Определение № 474 от 02.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1465/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Районна ветеринарна станция-Ловеч”ЕООД, гр.Ловеч срещу въззивно решение № 289 от 16.12.2019г., постановено по в.гр.д.№ 615/2019г. на Ловешкия окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 148 от 29.03.2019г. по гр.д. № 1201/2018г. на Ловешкия районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против А. Ц. А. и С. П. А. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗС за признаване за установено, че същият е собственик по давностно владение на 509,50/1886 ид.части от поземлен имот с идентификатор *** с площ от 1886 кв.м по КККР на [населено място]. По делото е установено от фактическа страна, че с нот.акт № 53/2006г. ищцовото дружество е учредило в полза на “Райфайзенбанк”ЕАД ипотека върху собствения си урегулиран поземлен имот ***, в кв.24 по ПУП-ПРЗ на [населено място], с площ 1376,50 кв.м /съгласно АДС № 398/13.02.2002г./, заедно с построените в него сгради, за обезпечаване на отпуснат от банката в полза на “Лиал Апипродукт БГ” ООД кредит. Целият имот е завзет като държавен през 1950г. като впоследствие са съставени АДС № 524/1997г. и № 398/2002г. Имотът е ограден с трайно материализирана ограда и включен в капитала на дружеството през 2002г. С нот акт № 80/2007г. вземанията на банката по отпуснатия кредит са обезпечени с ипотека върху 1376,50/1886 ид.части от поземлен имот с идентификатор ***, заедно с построените в него сгради, а с нот акт № 113/2018г. в нейна полза е учредена договорна ипотека върху същия имот с площ от 1886 кв.м, ведно с построените върху него сгради. На 16.12.2011г. върху имота е вписана възбрана, а с постановление от 12.06.2018г. на ЧСИ имотът е възложен на ответника А. Ц. А. след проведена публична продан. В изпълнителното производство имотът е описан като УПИ ***, в кв.24 по ПУП-ПРЗ на [населено място], с площ съгласно документ за собственост АДС № 398/13.02.2002г. 1376,50 кв.м и като представляващ ПИ с идентификатор *** с площ от 1886 кв.м. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предявеният установителен иск за собственост върху 509,50/1886 ид.части от поземления имот на основание давностно владение е неоснователен, тъй като от страна на ищеца не са ангажирани доказателства кои идеални части е владял в продължение на десет години, респ. че събраните по делото свидетелски показания, освен че са дадени от заинтересовани лица, не установяват конкретни действия, които да са манифестирани и доведени до знанието на собственика. Посочено е, че ответникът - купувач на публичната продан е придобил всички права върху недвижимия имот, които длъжникът е притежавал към момента на вписване на възбраната, а дори да се приеме, че продаденият имот е бил с по-голяма площ от описаната в АДС №398/2002г., то се касае за държавна или общинска собственост, за която през процесния период от време е налице мораториум за придобиване по давност. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1.Задължен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно да изложи в решенето си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не; 2 При условията на ограничен въззив, съдът дължи ли произнасяне за правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, както и служебно по валидността на решението изцяло и по валидността му в обжалваната част, а също и за спазване на императивни разпоредби на материалния закон; 3. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания в първата инстанция доказателствен материал и по свое убеждение и според разпореденото в закона да направи своите фактически и правни изводи за да достигне до собствено решение, което да намери отражение и в мотивите на съдебния му акт; 4. Фактическият състав на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС включва ли изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца и същото да му е противопоставено, когато се касае до владение върху чужд имот, при липса на заявени претенции от трети лица; 5. При липса на действия, целящи отблъскване на установено владение и при липса на заявени претенции за имота, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа следва ли да се възприеме като действие по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС; 6. Презумпцията на чл.69 ЗС приложима ли е когато фактическата власт върху чужд имот е придобита при начална липса на правно основание; 7. При презумпцията на чл.69 ЗС за придобиване на имота по давност необходимо ли е да бъде демонстрирана от владелеца промяна в намерението за своене спрямо собственика или е достатъчно упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато; 8. Има ли правно значение обстоятелството дали владелецът знае кой е собственика на вещта и необходимо ли е уведомяване на собственика за намерението, че владелецът свои вещта му, за да се зачете изтичането на срока по чл.79, ал.1 ЗС като завършващ фактическия състав на придобиването чрез давностно владение, при липса на действия на собственика срещу владелеца, предвидени в чл.116 ЗЗД, които да водят до прекъсване на давността и смущаване на владението; 9. Може ли да се счита за смутено владението, което не е придобито и поддържано с насилие, нито придобивната давност прекъсвана; 10. Релевантно ли е дали владелецът съзнава, че владения от него имот е чужд, ако е установил елементите на фактическия състав на владението съгласно чл.69 ЗС и приложението на презумпцията за анимуса; 11. Позоваването на елемент от фактическия състав на чл.79 ЗС процесуално средство ли е за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок, респ. придобиват ли се вещните права въз основа на обективирано волеизявление за това; 12. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства и при установено противоречие между фактите, установени с тях и установените с останалите доказателства по делото, както и длъжен ли е да изложи съображения защо ги приема за достоверни; 13.При липса на издаван акт за държавна собственост за разликата над 1376,50 кв.м съгласно АДС № 398 от 13.02.2002г. на Областна администрация Ловеч до реалната площ на имота от 1886 кв.м., може ли да се приеме, че разликата до реалната площ на процесния имот от 1886 кв.м е държавна или общинска собственост; 14. Може ли купувачът от публична продан да придобие процесния имот от 1886 кв.м при положение, че за разликата над 1376,50 кв.м до 1886 кв.м няма документ за собственост; 15. Спазена ли е нормата на чл.483 ГПК при положение, че при описа ЧСИ не е извършил обективна и пълна проверка на собствеността на недвижимия имот обект на публична продан, посочи в обявленията за публична продан и 16. Когато ЧСИ е излязъл извън обема на ипотечното задължение за разликата над 1376,50 кв.м до обявените и продадени 1886 кв.м, става ли купувачът собственик на имота за тази разлика, респ. лишен ли е истинският собственик от правото му на собственост върху разликата – 509,50/1886 ид.части от процесния имот. По отношение на първите дванадесет въпроса се релевира основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а за останалите четири- това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответниците по жалбата А. Ц. А. и С. П. А. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Според дадените в т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите три поставени въпроса и свързаният с тях дванадесети въпрос не са решени в противоречие със сочената от касатора практика на ВС и ВКС – ППВС №1/1953г., Р № 415 по гр.д.№ 1332/20210г., І г.о. и Р № 41 по гр.д.№ 2897/20216г., І г.о., тъй като съдържащите се в нея изисквания към дейността на въззивната инстанция относно преценката на доказателствата, обхвата на въззивната проверка и мотивите на въззивното решение са спазени. Във връзка с тези въпроси касаторът е направил общи касационни оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при преценката на доказателствата, без да сочи конкретно кои относими към предмета на спора доказателства не са обсъдени и кои релевантни за спора факти, установени с тях, не са взети предвид от въззивния съд, нито се сочат императивни материалноправни норми, които не са спазени. Предвид решаващите мотиви на съда за постановяване на обжалваното решение, а именно, че дори спорната част от имота да не е била предоставена на дружеството от държавата, респ. ипотекирана и придобита от ответниците, тя е останала в собственост на държавата и не е могла да бъде придобита по давност съгласно § 1 ЗДЗС /обн. ДВ, бр.46/2006г. и последващите му изменения/, поставените от касатора въпроси от № 4 до № 11 сами по себе си нямат обуславящо изхода на спора значение и не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Същото се отнася и за последните четири въпроса, отговорите на които са свързани с конкретно установена фактическа обстановка и които не предполагат даването на принципни отговори. Наред с това не са изложени и рилевантни доводи за обосноваване значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването ѝ, съгласно дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения, които предпоставки в случая не са налице. Във връзка с тези въпроси следва да се отбележи, че според установената практика на ВКС площта на урегулираните поземлени имоти не е техен съществен индивидуализиращ признак, а актовете за държавна и общинска собственост имат само констативно, а не правопораждащо действие, поради което посочената в акта площ на актувания имот, различна от реалната, е без значение след като в случая за държавен е актуван целият урегулиран поземлен имот, а не идеална или реална част от него. Освен това Законът за устройство на територията, за разлика от чл.181, ал.3 ЗТСУ /отм./, не придава правно значение на владение върху реална част от поземлен имот в границите на населените места като способ за придобиване на съответна идеална част от имота /Р № 55 от 14.04.2014г. по гр.д.№ 12/2013г., ІІ г.о./. Последните три въпроса имат отношение към правата на ответниците върху имота, които не са предмет на предявения положителен установителен иск за собственост. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация сторените от тях в настоящото производство разноски в размер на по 1000 лв. за всеки от тях, представляващи заплатени адвокатски възнаграждения. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.