Определение № 1896 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4625/2024 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца Д. Т. Т. срещу определение № 2240 от 12.09.2024 год., постановено по ч. гр. дело № 2232/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 13 с-в, с което е потвърдено определение № 489 от 27.06.2024 год., постановено по гр. дело № 384/2024 год. по описа на Софийски окръжен съд, ІV първоинстанционен състав, с което е върната исковата молба на Димитър Т. Т. и е прекратено производството по посоченото първоинстанционно гражданско дело, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С частната си жалба Д. Т. се е позовал на чл. 280, ал. 1 ГПК и е направил следното изложение, в което не е уточнил на кое от трите предвидени в разпоредбата основания се позовава: 1/ Оценката на описанието на обстоятелствата, на които се основават исковете по ЗОДОВ на гражданите срещу държавата, по кой критерий трябва да се извършва от съдилищата по отношение на чл. 100а, ал. 1 ГПК и в тази връзка какъв е обхвата на приложното поле на ал. 2 на чл. 100а ГПК по отношение на горното и във връзка с практиката на СЕС по чл. 11, чл. 20, чл. 21 и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС и практиката на ЕСПЧ по чл. 6, чл. 10 и чл. 14 от Конвенцията – ЕКЗПЧОС? 2/ В контекста на Конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ, длъжни ли са българските съдилища безпрекословно да спазват основния правен принцип за забрана за отказ от правосъдие и длъжни ли са съдилищата безпрекословно да спазват основния правен принцип „N. judes in causa sua“ и ако не, то тогава могат ли да изискват от гражданите допълнителна конкретизации, уточнения и преповтаряне на исковете им по ЗОДОВ, а неизпълнението им ищеца води ли автоматично до непреодолима пречка за разглеждане на иска му по ЗОДОВ? 3/ В контекста на Конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ, задължени ли са съдилищата – ответници по искове по ЗОДОВ да изпращат исковете на ищците до компетентния съд или могат, ако преценят, да съдят сами себе си? 4/ В контекста на Конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ, какви са пречките за валидното упражняване на правото на иск пред съда или то е неотменимо законно право? 5/ В контекста на Конституцията, българските закони и практиката на СЕС и ЕСПЧ, могат ли съдилищата – ответници по искове по ЗОДОВ по свой избор да преценят на кой съд да изпратят за разглеждане тези искове срещу тях самите? 6/ Допуска ли практиката на ВКС по искове срещу държавата и в частност срещу съдилища, решаващия съд да може да тълкува свободно разпоредбите на процесуалния закон относно редовността на исковете или съдилищата са ограничени от конкретно разписаните правни норми на чл. 127, ал. 1 и чл. 128 и двата във връзка с разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК? 7/ Каква е европейската съдебна практика и в частност на ЕСПЧ и СЕС по отношение на свободата на изразяване в съдебни искове срещу държавата и как трябва тя да се прилага в България според ВКС? 8/ Възможно ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС всички съдилища с години да отказват разглеждане на искове срещу държавата под предлог – нередовност на исковете, както е в настоящия казус и възможно ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС да се отказва достъп до правосъдие, заради нередовност на иск? 9/ Нарушение ли е на практиката на ЕСПЧ и СЕС Тълкувателното решение на ВКС, с което той си е помислил, че се е самоосвободил от отговорност пред тях по недопуснати до касационно обжалване жалби? 10/ Нарушение на правата на човека ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС, когато ВКС не уведомява жалбоподателя на касационни и частни жалби, че те не са допуснати до касационно обжалване и вследствие на това жалбоподателите са пропуснали сроковете за търсене на обезщетение пред европейските съдилища по правата на човека? 11/ Нарушение на правата на човека ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС, когато съдилищата в Република България ми налагат политическа цензура и директна омерта по обществено политически въпроси, пряко касаещи обстоятелствата на които се базират исковете ми по ЗОДОВ срещу държавата и нейните съдилища? 12/ Нарушение на правата на човека ли е според практиката на ЕСПЧ и СЕС, когато ВКС на Република България откаже да допусне до касационно обжалване – жалба срещу многократен отказ от правосъдие на всички останали по-долустоящи от него съдилища? От това изложение настоящият съдебен състав намира, че може да бъде уточнен следния процесуалноправен въпрос: дали преценката на съдилищата за редовността на исковите молби по ЗОДОВ, с които са сезирани, следва да бъде законосъобразна и дали в противен случай те не засягат правата на ищците? Жалбоподателят релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК /очевидна неправилност/. В частната касационна жалба на Димитър Т. се съдържа искане да му бъде предоставена правна помощ и Софийски апелативен съд е уважил това искане и след определяне на адвокат от САК е назначил същия за служебен защитник. С определение № 600 от 31.07.2024 год. на Софийски окръжен съд ищецът е освободен от заплащането на държавна такса и разноски по производството по делото. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че с оглед изложените твърдения в исковата молба и формулирания петитум /които е възпроизвел/, с разпореждане на първоинстанционния съд № 613 от 28.05.2024 год., надлежно съобщено на 10.06.2024 год., на ищеца са дадени указания за отстраняване на констатирани нередовности на исковата молба, а именно: 1/ да уточни в какво се изразяват по основание, вид и размер твърдяните имуществени вреди, причинени му от разпореждане № 107032 от 30.08.2023 год., постановено по гр. дело № 20231110145259 по описа на СРС, I ГО, 35 с-в; 2/ да обоснове причинна връзка между конкретното неправомерно действие/бездействие на съответния орган и претърпяните вреди; 3/ да конкретизира поотделно размера на обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди, в рамките на общата претендира сума от 36 000 лв.; 4/ да внесе държавна такса в размер на 10 лв. по сметка на СОС, като в съобщението бъде посочен номера на банковата сметка. В дадения срок за изпълнение на указанията /който е изтекъл на 17.06.2024 год./ ищецът не е предприел действия по отстраняване на констатираните нередовности на исковата молба. Въззивният съд е посочил, че с процесуалния закон е вменено задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие /чл. 2 ГПК/ и това задължение на съда брани всички граждански правоотношения в широк смисъл. Дължимата защита на накърненото право е поставена в зависимост от волята на страната, легитимирана да я търси. Гражданският процес влиза в действие за защита на спорното право, посочено от лицето, което я търси. Съобразно разпоредбата на чл. 127 ГПК, исковата молба следва да съдържа изложение на фактите, на които се основава искът и съответно на тях искане към съда. Ясното и конкретно изложение на фактите, на които се основава иска, както и отправеното към съда искане за защита, формулирано чрез петитума, дава възможност на съда да квалифицира търсената защита, да определи подведомствеността и подсъдността на спора, да изпълни задълженията си по чл. 5, 7, 9, 10 и 12 ГПК, а на ответника дава възможност да разбере от какво се брани и да организира адекватна защита. В хипотеза, в която исковата молба не отговаря на законовите изисквания за редовност, сезираният съд, съгласно чл. 129, ал. 2 ГПК, следва да я остави без движение, като даде конкретни указания на ищеца за привеждането й в съответствие с законовите изисквания и определи срок за това. Съдът също така е задължен да предупреди страната за неблагоприятните последици, с които неизпълнението на дадените указания е свързано. При неизпълнение на дадените указания в определения срок законът предвижда връщане на исковата молба, респ. прекратяване на образуваното въз основа на нередовната искова молба съдебно производство – чл. 129, ал. 3 ГПК Въззивният съд е счел, че в случая в исковата молба на Д. Т. не се съдържа индивидуализиране в достатъчна степен /по произход, основание и размер/ на твърдените имуществени вреди – направени разходи за водене на съдебни производства, не е налице конкретизация по въпроса каква част от общия размер на обезщетението следва да бъде отнесена към посочените и индивидуализирани в достатъчна степен неимуществени вреди, както и не са налице твърдения досежно причинната връзка между посоченият акт на съда и твърдяните настъпили вреди за ищеца. Не са налице и доказателства за заплащане на дължимата държавна такса за производството, като няма и искане за освобождаването на ищеца от това задължение, а напротив – направено е изявление, демонстриращо готовност такава такса да бъде внесена. Поради това е формирал изводите, че законосъобразно първоинстанционният съд е дал указания на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата молба, като го е предупредил и за неблагоприятните последици от неизпълнението им и доколкото нередовната искова молба представлява процесуална пречка по надлежното упражняване на право на иск, за която съдът следи служебно и ищецът не е изпълнил в предоставения срок дадените му указания, то производството по делото правилно е било прекратено на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Повдигнатият от частния жалбоподател въпрос е обуславящ, но видно от изложените мотиви в обжалваното определение въззивният съд е извършил преценка за кумулативното наличие на предпоставките, при които исковата молба подлежи на връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, като е приел, че указанията на първоинстанционния съд са били ясни, пълни и съответстващи на закона /включително били са посочени и последиците при процесуално бездействие/; на ищеца са били изпратени съобщение и препис от разпореждането, с който са дадени указанията /връчени на 10.06.2024 год./, но същият е бездействал в срока, даден от съда по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. Изводът на въззивния съд, че законосъобразно първоинстанционният съд е приложил санкционната последица по чл. 129, ал. 3 ГПК е в съответствие с практиката на ВКС, а частният жалбоподател не е посочил практика на ВКС, на Конституционния съд и на СЕС в противоположен смисъл, поради което и с това изложение не е осъществено някое от посочените от частния жалбоподател основания за допускане на касационно обжалване, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че Софийски апелативен съд не е разглеждал спора по същество, не е постановявал решение и не е извършвал преценка на доказателствата, а е потвърдил акт за връщане на исковата молба, поради което не е формирал изводи дали сезираният съд може да разрешава спор, по който ответник е самият той. Не е налице и поддържаната от частния жалбоподател предпоставка по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С новата разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК /ДВ, бр. 86/2017 год., в сила от 31.10.2017 год./, „очевидната неправилност“ /наред с евентуалната нищожност или недопустимост/ е въведена като самостоятелна предпоставка за касационно обжалване на въззивното решение /респ. определение/, без допускането до касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане до касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ и съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване, съдебен акт. Разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт се основава на обективни критерии. Очевидно неправилен е този съдебен акт, който е постановен в противоречие със закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточното тълкуване и прилагане на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическа обстановка, необсъждането на доказателства в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В разглеждания случай обжалваното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Решаващият извод на въззивния съд, че в конкретния случай са налице предпоставките по чл. 129, ал. 3 ГПК за връщане на исковата молба, не противоречи на закона и на установената съдебна практика. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд