Определение № 50265 от 25.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1782/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. В. М., подадена чрез адв.Н. Н., срещу решение №261602/09.05.2022 г. по гр.д.№9057/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение №19587/21.01.2020г. по гр.д.№57129/17г. по описа на Софийски районен съд, с което признато за установено на основание чл.422 ал.1 ГПК съществуването на вземания на „Банка ДСК“ЕАД срещу касатора, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 22.04.2015г. - за сумите 22 865,29 лв. главница, 825,34 лв. договорна лихва за периода 25.01.2017г.-27.04.2017г., 37,15 лв. санкционираща лихва за периода 18.04.2017г. – 27.04.2017., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№27347/17г. на СРС. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на съдебния акт, поради постановяването му по нередовна искова молба, както и за неправилност ,поради нарушение на процесуалните правила,материална незаконосъобразност и необосонваност. Поддържа се искане за отмяна на решението на ПАС и отхвърляне на предявените срещу М. искове. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът иска решението да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280 ал.2 предл.2 и предл.3 ГПК,поддържайки становище за вероятната му недопустимост и очевидна неправилност. Като се позовава на предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касаторът твърди,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установената практика на ВКС по въпросите: 1.Как следва да процедира съдът при наличие на спор между страните по фактите относно спазване на нормативните технически изисквания към изписването на текстовете на договора за потребителски кредит върху траен носител и длъжен ли е съдът да указва на страните,че по спорните технически въпроси няма или съответно има нужните специални знания, така че да се даде възможност на страните да съобразят процесуалното си поведение?/противоречие с решение №314/22.11.2011г. по гр.д.№392/11г. на второ г.о. на ВКС/ и 2. Какъв е предметът на иска по чл.422 ал.1 ГПК при подаване на заявление и при издаване на заповед за изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните книги на банката по чл.417 т.2 ГПК,когато конкретното извлечение съдържа записи и информация за вземания по основен /първичен/ договор за кредит и кумулативно – счетоводни записи за вземания по допълнително споразумение към него? Как процедира съдът, когато по един от посочените в счетоводното извлечение договори или споразумение се окаже нищожен – уважава частично установителния иск или отхвърля изцяло иска за установяване на вземането, посочено в конкретното счетоводно извлечение? /противоречие с решение №81/04.06.2019г. по т.д.№1097/18г. на второ т.о. на ВКС/. В условията на евентуалност касаторът се позовава на приложимост към въпросите на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В изложението се поддържа допълнително и основание за допускане на касационния контрол при хипотезата на очевидна неправилност, обоснована с твърдения за неправилно осчетоводяване в извлечението от сметка,послужило за издаване на заповедта за изпълнение, на недължимо, поради нищожност, вземане, както и за неправилен отказ на съда да допусне техническа експертиза за установяване размера на шрифта на договора. В депозиран, чрез юрисконсулт Й. С., писмен отговор ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ЕАД е оспорил наличието на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Софийски градски съд е намерил за категорично установено по делото наличието на сключен между страните договор за банков кредит от 22.04.2015г., по силата на който на ответника е отпуснат потребителски кредит в размер на 25 000 лв., изцяло усвоен от него. За безспорно е прието,че от 15.11.2016г. длъжникът е преустановил погасяването на кредита, поради което на 20.04.2017г. кредитът е бил обявен от банката за предсрочно изискуем. За да разреши спорния между страните въпрос дали договорът за кредит и сключеното към него допълнително споразумение от 28.10.2016г. са действителни, съдът е съобразил разпоредбите на Закона за потребителския кредит от 2010г. и Закона за защита на потребителите от 2005г. По възражението на ответника за допуснато нарушение на разпоредбата на чл.10 ал.1 от ЗПК, изискваща договорът за потребителски кредит да се сключи в писмена форма на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,като всички елементи се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора, което нарушение законът е предвидил като основание за недействителност на договора с последици – връщане само на чистата стойност на кредита, съдът е развил съображения, с