Определение № 2399 от 25.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 174/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Транскарт“ АД, представлявано от адв. А. Л., преупълномощен от назначения особен редставиткел адв. Л. К. – Л., срещу определение № 827от 11.12.2024г. по в.ч.т.д. № 909/2024г. на САС, ТК, 13 състав, с което е потвърдено разпореждане № 8096 от 07.10.2024г. по т.д. № 1498/2024г. на СГС, ТО, VI-12 състав. С потвърденото първоинстанционно разпореждане е върната исковата молба и е прекратено производството по предявените от „Транскарт“ АД искове за установяване недопустимост на вписани обстоятелства, касаещи заличаване на Р. К. Т. и Д. Г. Д. като членове на СД. Частният касационен жалбоподател поддържа, че за да достигне до извода, че ответник по иск с правно основание чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ е дружеството, по чиято партида е вписано нищожно, недопустимо или несъществуващо обстоятелство, въззивният съд се е позовал и на неприложима в настоящия случай съдебна практика на ВКС. Намира, че въззивният съд не е отчел нюанса, инцидентната хипотеза, при която искът е бил предявен. Сочи, че с предявяването на иска по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ косвената цел на търговското дружество, обуславяща и правния му интерес от предявяване на иска, е защита срещу иск по чл.252, ал.1, т.6 вр. т.4 ТЗ, предявен от прокурора за прекратяването му. Намира, че практиката на ВКС следва да претърпи развитие в посока предоставяне на възможност на търговско дружество да предяви иска по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ. Поддържа, че в хипотеза като процесната дружеството следва да има на разположение процесуална възможност да се защити срещу порочно вписване по партидата му на извършено не от негово име и не в негов интерес, а в личен интерес и полза на друго лице. Позовава се на приетото в ТР № 1/2002г. на ОСГК на ВКС, че искът с правно основание чл.431, ал.2 ГПК /отм./ е предоставен на страната, която твърди порок на самото вписване или несъществуването на вписаното обстоятелство, а целената правна последица е прилагането на чл.498 ГПК /отм./, като не се отрича възможността на дружеството, по чиято партида е извършено вписване на несъществуващо обстоятелство, да предяви иска срещу лицата, извършили вписването. Намира, че защитата на дружеството с възражение, че несъществуващото обстоятелство няма действие по отношение на него, би била непълна, тъй като целената с иска правна последица – заличаване на вписването, не би се реализирала. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК сочи следния процесуалноправен въпрос: „Допустим ли е иск с правно основание чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ, предявен от търговско дружество, по чиято партида е вписано нищожно, недопустимо или несъществуващо обстоятелство, когато вписването е извършено от член на съвета /управителен орган/ на основание чл.233, ал.5 ТЗ?“ Частният касационен жалбоподател поддържа, че намира за удачно съдебната практика да претърпи развитие в посока, че при разглеждания частен случай следва да се предостави възможност на дружеството да се защити с инструментариума на иска по чл.29, ал.1, т.1 ЗТРРЮЛНЦ особено след като в резултат на извършените вписвания по партидата му са предприети действия за прекратяването му, тъй като се е оказало с непопълнен състав на съвета на директорите си. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е посочил, че първоинстанционното производство е образувано след разделянето на предявени насрещни искове от „Транскарт“ АД в качеството му на ответник по предявен от Прокуратурата на РБългария иск по т.д.№ 1834/2023 г. с правно основание чл.252, ал.1, т.6 вр. т.4 от ТЗ за прекратяване на „ТРАНСКАРТ“АД, тъй като в продължение на 6 месеца броят на членовете на съвет на дружеството е по-малък от предвидения в закона минимум. Посочил е, че според изложените в исковата молба твърдения лицата Р. К. Т. и Д. Г. Д. в качеството им на членове на съвета на директорите са били заличени, без да са налице предпоставките за това, тъй като заявленията на двете лица не са надлежно получени от дружеството и правоотношенията им продължават да съществуват. Въззивният съд е изложил съображения, че правото на иск представлява правомощие на определени лица /надлежни страни/ да възбудят чрез иск производство за разрешаване на конкретен граждански спор със сила на пресъдено нещо, като спорното право определя надлежните страни, а с това и процесуалната легитимация, и правото на иск принадлежи на носителя на материалното право, накърнено от правния спор. Изтъкнал е, че легитимирани страни в исковия процес са тези, които претендират, че са носители на материалните права, засегнати от правния спор, предмет на процеса. Посочил е, че предметът на делото се предопределя от обективна и субективна страна от твърденията в исковата молба, като при определяне на надлежните страни съдът изхожда при даване на правната квалификация на иска от посоченото от ищеца основание и петитум на иска. Взел е предвид, че в петитума на исковата молба ищецът „Транскарт“ АД е поискал от съда да се признае за установено по отношение на всеки един от членовете на съвета на директорите съществуването на мандатно правоотношение, след което да се признае за несъществуващо вписано обстоятелство по партидата му, като вписаното обстоятелство е заличаване на членове на СД. Въззивният съд е изложил съображения, че понятието „несъществуващо обстоятелство“, както е разяснено в ТР 1/2002 година на ОСГК на ВКС, е вписано обстоятелство, което не е възникнало валидно, и правната последица, която се цели при уважаването на иска, е заличаване на вписването. Отбелязал е, че създадената с чл.29 и чл.30 ЗТР правна уредба не се различава принципно от отменената уредба на чл.431 и чл.498 ГПК /отм./ и поради това влизането в сила на ЗТР, понастоящем ЗТРРЮЛНЦ, не е наложило промяна на възприетото в практиката на ВКС разрешение относно надлежния ответник в производството по чл.431 ГПК /отм./, аналогично на производството по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ. Посочил е, че процесуалната легитимация се определя от накърненото материално право и съществуващия между страните спор, както и че правните последици на съдебното решение за признаване несъществуването на вписани в търговския регистър обстоятелства ще настъпят в правната сфера на юридическото лице, по чиято партида е извършено вписването, с оглед предвиденото в чл.30 ЗТР заличаване на признатите за несъществуващи обстоятелства. Приел е, че според трайната практика на ВКС по приложението на чл.431 ГПК /отм./ и чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, след като вписването в търговския регистър на обстоятелства, отнасящи се до конкретен търговец, и тяхното заличаване поради съдебното им признаване за несъществуващи се извършва по партидата на търговеца, именно търговецът е пасивно легитимиран да участва като ответник по иска, с който заинтересовано лице цели да установи несъществуването на вписаните обстоятелства. Поради това е намерил, че търговецът, по чиято партида е извършено вписването, не е активно легитимиран да предявява искове по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, тъй като неговото качество в процеса е на ответник. Приел е, че накърнени субективни права от вписването на несъществуващи обстоятелства възникват в правната сфера на акционерите на дружеството, поради което те са активно легитимирани да предявяват иск по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ. Посочил е, че исковете с правно основание чл.124, ал.1 ГПК са недопустими, тъй като при наличието на вписано обстоятелство пътят на защита е искът с правно основание чл.29 ЗТРРЮЛНЦ и правните последици на заличаването, предвидени в чл.30 ЗТРРЮЛНЦ, се пораждат само при проведен иск с правно основание чл.29 ЗТРРЮЛНЦ. Поради това е достигнал до извод, че производството по исковете следва да бъде прекратено. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай в изложението си частният касационен жалбоподател е формулирал процесуалноправен въпрос, който е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Частният жалбоподател не е посочил обаче на кое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се позовава. Дори и да се приеме, че с оглед довода за необходимост съдебната практика по въпроса да претърпи развитие по същество се твърди наличие на допълнителното основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, настоящият състав намира, че същото не е налице. Съгласно т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Изводът на въззивния съд относно легитимираните страни по иск по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ за установяване несъществуване на вписано обстоятелство е в съответствие с формираната постоянна практика на ВКС, според която с цитираната разпоредба се урежда активната легитимация по исковете за защита срещу порочните вписвания в Търговския регистър и се овластява всяко трето лице с правен интерес да предяви иск за защита срещу незаконосъобразните /извършени при отсъствие на законовите предпоставки/ вписвания, а ответник по предявения иск е дружеството, по чиято партида е извършено вписването. Така формираната практика не се нуждае от промяна или осъврменяване, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърдението за осъществени факти, специфични за спора по настоящото дело, не обуславя различен отговор на въпроса относно легитираните страни по иска по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ с оглед формираната по него непротиворечива съдебна практика. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение