Ю. Й. Н. и М. Й. Я.. Не се спори и че И. М. с нотариално завещание № 1, том І, peг. № 3445, дело № 1 от 2015 г. на нотариус С. К. е завещала на К. Ц. Д. 1/3 ид.ч. от недвижим имот - апартамент № *, находящ се в [населено място], [улица], ет. *, с площ от 103 кв.м, и изба с площ от 12.64 кв.м. В резултат на това процесният недвижим имот е станал съсобствен между ищцата, нейната сестра М. Я. и ответника К. Д.. Не е спорно по делото и че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 160, том І, peг. № 1024, дело № 86 от 2017 г. на нотариус Д. Р., К. Ц. Д. е продал на Ю. Й. Н. получената по горепосоченото завещание 1/3 ид.ч. от процесния недвижим имот. За да отхвърли иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, въззивният съдебен състав е приел, че в случая безспорно доказан по делото е фактът на извършената продажба на 1/3 ид.ч. от процесния недвижим имот, придобита от ищцата за сумата от 25 000 лв. С нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 160, том І, рег. № 1024, дело № 86 от 2017 г. обаче е прехвърлено единствено правото на собственост на 1/3 ид.ч. от недвижимия имот, придобит от продавача чрез завещание от И. М., като не е изрично посочено, че се прехвърля и собствеността на движимите вещи, намиращи се в имота, както и какви точно са те. Същевременно, Ю. Н. не е ангажирала доказателства за установяване на един от елементите от фактически състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД - обогатяването на ответника. За успешното провеждане на искова защита по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване не само факта, че е намаляла имуществената му сфера, но и че по този начин ответникът се е обогатил без основание, както и размера на вредата. По делото е останал недоказан и фактът, че ищцата е заплатила на ответника претендираната сума в размер на 5000 лв. за процесните движими вещи, находящи се в имота. Относно иска по чл. 31, ал. 2 ЗС – за заплащане на обезщетение за ползване от ответника и неговия баща на целия апартамент, избата и движимите вещи, Окръжен съд – Велико Търново е изложил, че вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС се явява частен случай на общата забрана по чл. 59 ЗЗД за неоснователно обогатяване на едно лице за сметка на друго. Вземането произтича от факта на реалното ползване на една обща вещ, по отношение на която всеки от съсобствениците е титуляр на правото на собственост в определен обем. За да бъде основателна претенцията за присъждане на обезщетение за ползване, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на следните правнорелевантни обстоятелства: 1) качеството съсобственик на имота - собственото си и това на ответника; 2) обстоятелството, че ответникът ползва лично имота, в смисъл на възпрепятстване или ограничаване останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове, и 3) наличието на писмена покана, получена от ответника. Приел е, че в разглеждания пред него казус не е доказана третата предпоставка. Безспорно установен по делото факт е, че нотариална покана е била изпратена, но до Ц. Д. П.. Поканата обаче, която има предвид законът в чл. 31, ал. 2 ЗС, следва да е до съсобственика, а не до трето лице, каквото се явява Ц. Д. П.. Не е спорно по делото, че за периода 01.09.2015 г. - 30.06.2017 г., за който се претендира обезщетение в размер на 10 050 лв., имотът е бил в съсобственост, като съсобственик по силата на завещание на 1/3 ид.ч. е ответникът К. Ц. Д., а не неговият баща Ц. Д. П., до когото е адресирана нотариалната покана. Дори да се приеме, че ползването на имота се упражнява чрез другиго, като възможна хипотеза, то и в този случай поканата трябва да бъде адресирана до съсобственика, а не до третото лице-ползвател. Ето защо съдът е заключил, че за К. Д. не е възникнало задължение за заплащане на обезщетение, предвид неосъществяването на фактическия състав на чл. 31, ал. 2 ЗС. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли за отмяната му и за уважаване на претенциите й. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че решението на Окръжен съд – Велико Търново е в противоречие със задължителната практика на ВКС и съдилищата в страната, както и че разглеждането на касационната жалба ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не формулира въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито визира конкретна съдебна практика. Пространно излага оплаквания за неправилност и необоснованост на съдебния акт, както и за допуснати от съда процесуални нарушения при разглеждане на делото. От ответната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба в частта й, с която се атакува въззивното решение по иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, е недопустима на основание чл. 280, ал. 3, предл. първо ГПК и следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото в тази част – прекратено. В останалата й част жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. Съображенията му за това са следните: Въззивното решение в посочената част е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. В случая – поради неформулиране на въпрос/въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК - не е налице основната предпоставка за допускане на касационно обжалване. Същевременно не е обоснована нито една от допълнителните предпоставки на закона. Изложените оплаквания срещу въззивното решение попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Ответникът по касационната жалба има право на направените от него разноски за адвокат пред ВКС в размер на 2100 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,