Определение № 4789 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 623/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. против решение № 1327/21.11.2023 г., постановено по гр.д.№ 2289/2023 г. от 14-ти състав на САС. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, състав на САС е счел за основателен искът с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 10 000 лева и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на СГС. Съдът е приел, че по отношение на ищеца е повдигнато на 04.12.2009 г. обвинение за извършено престъпление по 214, ал.1, т.1 и т.2, вр. с чл.213а, ал.3, т.2, т.3, предложение 3 и т.7, вр. с ал.2, т.3, предложение 1 и т.4 НК, като по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ с определение на С. от 07.12.2009 г., което е влязло в сила на 14.12.2009 г. С определение от 16.02.2010г. на С., влязло в сила на 19.02.2010г. мярката за неотклонение по отношение на ищеца е била изменена в по-лека „домашен арест“. С определение от 26.05.2010г. на С. мярката за неотклонение „домашен арест“ е изменена в „парична гаранция“ в размер на 1500 лв. На 01.11.2010г. обвинителния акт срещу ищеца е внесен в Окръжен съд – Сливен, но съдебното производство е прекратено и изпратено по компентентност на Окръжен съд-Благоевград. С присъда от 25.01.2016г. ищецът е оправдан по повдигнатите обвинения. Тази присъда не е обжалвана или протестирана и е влязла в сила на 09.02.2016г.. При определяне на размера на обезщетението, съдът е отчел тежестта на обвинението, продължителността на наказателнотото производство /повече от 5 години/, периода на действие на мерките за неотклонение - задържане под стража /2 мес./ и домашен арест /близо 5мес./, последната представлява сериозна рестрикция за некратък период. Търпените неминуемо притеснения и безспокойство от повдигнатото обвинение за изнудване, представляващо „тежко“ умишлено престъпление по см. на НК, множеството извършвани в този период следствени действия, които са допълнителен източник на стрес, чувството за злепставяне пред приятелски и социален кръг в малкото населено место, както и доказаните последици в психологичен план, създали чувство за необратимост и обреченост в личен аспект, представляват утежняващи обстоятелства, които са взети предвид при определяне на заместващото обезщетение. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС