Определение № 3899 от 01.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2949/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Г. Т., чрез неговия пълномощник адв. А. Т., срещу въззивно решение № 317 от 04.04.2024 г. по в. гр. д. № 1297/2022 г. на Бургаския окръжен съд. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е дал отговор на въведените с въззивната жалба доводи и възражения, не е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната цялост, в т.ч. не е обсъдил детайлно показанията на разпитаните свидетели, в резултат на което е достигнал до необоснован извод относно наличието на елементите от фактическия състав на чл. 31, ал. 2 ЗС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са поставените следните въпроси, за които се твърди да са от значение за изхода на делото: 1. До къде се простират обективните предели на силата на пресъдено нещо /СПН/ и обвързва ли СПН съда да приеме за установени факти, които са осъществени след влизането в сила на съдебното решение. 2. Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството. 3. Как фактически следва да се извърши от един съсобственик на друг предаване на владението върху част от съсобстветния имот, така че да се приеме, че предаващият съсобственик е обезпечил правото на другия съсобственик да полза съсобствения имот и достатъчно ли е да се осигури свободен достъп до имота или предаването на владението трябва да стане с предаване на ключ, с премахване на ограда и т.н. 4. Следва ли, при спор за обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот съдът да съобрази наличието на сключен между спорещите страни и останалите съсобственици на имота – трети за спора лица, договор за разпределение на правото на ползване /договор за временна делба/ така, че стойността на обезщетението да се определи само за онази част от имота, която по този договор съсобственикът ищец има право на ползване. 5. Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка на всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзките между отделните доказателствени средства, и следва ли, когато констатира противоречие в показанията на ищцовите и ответните свидетели, да обоснове извод за това кои от тези показания следва да се кредитират, включително и като изходи от възможността на съответните свидетели да са възприели пряко релевантните факти, за които свидетелствуват. 6. За съотношението между приложното поле на чл. 31, ал. 2 ЗС от едната страна и това на чл. 57 СК и в частност следва ли предпоставките за прилагане на чл. 31, ал. 2 ЗС да намерят приложение при спор за наем по чл. 57 СК. По първия, втория, четвъртия и петия въпрос жалбоподателят поддържа наличие на основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по третия и шестия това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В писмен отговор на касационната жалба, подаден от ответника по касация Д. Г. Т., чрез процесуалния представител адв. С. Г.-Т., е изразено становище, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 126 от 10.06.2022 г. по гр. д. № 346/2021 г. на Айтоския районен съд в частта му, с която Т. Г. Т. е осъден да заплати на Д. Г. Т. сумата от 9 719,80 лв., представляваща обезщетение за лишаването й от ползването на 3/6 ид. ч. от съсобствените недвижими имоти: дворно място с площ 2418 кв.м., находящо се в [населено място], общ. А., образуващо УПИ ***-*** в кв.12 по плана на същото село, заедно с построения в него селскостопански обект - склад за зърно и стая за ярмомелка за периода от 18.08.2017 г. до предявяването на иска на 14.04.2021 г. /общо 44 месеца/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане. По делото е прието за безспорно установено, че страните са бивши съпрузи, чийто граждански брак е прекратен с решение по гр.д. № 894/2016 г. на Айтоския районен съд, влязло в законна сила на 09.11.2017 г., с което ползването на съсобственото между бившите съпрузи при равни квоти семейно жилище, съставляващо апартамент на трети жилищен етаж, находящ се в [населено място], [улица], състоящ се от три стаи, трапезария, кухня и сервизни помещения, ведно с прилежащите му таванско помещение №4 и складово помещение №4, е предоставено на Д. Г. Т.. Между страните липсва спор и относно наличието на съсобственост по отношение на недвижимите имоти, за които ищцата Д. Г. Т. претендира обезщетение за лишаване от ползване по чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно: дворно място с площ 2418 кв.м., находящо се в [населено място], общ. А., образуващо УПИ ***-*** в кв.12 по плана на същото село, заедно с построения в него селскостопански обект - склад за зърно и стая за ярмомелка, както и за квотите в съсобствеността: 3/6 ид. ч. за ищцата и 1/6 ид. ч. за ответника /останалите 2/6 ид. ч. са собственост на брата на ищцата - Ж. Я./. Прието е за установено, че с договор от 17.05.2012 г. е разпределено реалното ползване на дворното място и селскостопанския обект между съсобствениците и е уговорено съпрузите Т. и Д. Т. да ползват първи дял, включващ: 1. северозападната част на поземления имот с площ на тази част от 234 кв.м., заедно със западната част на стопанския обект /склад за зърно и стая за ярмомелка/, включваща две стаи и коридор с обща площ 44 кв.м. и 2. средната част от поземления имот с площ на тази част 1374 кв.м., ведно с попадащите в тази част на имота части от построената в имота сграда /селскостопански обект/. За безспорно е прието и обстоятелството, че след фактическата раздяла на съпрузите на 01.10.2016 г., ответникът Т. Т. се е настанил да живее в имота в [населено място], общ. А.. Взето е предвид, че с нотариална покана, изпратена от ответника и адресирана до ищцата и дъщерята на страните, Т. Т. е отправил искане за заплащане на месечна наемна цена в размер на 300 лв. общо, или по 150 лв. за всяка една от тях, за ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място], [улица]. В отговор на поканата, ищцата Д. Т. изрично е заявила, че не дължи заплащането на наем, тъй като ответникът ползва заедно с нея семейното жилище, държи ключ от него, държи вещи в жилището и го посещава по всяко време, държи затворени под ключ таванско помещение №4, както и складово помещение №4, до които ищцата няма достъп. Ищцата е посочила още, че дъщерята на страните З. Ц. и внукът им Т. Ц. обитават жилището по общо съгласие на собствениците /страните по делото/, поради което заплащането на наем не може да се търси. Със същия този отговор, връчен на ответника на 18.08.2017 г., ищцата е поканила последния да възстанови фактическото състояние на имота в [населено място], общ. А. като премахне препятствията, създаващи ограничения за ползването от ищцата, да възстанови стария патрон на входната врата на жилищната постройка /сменен на 20.07.2017 г./; да премахне катинара на дворната врата към терена, принадлежащ на посочената жилищна част /веригата и катинара били поставени на 02.08.2017 г./, да премахне кучето пазач, поставено в крайната източна част от склада за зърно, както и го поканила да й заплаща наем за ползването на имота в размер на 300 лв. месечно за периода до реалното възстановяване на достъпа й до него. Този отговор съдът е приел, че има характер на покана за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Взето е предвид, че с влязлото в сила на 02.07.2020 г. решение, постановено по гр.д. № 2562/2019 г. на Върховния касационен съд е уважен предявеният от Д. Т. против Т. Т. иск по чл. 23, ал. 1 СК за признаване за установено, че ищцата е собственик на 1/3 ид.ч. от дворното място в [населено място] и на 1/3 ид.ч. от построения в него селскостопански обект. Със същото решение е уважен и ревандикационният иск на същата ищца против ответника за установяване правото й на собственост върху 3/6 ид.ч. от процесното дворно място и 3/6 ид.ч. от селскостопанския обект в него, а ответникът е осъден да предаде на ищцата владението върху спорните 3/6 ид.ч. от имота. Съобразявайки твърденията на ответника в подадения от него отговор на исковата молба, че с влизането в сила на цитираното по-горе решение на ВКС, същият е освободил процесните недвижими имоти в [населено място] като ползва само една единствена стая от пристройката към склада за зърно, както и предвид липсата на оспорване на твърденията на ищцата за осъществено от страна на ответника еднолично ползване на целия имот в [населено място], считано от фактическата раздяла на страните през м.октомври 2016 г., въззивния съд е приел, че е налице признание от страна на ответника Т. Т., че от фактическата раздяла до 02.07.2020 г. ответникът е ползвал собствената на ищцата идеална част от процесните имоти. Този извод съдът е посочил, че следва и от самото съдебно решение, с което ответникът е осъден да предаде на ищцата владението върху 3/6 ид.ч. от цялото дворно място и върху 3/6 ид.ч. от стопанския обект в него. С оглед силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение по уважения срещу ответника ревандикационен иск, въззивният съд е достигнал до извода, че предявеният по настоящото дело иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаването на ищцата от ползване на процесните 3/6 ид.ч. от дворното място и селскостопанския обект в него се явява доказан по основание за процесния период след поканата на 18.08.2017 г. до влизане в сила на решението на ВКС на 02.07.2020 г. Въззивният съд е приел, че не следва да бъдат обсъждани доводите на ответника, поддържани и във въззивната му жалба, че по силата на договора за разпределение на реалното ползване страните могат да ползват само описаните по-горе в дял първи недвижими имоти, включващи части от земята и части от постройките, а не целия имот. Изложени са съображения, че същите са преклудирани, защото във водения между страните предходен процес по иска по чл. 108 ЗС, ответникът Т. Т. е бил длъжен да изчерпи всички свои възражения против осъдителната част на този иск - за предаване на владението, което включва и предаване на фактическата власт, респективно ползването на процесните 3/6 ид.ч. от имота. Съдът е приел още, че по делото липсват ангажирани доказателства, че преди или след влизане в сила на решението на ВКС по иска по чл. 108 ЗС ответникът да е поканил ищцата да ползва процесните имоти, респективно същата да му е отказала. Поради което съдът е счел, че дори и да са верни твърденията на ответника, че след 02.08.2020 г. той обитава само една стая от пристройката към склада, а останалата част от имота не е оградена, премахнати са катинарите и веригите, препятстващи достъпа до предоставените за ползване на страните 234 кв.м. от северозападната част на двора, ведно с находящите се в тази част части от складовото помещение, то същият не може да се освободи от отговорността си по чл. 31, ал. 2 ЗС за лишаването от ползване на ищцата от собствените й идеални части от процесните имоти. Съдът е съобразил и показанията на разпитаните по делото свидетели, като е счел, че не е необходимо подробното им обсъждане предвид изложеното по-горе. Посочил, че е свидетелката Ц. е дъщеря на страните и по отношение на нея ответникът има негативно отношение, понеже свидетелствува в полза на своята майка, поради което нейните показания следва да се ценят при условията на чл. 172 ГПК, а показанията на свидетеля Р., приятел на ответника, съдържат противоречиви данни. Според св. Ц. имотът е ограден и ищцата няма достъп и ключ до него, а в склада се намира куче пазач, а според св. Р. имотът е изоставен, т.е. не се ползва по предназначение от ответника, а последният ползва само една стая в пристройката, която е в мизерно състояние, а в имота имало само кученце. Въззивният съд е посочил, че при липсата на безспорни доказателства следва да се приеме, че твърденията на ответника, че не препятства по никакъв начин достъпа на ищцата до имота, са недоказани. Въззивният съд е счел, че не следва да се обсъждат подробно техните показания и относно състоянието, в което се намира имотът. Посочил е също, че съдебната практика приема, че състоянието на вещта не е основание за изключване отговорността по чл. 31, ал. 2 ЗС, а единствено за намаляване размера на обезщетението, което обаче в настоящото производство е съобразено от вещото лице при определяне на размера на дължимото обезщетение, както и от първоинстанционния съд при постановяване на решението му. По отношение на заявеното от ответника възражение за прихващане въззивният съд е приел за безспорно установено, че с влизане в сила на бракоразводното решение, с което ползването на семейното жилище - процесният апартамент в [населено място], [улица], е предоставено на бившата съпруга, между страните е възникнало наемно правоотношение, както и че размер на сума, която Д. Т. да следва да заплаща на Т. Т. за ползването не е определена по споразумение между страните, нито с бракоразводното решение, както и в отделно исково производство. Независимо от това, съдът е намерил така релевираното възражение за неоснователно, тъй като по делото не е установено ищцата да ползва семейното жилище еднолично. Съдът е приел, че между страните не се спори, а и с оглед показанията на св. Ц. се установява, че жилището се обитава не само от ищцата, а така също и от дъщерята на страните, която е вдовица и техния внук. Ответникът обаче не твърди, че това ползване от дъщеря му и внука му е без неговото съгласие. Св. Ц. сочи, че тя и синът й ползват две стаи от жилището, а ищцата ползва само едната от тях, като четвъртата стая се ползва като склад. Заедно с това е прието за установено, че ответникът еднолично има достъп до таванското помещение, а също и ползва съвместно с ищцата /по твърдения в исковата молба/ и складовото помещение. Предвид така изложеното, съдът е достигнал до извода, че възражението за заплащане от страна на ищцата на наемна цена за собствената на ответника 1/2 ид.ч. от семейното жилище е неоснователно, тъй като същата не ползва повече от собствената си 1/2 ид.ч. от жилището. Съдът е приел, че в случая следва да намери приложение установената трайна съдебна практика по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като макар и чл. 57 СК да сочи, че между страните възниква наемно правоотношение, по съществото си дължимата от ползващия семейното жилище сума е за това, че неползващият съпруг е лишен от ползването на съсобствената вещ. С оглед на всичко гореизложено, въззивният съд е приел, че искът по чл. 31, ал. 2 ЗС е доказан по основание, а по отношение на размера на дължимото обезщетение е посочил, че същият е правилно определен от първостепенния съд въз основа на данните от допълнителното заключение на в.л. Б., съобразно обективното състояние на имота към датата на огледа - срутена голяма част от склада за зърно, както и занемарено дворно място. В тази връзка съдът е намерил за необходимо да посочи, че във въззивната жалба не са развити други оплаквания за неправилно определяне на пазарната наемна цена на процесните недвижими имоти от вещото лице Б. /относно дворното място и стопанския обект/, извън тези за съобразяване на договора за разпределение на реалното ползване, който съдът е намерил за неотносим, тъй като не е ново обстоятелство, възникнало след постановяване на решението по чл.108 ЗС. По тази причина е приел, че съдът не следва да обсъжда подробно заключението на тази експертиза. При тези съображения въззивният съд е направил извод, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 31, ал. 2 ЗС за присъждане в полза на ищцата на обезщетение за лишаването й от възможността да ползва идеалните си части от съсобствените с ответника недвижими имоти - дворното място и построения в него селскостопански обект, за времето от 18.08.2017 г. до предявяването на иска на 14.04.2021 г. Поради съвпадане на изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение в обжалваната му част е потвърдено като правилно и законосъобразно. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По първият поставен от жалбоподателя въпрос, свързан с обективните предели на силата на пресъдено нещо и задължението същата да бъде зачетена, не е осъществено заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно приетото в решение № 115 от 10.01.2012 г. по т.д. № 883/2010 г. на I т.о., влязлото в сила решение е задължително за страните и за техните правоприемници, за съда, който го е издал и за всички други съдилища и учреждения в Републиката – чл. 220, ал. 1 ГПК /отм./, респ. чл. 297 ГПК, като обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право – чл. 221, ал. 1 ГПК /отм./, респ. 298, ал. 1 ГПК. Със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение. Във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на устните състезания на съдебната инстанция, след което решението е влязло в сила - станало е необжалваемо. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Всеки факт, от който може да се изведе искане за установяване, че към деня на приключване на устните състезания, съдебно признатото право не е съществувало в полза на носителя му съгласно съдебното решение, се преклудира. В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Следователно, в случая като е зачел силата на присъдено нещо на постановеното съдебното решение по иска по чл. 108 ЗС и по-конкретно в неговата осъдителна част, въззивният съд не се е отклонил от горепосочените постановки възприети в цитираното решение на състав на ВКС, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Искането за допускане на касационно обжалване на решението по втория и петия въпрос, в обобщен вид касаещи задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, като обсъди в съвкупност всички събрани по делото доказателства, вкл. гласните такива, е неоснователно, тъй като не се установява въззивният съд да е процедирал в нарушение на практиката на ВКС. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по третия поставен от жалбоподателя въпрос, тъй като същият не е значим за изхода на конкретното дело. Въззивният съд не е обсъждал и не се е произнасял по въпроса относно това по какъв начин и какви действия следва да бъдат осъществени от владеещия съсобственик, за да се приеме, че същият е предал владението на съответната идеална част от имота на невладеещия такъв. За пълнота на изложението следва да се посочи, че въззивният съд изцяло се е съобразил с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС, съгласно която ползването на недвижим имот от страна на единия от съсобствениците по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС се изразява в установяване на фактическа власт върху имота по начин, който да препятства достъпа на другия съсобственик до този имот и съответно възможността му да ползва имота съобразно правата си в съсобствеността. Подобно препятстване би било налице ако само единият от съсобствениците разполага с ключ, а оттам и с достъп до имота, докато другият съсобственик е лишен от възможността за достъп, а оттам и от възможността за реално ползване. Възпрепятстване би било налице, ако се установи, че пречките са били създадени именно от другия съсобственик, както и да са били създадени умишлено. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ. Достатъчно е неползващият вещта съсобственик да отправи писмена покана за заплащане на обезщетение, за да възникне основание за ангажиране отговорността на ползващия вещта съсобственик. За да се освободи от отговорност последният следва да предложи на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури възможността реално да упражнява това свое право - решение № 119 от 11.03.2009 г. по гр. д. № 3204/2008 г., на ВКС, II г. о., което в конкретния случай въззивният съд е установил, че не е сторено. Четвъртият въпрос е свързан с доводите на жалбоподателя за неправилна преценка на представения по делото договор за разпределение на правото на ползване и неговото значение. Изразеното в касационната жалба и в изложението към нея несъгласие на жалбоподателя с приетото от въззивния съд съставлява оплакване за неправилност на изводите на съда, т.е. съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не основание за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на жалбоподателя с изводите на въззивния съд не може да обоснове допускане до касационно обжалване на посоченото основание, а правилността им не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Последният от поставените въпроси е обуславящ за изхода на правния спор, но по него не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това е така, тъй като е налице практика на ВКС по въпроса, намерила израз в решение № 199/17 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 154/2017 г. на ВКС, I-во г. о., в което е прието, че когато в исковата молба са изложени факти за имуществени отношения на бивши съпрузи относно ползването на семейното жилище след развода и е заявена претенция за плащане на парична сума на неползващия съпруг, искът е с правна квалификация по чл. 57, ал. 2 СК, а съотношението между чл. 57, ал. 2 СК и чл. 31, ал. 2 ЗС е на специална към обща разпоредба. В допълнение следва да се отбележи, че елементите от фактическия състав на търсеното по реда на чл. 57, ал. 2 СК вземане са същите, както на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС, с изключение на това, че в първия случай не се изисква отправянето на покана. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателят следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Д. Г. Т. направените разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 1 000 лв., искане за присъждане на които е направено в отговора на касационната жалба, към който е приложен и договор за правна защита и съдействие, доказващ плащане на уговорения размер. Водим от гореизложеното съдът