Определение № 19 от 26.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2259/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Самекс“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. София, представляван от управителя М. А., чрез адв. К. И., против въззивно решение № 2165 от 13 април 2020 г., постановено по в.гр.д. № 12755/2019 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 138080 от 11 юни 2019 г., постановено по гр.д. № 28594/2018 г. по описа на районния съд в гр. София, за осъждане на дружеството да заплати на основание чл. 232, ал. 2, вр. чл. 228 ЗЗД, незаплатени наемни вноски за периода 01.12.2017 г.-05.04.2018 г. по договор за наем от 28.01.2009 г. и допълнителни споразумения към него от 01.09.2009 г., 01.08.2010 г., 21.12.2011 г. и 29.10.2012 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска, на А. Б. Т. и на С. Й. Т. сумата от по 14062,50 лева, и на И. А. А. и на М. Е. Г. сумата от по 2812,50 лева, и в тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК и е очевидно неправилно. Твърди се, че съдът изобщо не е споменал, нито е обсъдил свидетелските показания на св. М. Т.-В. относно осуетяването на търговската дейност в обекта поради продължителния ремонт на ул. "Граф Игнатиев". От самите мотиви и без да е нужна отделна преценка на доказателствата били видни неправилните изводи на съда, че нямало невъзможност за ползване на обекта и нямало стопанска непоносимост или обективна невъзможност за изпълнение. Според касатора, ако един търговски обект е губещ, наемателят няма задължението да осигурява наема на собствениците за сметка на увеличение на загубите си, ако загубата се дължи на обективни причини, като конкретните строителни действия съставляват невъзможност по чл. 306 или 307 ТЗ. Неправилно съдът приложил чл. 81, ал. 2 ЗЗД – не съществува задължение за наемателя да заплаща наем, ако изпълнението на договора за наем е обективно невъзможно; запазването на задължението за наем противоречи на справедливостта, добрите нрави и закона; невъзможността да се осъществява търговска дейност с печалба в нает имот е невъзможност да се използва наетия имот по предназначение, което формира не невъзможност за заплащане на наема, а изобщо за изпълнение на наемния договор; въззивният съд не е взел предвид, че в случая е налице последваща невиновна невъзможност за изпълнение на наемния договор, обусловена от невъзможността същият да бъде използван по предназначение като търговски обект; макар ремонтът на улицата да е заявен като стопанска непоносимост, обстоятелствата по него покриват алтернативно и фактологията за невъзможност по чл. 306 ТЗ. Отречено е искането на касатора да се оттегли франчайза за съответния обект да е поведение, нарушаващо договора, доколкото това е задължение при работа на съответния обект на загуба. Дълг няма, защото изпълнението на договора от двете страни е станало обективно невъзможно. Касаторът добросъвестно е предложил предаване на обекта, като ищците недобросъвестно са шиканирали предаването именно с цел да удължат загубата му и да получат наем, като с това прехвърлят цялата тежест на влошените условия върху наемателя. Страните по договора невиновно не са могли да предвидят изменението на условията за работа на търговския обект. Противоречащ на задължителната практика бил изводът, че търговецът можел да компенсира загубите от други обекти, за да плаща наема. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответниците А. Б. Т., С. Й. Т., И. А. А. и М. Е. Г. – всички с адрес в [населено място], представлявани от адв. Г. П., в отговор на касационната жалба излагат доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество. Въззивният съд съобразява установените по делото факти: страните по спора са страни по договор за наем от 28.01.2009 г., с допълнителни споразумения към него от 01.09.2009 г., 01.08.2010 г., 21.12.2011 г. и 29.10.2012 г.; с писмо от 23.10.2017 г. дружеството предложило на ищците да прекратят договора по взаимно съгласие поради невъзможността за упражняване на франчайз на съответна верига, което обуславяло обективна невъзможност за изпълнение на договора, а при несъгласие на ищците за прекратяване на договора по взаимно съгласие, да считат същия за развален поради невъзможност за ползването на имота, на което ищците отговорили, че не считат договора за прекратен, и с писмо от 01.11.2017 г. го уведомили за неплащането на наемната цена за м. 11.2017 г.; с писмо от 21.11.2017 г. дружеството уведомило ищците, че прекратява договора на две основания – обективна невъзможност за изпълнение и стопанска непоносимост; с писмо от 13.12.2017 г. дружеството уведомило ищците, че счита договора за прекратен считано от 01.12.2017 г., че няма да заплаща наемна цена и че ги кани да се явят пред нотариус за предаване на обекта; ищците отказали да получат ключовете от обекта, тъй като не считали договора за прекратен и в имота имало имущество на наемателя; на 11.04.2018 г. ищецът Т. приел да получи ключовете от имота с цел да направи оглед, но не и да приеме обекта, тъй като договорът не е прекратен, а дружеството предало ключовете и заявило, че с предаването на ключовете предава и владението върху имота; съответната верига одобрила молба на дружеството за закриване на магазин в процесния имот, и използването на франчайзодателя за магазина на адреса не е валидно след 31.10.2017 г.; съдебна експертиза е установила, че дружеството е с непрекъсната тенденция за намаляване на приходите от дейността си в периода 2010-2017 г., и е отчетен непрекъснат финансов резултат – загуба. За правилни са приети съображенията на първоинстанционния съд по съществото на спора: съобразен е чл. 15 от договора за наем, според който договорът се прекратява с изтичането на срока, по взаимно съгласие между страните и при развалянето му по реда на чл. 87 ЗЗД. По твърдението на дружеството, че е развалило договора поради настъпила обективна невъзможност за изпълнение, се сочи, че причините за неизпълнението следва да са извън длъжника и да са такива, за които той не отговаря съгласно чл. 81 ЗЗД, но установеният непрекъснат спад във финансовия резултат на дружеството за периода 2010-2017 г. по отношение на търговската дейност на обекта, както се твърди и в показанията на разпитаната свидетелка М. Т.-В., води до извод за субективна невъзможност за изпълнение по причини, изцяло зависещи от длъжника и обуславящи неговата вина; твърденията на дружеството, че е в обективна невъзможност за изпълнение поради местонахождението на обекта и ремонта на улицата пред него и има непрекъснат спад във финансовия му резултат, не води до извод за наличие на практически и правно непреодолимо препятствие, което при сключване на договора да не е могло да бъде предвидено от дружеството. По делото не се установявало виновно поведение на наемодателите, за да се породи потестативното право за разваляне на договора. Въведеното с отговора на исковата молба възражение за „стопанска непоносимост“ по посочените обстоятелства, съдът приема за недопустимо – конститутивният характер на последиците на предявената стопанска непоносимост предпоставя необходимостта от формиране на сила на пресъдено нещо, поради което защитата на страната е осъществима само по исков път. Счетено е, че договорът е прекратен след като е изтекъл срокът за изпълнение, даден на дружеството от ищците – до 15.04.2018 г., и дружеството дължи претендираните наемни цени. Допълнително към мотивите на първата инстанция въззивният съд сочи, че в случая наемният договор е сключен като срочен и в него не е уговорена възможност на една от страните да го прекрати по своя преценка, освен в случаите на неизпълнение от другата страна – уговорено е, че няма възможност наемният договор да се прекрати с предизвестие от страна по договора; не може да се окачестви като „злоупотреба с право“ искането на ищците да се изпълни в цялост договора за наем, както и отказът им да го прекратят по взаимно съгласие. За несъстоятелни са приети твърденията за „стопанска непоносимост“ и „обективна невъзможност“ дружеството да изпълни задълженията си по договора, тъй като за периода след 2009 г. до прекратяването на договора не само не е налице рязко влошаване на стопанската конюнктура, а има постоянен и значим растеж на икономиката; доколкото в процесния обект са генерирани загуби, те могат да се дължат на различни причини. Посочено е, че анализът на експертизата касае само процесния обект, а не цялостния оборот на дружеството, поради което не е доказано, че ответникът не разполага с парични средства и че всичките му обекти генерират загуби, поради което за правилно е прието позоваването на първата инстанция на чл. 81, ал. 2 ЗЗД. Отречено е основание за прекратяване на договора за наем да е отпадането на франчайза за съответната верига за процесния обект – дружеството само е поискало франчайза за обекта да се прекрати, а и независимо от посоченото в договора за наем, че обектът ще се използва за обект на веригата, този факт не е уговорен като съществен и обосноваващ евентуално прекратяване на договора за наем; освен това дружеството е могло да продължи да осъществява сходна или съвсем различна дейност и така да реализира печалба, поради което липсва каквато и да е „стопанска непоносимост“ или „обективна невъзможност“ за изпълнение. Касационният съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. На първо място се поставя въпросът следва ли съдът да обсъди всички съществени факти от доказателствената съвкупност по предмета на делото, по който се твърди допуснато противоречие с практиката на ВКС според решение № 112 по гр.д. № 3356/2016 г., IV г.о., решение № 43 по т.д. № 213/2012 г., II т.о., решение № 44 по т.д. № 1368/2018 г., I т.о., решение № 63 по т.д. № 674/2014 г., II т.о., решение № 186 по гр.д. № 4465/2014 г., IV г.о., решение № 553 по гр.д. № 196/2012 г., IV г.о., решение № 183 по т.д. № 542/2018 г., I т.о. В практиката на ВКС, включително посочената и такава на настоящия съдебен състав, неизменно се възприема, че съдът по същество е длъжен да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите на страните, и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка, обстоятелства по делото и върху закона. Само след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съдът като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Изрично се подчертава, че когато във въззивната жалба са изтъкнати доводи, които не са били обсъдени в мотивите на първостепенния съд, въззивният е длъжен да отговори на тези доводи в своите мотиви или да се аргументира защо те са неотносими към спора поради процесуална преклузия. Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Твърдението за допуснатото съществено процесуално нарушение се свърза с необсъждането на свидетелски показания за опропастяване и поставяне в невъзможност дейността на обекта. Действително свидетелските показания не са съобразявани в такова отношение, но водещ извод във връзка с приетото за приложимо правило на чл. 81, ал. 2 ЗЗД е, че е констатиран непрекъснат спад във финансовия резултат на дружеството за периода 2010-2017 г. по отношение на търговската дейност на обекта, причините за което могат да са различни. По отношение на местонахождението на обекта и ремонта на улицата пред него в свидетелските показания се сочи, че още при появата си кризата 2010 г., 2011 г. се отразила на съотношение ниво на наем към очаквана покупателна способност, локацията също не била подходяща за дейността на дружеството, защото не предполага външни площи, а клиентите имат нужда от такива площи; едва след това се сочи, че имало и дълъг период на ремонт на района около улица "Граф Игнатиев" и булевард "Витоша", който абсолютно блокирал достъпа до обекта. В съвкупността си сведенията от тези показания не могат да доведат до друг извод, освен възприетия от съда, доколкото още в началото на изпълняване на договора е било ясно неблагоприятното местоположение на обекта за съответните цели, липсата на външни площи за разполагане на маси, и въздействието на финансовата криза. Затова не може да се твърди, че единственият (или превалиращият) фактор за поставяне в невъзможност обектът да функционира, е осъществяваният ремонт на улицата пред него, за да може да се придаде на необсъждането на съответните данни значението на причина за друг извод на въззивния съд. Неоснователно е твърдението на касатора, че по въпроса е налице очевидна неправилност, тъй като от самото решение бил виден пропускът да се обсъди и прецени основното доказателство – показанията на свидетелката. Както ВКС е имал случай многократно да отбележи, очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на порок на съдебния акт, при която тя следва да може да се констатира непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват доводите на страните, събраните доказателства и процесуалните действия по спора. Имайки предвид изложеното, несъответно е виждането на касатора, че този тежък порок бил видим непосредствено от мотивите на съдебния акт – свидетелските показания са обсъдени, а преценката в каква насока е сторено съобразяването им от въззивния съд налага именно анализ на конкретните показания. По въпросите: какви са пределите на ограничението на чл. 81, ал. 2 ЗЗД при обективно обусловена невъзможност наетият обект с търговско предназначение да генерира печалба и да плаща наема; попада ли в ограничението на чл. 81, ал. 2 ЗЗД невъзможността наемателят на търговски обект да заплаща наем поради причинена от обективните фактори невъзможност търговският обект да бъде ползван по предназначение и да генерира печалба (чл. 306 и чл. 307 ТЗ), се твърди противоречие с практиката на ВКС според решение № 90 по гр.д. № 3526/2008 г., IV г.о., решение № 240 по т.д. № 259/2011 г., II т.о., решение № 283 по т.д. № 2951/2017 г., II т.о., и решение № 88 по т.д. № 834/2017 г., II т.о. По приложението на чл. 81, ал. 2 ЗЗД е необходимо да се отбележи, че съдът възприема наличието на субективна, а не на обективна невъзможност по смисъла на чл. 81, ал. 1 ЗЗД. Не е обективна невъзможността, ако задължението може да се изпълни поначало, но в конкретния случай изпълнението не може да се осъществи само от длъжника. Освен фактическа, невъзможността може да е и правна – когато след сключване на договора дължимата престация бъде забранена. Относно паричните престации обаче законът не освобождава длъжника от отговорност дори в случай, че е налице обективна невъзможност да изпълни. В практиката си, включително в цитираната, ВКС приема, че когато невъзможността е обективна и невиновна, тя не може да се вмени във вина на длъжника. В процесния случай обаче целта на касатора е не да обори заключението на въззивния съд по приложението на чл. 81 ЗЗД, а да обоснове наличието на обективна невъзможност за изпълнение на договора (поставена като условие за неприлагане на цитираната правна норма), каквато нито фактическа, нито правна, се установява. Аргумент за противоречие с практиката на ВКС не може да се черпи от разрешението, дадено от ВКС в решение № 90 по гр.д. № 3526/2008 г., IV г.о., доколкото разглеждания в него случай касае заболяване на длъжника, обусловило в конкретика фактическа (обективна) невъзможност да изпълни задължение. Поставят се въпросите налице ли е хипотезата на чл. 307, или чл. 306 ТЗ, ако поради обективни външни причини ползването на търговски обект по предназначение е трайно затруднено или невъзможно, и същият генерира загуби, и налице ли е стопанска непоносимост, ако търговецът бъде задължен да работи на загуба, за да заплаща наем по срочен наемен договор. В случаите, когато престацията е още възможна, но не може да се осъществи от длъжника поради неблагоприятно променени след сключването на договора обстоятелства, е налице стопанска непоносимост, но на нея длъжникът може да се позове само ако той не я е причинил виновно и не е могъл да я предвиди при сключване на договора. За стопанската непоносимост ВКС (в сочените по предходния въпрос решения) приема, че тя следва да се схваща като неоправдано запазване на договора, когато в резултат на необратими икономически промени, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят при неговото сключване, е настъпило такова значително разминаване в насрещните престации, при които въпреки интереса на кредитора, длъжникът не може да бъде принуждаван да спазва условията му. Не е налице непреодолима сила, когато изпълнението е възможно, но поради изменение на икономическата конюнктура би довело до несправедливо ощетяване на едната страна. Поставените от касатора въпроси не могат да обусловят изхода на спора, доколкото не съществува колебание в съдебната практика (която настоящият състав не намира причина да изменя), че възражението по чл. 81 ЗЗД се различава като способ за защита от потестативното право да се иска изменение или прекратяване на договора по реда на чл. 307 ТЗ, както и че стопанската непоносимост следва да се предяви с иск, а в конкретния случай длъжникът е избрал да заяви подобни обстоятелства в отговора на исковата молба, без да предяви съответния иск. По същата причина не води до допускане на касационното обжалване въпроса може ли стопанската непоносимост да се предяви с възражение. Отделно от това, дружеството не установява в спора, че са осъществени предпоставките на чл. 306, ал. 2 ТЗ, за да може да се ползва от последиците на чл. 81, ал. 1 ЗЗД. Въпросът ако поради конститутивния характер на иска по чл. 307 ТЗ предявяването му с възражение не е възможно, то може ли длъжникът да се позове на обстоятелствата по стопанската непоносимост като основание за невиновна невъзможност, е пояснен от касатора като възможност ако стопанската непоносимост е предявена като възражение, то съдът да има възможност и даже задължение да преквалифицира твърдението и да уважи предявяването й на това основание. Въпросът не държи сметка за различните предпоставки за хипотезите по чл. 306 и чл. 307 ТЗ, които длъжникът следва да установи в производството, съответно да ги заяви по надлежния ред. Ето защо въпросът не води до допускане на касационното обжалване. По въпросите: има ли право наемателят да прекрати наемния договор, ако ползването стане обективно невъзможно, и съществува ли за наемателя задължение да плаща наемната цена в случаите, когато е обективно възпрепятстван да ползва наетата вещ по нейното предназначение, се поддържа допуснато противоречие с практиката на ВКС според решение № 209 по т.д. № 825/2012 г., II т.о. В соченото решение ВКС приема, че по силата на закона наемодателят е длъжен да предаде вещта в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета, освен ако е уговорено друго; в случаите на сключен наемен договор с уговорен срок на действие, за наемодателя съществува задължение да осигури безпрепятственото ползване на вещта от наемателя по нейното договорно предназначение в продължение на целия период на договора; при неизпълнение на това задължение за съответния период наемателят има право на съразмерно намаляване на цената или да развали наемния договор. ВКС заключава, че за разрешаването на спора за отговорността на наемателя за неплащане на наемната цена за периода на невъзможността да ползва наетата вещ по договорното й предназначение, а от тук настъпили ли са последиците на едностранното разваляне на договора от страна на наемодателя, е от значение доколко тази невъзможност произтича от виновно поведение на ответника-наемодател по договора. Очевидно е, че разглежданата в цитираното решение хипотеза е различна от процесната, а и отново във въпросите се твърди наличието на обективна невъзможност за използване на наетия обект, каквато не се установява по делото. Затова и по тези последни въпроси касационното обжалване не се допуска на поддържаните от касатора основания, включително и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото относимите правила са ясни и са тълкувани еднопосочно от съдилищата. При този изход на спора е основателно искането на ответниците за заплащане на сторените разноски по договори за правна защита и съдействие, които за А. и С. Т. са от по 1100 лева, а за И. А. и М. Г. са от по 500 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,