които е отказал да го сподели. Посочил е,че от самите доказателства се установява да са изпълнени всички изисквания на закона – както договорът, така и допълнителното споразумение към него са сключени в писмена форма, с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12, за установяването на който не се изискват специални технически познания, а това се установява от обикновена проверка от външна страна, както и,че същите са лесно четими, няма ползване на чужд език, възпрепятстващ възприемането на съдържанието им, подписани са от двете страни по него, включително ответникът е положил подпис за получаването на екземпляри от тях. За неоснователни са счетени от съда и наведените от въззивника - ответник възражения за неспазени изисквания на чл.11 ал.1 т.т.1-14 и т.20 ЗПК, като подробно е изложил мотиви за съответствие на конкретни клаузи от договора с тези изисквания на закона. Изследвайки съдържанието на договора,съдът е намерил и,че не са налице предпоставки да бъде приета неравноправност на клаузата за промяна на лихвения процент по договора /който, освен това и не е бил променян през срока на договора/, поради което е заключил,че сключеният между страните договор за потребителски кредит е действителен и валидно ги обвързва. Изпълнявайки задължението си да следи служебно за спазване на императивни правни норми при сключването на допълнителното споразумение от 28.10.2016г., съдът е намерил, че същото е частично недействително, доколкото предвижда капитализиране на лихвата по просрочени задължения, тъй като с последващото прибавяне към главницата на натрупана договорна лихва се извършва забранен /относно потребителските договори/ от закона анатоцизъм. Поради това съдът е направил извод,че допълнителното споразумение, в частта, с която е приет размер на главница, включващ и натрупаната и непогасена към момента на сключването му договорна лихва, е нищожно. Вземайки предвид заключението на вещото лице,съдът е намерил ,че на установяване като главница по задължението подлежи сумата 22 865,29 лв. /след приспадане от претендираната от ищеца като главница сума 23 542,10 лв. на капитализираната лихва от 676,81 лв./, както и съответната на нея възнаградителна и санкционираща лихва в размери 823,34 лв. /вместо признатите от първоинстанционния съд 849,77 лв./ и 38,15 лв. /вместо 38,25 лв./. В този смисъл е обективирана и крайната воля на съда за частична отмяна на акта на районния съд и частично отхвърляне на иска в диспозитива на решението. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо касационната инстанция е длъжна и служебно, без да е направено възражение от страната, да допусне обжалваното решение за проверка на неговата валидност и допустимост. В случая касаторът изрично се позовава на въведената от законодателя с нормата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК предпоставка за достъп, обоснована с доводи за нередовност на исковата молба, каквато не се установява. Според касатора, тази нередовност се изразява в липсата на разпределение и отделно искане за установяване на вземания само от първоначално сключения договор за кредит, каквото е извършил съдът, като от своя страна същият е действал недопустимо, уважавайки частично предявените искове по чл.422 ГПК, за вземания, които не съответстват на заповедта. Редовността на исковата молба се определя от съответствието ѝ с изложеното в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, тъй като производството по чл.422 ГПК е продължение на заповедното такова, съгласно възприетото и постоянно поддържано в практиката на ВКС тълкуване на закона. Констатираното в случая съответствие както между основанието и петитума на исковата молба, така и между нея и съдържанието на заявлението по чл.414 ГПК обосновават извод за редовно образувано исково производство по чл.422 ГПК. При извършената служебна проверка не се установява да е налице вероятност постановеното въззивно решение да е недопустимо и на останалите общи и специфични основания за допустимост. Първият от формулираните от касатора въпроси не отговаря на общия критерий за селектиране на жалбата му по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не кореспондира с решаващите мотиви на въззивната инстанция. Същият е поставен в контекст на твърдение за неизпълнено задължение на съдебния състав да укаже на страните предприемането на съответни процесуални действия по ангажиране на доказателства за разрешаване на спорен въпрос, за което съдът не разполага с необходимите знания. Видно от постановеното определение за насрочване на делото в открито съдебно заседание, съдът се е произнесъл предварително по направеното от въззивника доказателствено искане за допускане на техническа експертиза за установяване размера на шрифта, в който са изготвени договорът за кредит и допълнителното споразумение към него, като изрично е посочил,че за установяване на този факт не се изискват специални познания,с каквито съдът не разполага, а в решението изрично е посочил ,че той може да бъде установен при обикновена проверка от външна страна, каквато и е извършил, за да направи извода си за съответствие на шрифта на документите с изискването на чл.10 ал.1 ЗПК. Доколко това е така, е въпрос по същество, който не би могъл да бъде разглеждан в настоящото производство. Поради липсата на предпоставки така формулирания въпрос да бъде възприет като обуславящ изхода на делото, не се налага произнасяне на настоящия състав дали е налице различно разрешаване на въпроса в соченото от касатора решение на ВКС, което, освен това и не съдържа приложими към конкретния случай мотиви. Втората група въпроси са включени в предмета на спора, но по отношение на тях не могат да бъдат приложени нито допълнителният критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, нито евентуално соченият от касатора такъв в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Приложеното към изложението като практика в обратен на изхода пред СГС смисъл решение на ВКС е постановено в различна от разглежданата по настоящото дело казуистика - при предявен иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 т.3 ГПК – споразумителен протокол с нотариална заверка на подписите, с който са уредени съществуващи правоотношения между страните, като същевременно въззивният съд се е произнесъл с диспозитив, с който е отхвърлил искове за установяване по реда на чл.422 ГПК на вземания по самите договори за задълженията по които страните са се били споразумели със сключената от тях спогодба, служеща като документ по чл.417 ГПК. При тези обстоятелства касационната инстанция с разглежданото решение е обезсилила решението на въззивния състав, приемайки, че с него недопустимо е изменено основанието на иска. В конкретния случай заявлението за издаване на заповед за изпълнение е основано на документ по чл.417 т.2 ГПК – извлечение от сметка на длъжника, като в същото е посочено,че се издава на основание договора за кредит и допълнителното споразумение към него. При подаването на исковата молба ищцовата банка се е позовала на заповедното производство, в което заявлението ѝ е било уважено с издаването на заповед за изпълнение и е поискала вземанията, посочени в заявлението и в заповедта, основани на извлечението, издадено по водената в банката по договора за кредит и споразумението сметка на длъжника, да бъдат установени като дължими. По това искане именно съдът се е произнесъл, с което не е подменил предмета на делото,респ. основанието на иска, което, съгласно мотивите към ТР №8/02.04.2019г. по тълк.д.№8/17г. на ОСГТК на ВКС, се определя от твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него субективно материално право. В случая нито ищецът е въвел в предмета на спора друг /различен от въведените в заповедното производство/ юридически факт, нито съдът се е произнесъл по различно от първоначалното основание на иска.Що се касае до това как следва да процедира съдът, когато намери даден елемент от правоотношението /отделна договорна клауза/, във връзка с което е издадено извлечението от сметка, за нищожен – разпоредбата на чл.26 ал.4 ЗЗД е ясна и категорична,че тази нищожност не влече нищожност на целия договор /в какъвто аспект, противно на внушаваното с въпроса на касатора, следва да бъдат разглеждани и двата документа – основният договор и споразумението, което, изменяйки отделни негови клаузи,представлява неразделна част от него/. Наличието на задължителна съдебна практика, приложима към отговорите на поставените въпроси, както и наличието на императивна правна норма, при липса на сочени причини и цели, налагащи нейното тълкуване, съгласно разясненията в ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е основание да бъде отречена приложимостта на предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Не се констатира и основанието за осъществяване на селекцията поради очевидна неправилност на съдебния акт в обжалваната му част. Не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането на критерия по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. С наведените в изложението твърдения касаторът не обосновава нито една от посочените хипотези на очевидна неправилност, а развива съображения, относими към преценката по чл.281 ГПК, каквато в настоящата фаза на производството касационната инстанция не дължи да извършва. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед този изход на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд