Определение № 2060 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4552/2024 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на СГС срещу решение №.156/9.07.24 по г.д.№.181/24 на АС В.Търново в частта му, имаща характер на определение, с която е оставена без уважение частната жалба на СГС срещу опр.№.170/7.02.24 по г.д.№.83/23 на ОС В.Търново, с което е отказано изменение на постановеното по делото решение №.648/4.12.23 на ОС В.Търново в частта за разноските чрез присъждане на юрисконсултско възнаграждение за извършената от съдебен помощник защита на СГС по делото и намаляване на полагащото се на основание чл.38 ЗА на пълномощника на ищеца адв. Т.К. възнаграждение. Ответната страна И. Д. П. не взема становище. Прокуратурата на РБ не взема становище Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че първоинстанционният съд правилно не е присъдил юрисконсултско възнаграждение на ответника СГС, тъй като искът е уважен макар и частично, а доколкото производството по ЗОДОВ е специално-за защита на нарушени права, и при частично уважаване на претендирания размер за обезщетение след установено нарушение на права, разноските не следва да се изчисляват както при паричните искове по търговски и облигационни спорове. Не е налице и основание за промяна на определеното на адв.К. възнаграждение по чл.38 ЗА, тъй като размерът му е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, уважената част от иска, броя на съдебните заседания и извършените от адвоката процесуални действия. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК във връзка с въпросите: 1.“В хипотеза на чл.10 ал.4 ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато юридическото лице ответник по иска е държавен орган, и е представляван в съдебното производство от назначен на трудов договор с него юрисконсулт или упълномощено лице – юрист?“ /реш.№.163/24.06.20 по г.д.№.924/19, ІV ГО, опр.№.1886/28.06.23 по г.д.259/23, ІІІ ГО, опр.№.2975/11.10.23 по ч.г.д.№. 3032/23, ІV ГО, опр.№.431/30.05.21 по г.д.№.4957/21, ІV ГО, опр.№.78/ 16.04.20 по г.д.№.16/20, ІV ГО, опр.№.510/26.10.17 по ч.г.д.№.2346/17, ІV ГО, опр.№.218/8.04.15 по ч.г.д.№.2510/14, ІІІ ГО, опр.№.163/5.03.14 по т.д.№.2638/13, І ТО, опр.№.1105/12.03.24 по ч.г.д.№.151/24, ІІІ ГО, опр.№.2/ 20.04.21 по тълк.д.№.1/19, ОСС от ГК на ВКС и ОСС от І и ІІ Колегия на ВАС/; 2.“При осъществявана от адвокат безплатна правна помощ, на каква база следва да се определи, респективно присъди възнаграждението му: следва ли това да е въз основа на резултата по делото, при съобразяване на размерите, установени от Наредба №.1/04, респективно как се определя материалния интерес, върху който се начислява дължимият от ответника адвокатски хонорар в хипотеза на чл.10 ал.3 ЗОДОВ, респективно чл.28 ал.1 ГПК?“ /опр.№.54/6.02.19 по ч.г.д.№.84/19, ІV ГО, опр.№.9/7.01.16 по ч.т.д. №.3590/15, ІІ ТО, опр.№.724/2.05.17 по ч.г.д.№.724/17, ІІІ ГО, реш. СЕС по д.С-438/22 и съединени дела С-437/16 и С-428/16/; 3.“за задължението на въззивния съд да мотивира съдебния акт, като се произнесе по защитните доводи на страните, вкл. и без да е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания“. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне по третия въпрос. Безспорно съгласно формираната практика на ВКС съдът е длъжен да се произнесе по доводите и възраженията на страните от значение за спорното право. В случая въззивната инстанция се е отклонила от така установената практика, като не е изложила мотиви по релевантни възражения на жалбоподателя. Във връзка с възможността за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в хипотеза на чл.10 ал.4 ЗОДОВ когато юридическото лице е било защитавано от съдебен помощник, а не от юрисконсулт, е налице трайно установена и безпротиворечива практика на ВКС, на която се е позовал и жалбоподателя пред апелативния съд и във връзка с която е изложил доводи. Съгласно същата разпоредбата на чл.10 ал.4 ЗОДОВ регламентира възможността ищецът да заплати на ответника възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от иска, ако е бил защитаван от юрисконсулт; съобразно чл.32 т.3 ГПК държавните учреждения и другите юридически лица могат да бъдат представлявани в съдебното производство по пълномощие както от юрисконсулти, така и от други техни служители с юридическо образование; за приложението на тази разпоредба, респ. и на нормата по чл.78 ал.8 ГПК вр. §1 ПЗР на ЗОДОВ, от значение е не наименованието на длъжността на служителя, а качеството му на правоспособен юрист, което му дава възможност да осъществява процесуалното представителство на юридическото лице, чийто служител е; след като такъв служител е осъществил процесуалното представителство въз основа на редовно пълномощно, издадено от представляващия страната, последната има право да претендира юрисконсултско възнаграждение в размер, определен по реда на чл.78 ал.8 ГПК вр. чл.37 ЗПП. В случая ответникът СГС е бил представляван от съдебен помощник, който е служител с юридическо образование и правоспособност, поради което и предвид гореизложеното за това представителство е било дължимо възнаграждение предвид частичното отхвърляне на претенцията. С оглед изричното постановяване в чл.10 ал.4 ЗОДОВ, че това възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ, така определените размери са минимални /драстично по-ниски от тези по Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения/, отнапред определени с минимум и максимум /100лв. и 300лв./, известни са на страните и е възможно да бъдат съобразени от тях преди завеждане на делото; поради това и тезата, че при това положение могат да действат възпиращо, не може да бъде споделена. В случая съдът намира, че трябва да бъде присъден предвиденият минимум от 100лв. Относно дължимото възнаграждение по реда на чл.38 ЗАдв на пълномощника на ищеца не е отчетена трайно формираната практика, съгласно която дължимото по иск по ЗОДОВ адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА се определя въз основа на цената на предявения иск, предвиденото в Наредба №.1 минимално адвокатско възнаграждение съобразно този материален интерес, с редукция съразмерно на уважената част от иска-и като се има предвид междувременно постановеното решение на СЕС, ІІс., от 25.01.24 по дело C 438/22 - съгласно което посочените в Наредба №.1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир - те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая дори да се изходи от размерите, фиксирани в Наредба №.1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /чл.7 ал.2 т.4/, то с оглед материалния интерес адвокатският хонорар възлиза на 2730лв., а полагащият се такъв, съразмерно на уважената част от иска – на 210лв. Този размер и следва да се присъди по реда на чл.38 ЗА на адв. К.. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,