Определение № 689 от 09.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 641/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 2544 от 19.11.2019 г. по в.гр.д. № 1956/2019 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, първи състав, с което след отмяна на решение № 7571 от 03.12.2018 г. по гр.д. № 13180/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-9 състав, в частта за отхвърляне на предявения иск от Т. Й. Т. и Г. Й. Т., правоприемници в хода на процеса по реда на чл.227 ГПК на К. Ц. М., против ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве” АД за разликата над 15 000 лв. до 40 000 лв., застрахователното дружество е осъдено, на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, да заплати сумата от още 25 000 лв., или общо 40 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от К. М. от ПТП, настъпило на 29.07.2016 г., ведно със законната лихва от 29.07.2016 г., както и в частта, с която е потвърдено осъдителното първоинстанционно решение. В жалбата се поддържат касационни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост, с искане за касиране на въззивното решение и отхвърляне на иска, евентуално, за намаляване на размера на присъденото обезщетение. Касационният жалбоподател счита за недоказани претендираните от първоначалната ищца болки и страдания, понесени в резултат на процесното ПТП. В жалбата се съдържат и твърдения за прекомерно завишаване на присъденото обезщетение и за неправилно определяне на началната дата, от която се дължи лихва за забава. Изразява се несъгласие със становището на апелативния съд за недоказаност на противоправно поведение на пострадалата, което да се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и вредоносните последици от него. Искането за допускане на въззивното решение до обжалване е основано на доводи за очевидна неправилност по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, както и на следните, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, въпроси: 1. Следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди – болки и страдания, в резултат на причинени от ПТП телесни увреждания, съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубената работоспособност на пострадалия като размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос в обществото, респ. загубата на тези доходи и принос в резултат на телесните му увреждания при ПТП; 2. Допустимо ли е при безспорно доказано по делото съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, съдът да базира изводите си за липса на противоправност и пряка причинно-следствена връзка на това нарушение с настъпилия вредоносен резултат само и единствено на база предположения и вероятности и 3. От кой момент застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” отговаря за лихва за забава пред увредените лица при предявен пряк иск срещу него, ако застрахователният договор е сключен преди 01.01.2016 г., а ПТП, от което са произтекли вредите, е настъпило по време на действие на новия КЗ и съответно, застрахователната претенция е предявена след 01.01.2016 г. Приложима ли е разпоредбата на чл.497, ал.1 КЗ в тази хипотеза и при условие, че увредените лица са предявили застрахователна претенция по реда на чл.380 КЗ, с което сами са избрали процедурата по новия КЗ. По поставените въпроси се сочи допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението е посочена и т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, но не е обоснована с цитирана, или приложена практика на ВС или ВКС. В срока по чл.287, ал.1 ГПК от ответниците по жалбата Т. Й. Т. и Г. Й. Т., чрез процесуален пълномощник, е депозиран писмен отговор, в който се оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване. От третото лице помагач А. Д. И. не е постъпил писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че причинените от произшествието на 29.07.2016 г. травматични увреди на първоначалната ищца са: закрито счупване на шийката на лява раменна кост, счупване на костите на дясна предмишница /лъчева и лакътна/, закрито в областта на дясна гривнена става с разместване, счупване на носните кости, контузия с охлузна рана в областта на лявото коляно. На ищцата е извършена под анестезия мануална репозиция и гипсова имобилизация за 30 дни на гривнената става; мека имобилизация за лява раменна кост за 40 дни, и закрито наместване на кости на носа. Поради установено вторично разместване на счупването на костите на дясна предмишница, направено е повторно наместване и гипсова имобилизация. Според съдебно-медицинската експертиза общият лечебен и възстановителен период, включващ и рехабилитация, е 3-4 месеца. С оглед броя и вида на счупванията, претърпяното двукратно наместване на кости на дясна предмишница и на носа, интензивните първоначални болки и тези, по време на рехабилитацията, при съобразяване на продължителността на възстановителния период и необходимостта от чужда помощ в ежедневието, съдебният състав е намерил за справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение в размер на 40 000 лв. При определянето му апелативният съд е съобразил периода на настъпване на увреждането, стандарта на живот в страната и конкретните икономически условия, включително и ежегодно определяните нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. По възражението на застрахователя за съпричиняване - поради това, че първоначалната ищца внезапно е изскочила зад маневрирация автомобил, без да съобрази поведението си с вече предприетата маневра, както и по възражението за съпричиняване – поради алкохолно повлияване на първоначалната ищца, въведено в процеса от третото лице - помагач на застрахователя, въззивният съдебен състав е приел, че по делото няма доказателства ищцата да е изскочила внезапно зад маневриращия лек автомобил, или да е могла да го възприеме – например поради светлинна сигнализация за маневрата, и да не се е съобразила с него. Констатирана е липсата на данни за определено място на паркинга пред магазина, предназначено за пресичане на пешеходци. Установеното по делото обстоятелство, че първоначалната ищца, в качеството й на пешеходец, е била алкохолно повлияна, не е възприето от съда като противоправно поведение, намиращо се във връзка с произшествието. Решаващият състав е съобразил и задължителните разяснения в ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, според които: За да се приеме съпричиняване следва да се установи наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина; Приносът на увредения може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Апелативният съд е извел извод за недоказаност на твърдяното съпричиняване на вредоносния резултат, поради което са отхвърлени възраженията по чл.51, ал.2 ЗЗД. Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото. Начинът, по който са формулирани първите два въпроса, касаещи приложението на принципа за справедливост и предпоставките за намаляване на дължимото обезщетение при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, сочи на тяхната относимост към законосъобразността и обосноваността на атакувания съдебен акт, преценката на които е извън обхвата на селективното производство. Дори и да се приеме, че въпросите удовлетворяват основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК /след конкретизирането им съобразно правомощието на ВКС – т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/, не се установява те да имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съгласно тълкуването, дадено в т.4 от същото ТР. При постановяване на атакувания съдебен акт апелативният съд е преценил всички установени по делото и обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за конкретния обем на търпяните от първоначалната ищца неимуществени вреди, съотнесени към общите критерии по чл.52 ЗЗД, разяснени в ППВС № 4/1968 г. Съобразил е и лимитите на отговорност на застрахователя като елемент от икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на ПТП. Липсват данни за необсъждане на установени по делото обстоятелства, релевантни към законоустановения принцип за справедливост. Що се отнася до предпоставките за редуциране на обезщетението съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД, въззивното решение е в съответствие с ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. Изводите на решаващия състав за недоказаност на възраженията за съпричиняване не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК, а от друга страна е недопустимо доводите на касационния жалбоподател за погрешни изводи на въззивния съд да аргументират наличие на основание за достъп до касация. Третият въпрос не би могъл да се прецени като обуславящ, тъй като апелативният съд не е формирал правни изводи за приложимост на новия Кодекс за застраховането. Квалифицирайки правилно предявената искова претенция по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, в какъвто см. е §22 от ПЗР на КЗ, и при липса на данни страните да са договорили друго след влизане в сила на новия КЗ, законната лихва е присъдена считано от произшествието. Не е налице основание за достъп до касация и на поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. Атакуваното въззивно решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно, тъй като при постановяването му е приложен съответният закон съобразно точния му смисъл и не е налице явна необоснованост поради допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика. По изложените съображения, искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е изцяло неоснователно. При този изход на делото, на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят разноски в общ размер на 2 500 лв., доказани с приложения към отговора договор за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка за плащане на договореното адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение