Определение № 104 от 19.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3797/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

В. Х., Х. Г., З. М., А. К. и Г. М. са обжалвали въззивното решение на Добричкия окръжен съд № 134 от 17.06.2020г. по гр.д.№ 475/2019г.

В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо тъй като производството пред първата инстанция се е развило по нередовна искова молба – при невнесена държавна такса и неясна обстоятелствена част на исковата молба. На следващо място са изложени доводи за необоснованост на изводите на съда във връзка с наследственото качество на ищците.

В изложението за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.3 т.1 ГПК са поставени правни въпроси, свързани с преценката на доказателствата и достоверността на свидетелските показания като се поддържа основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на изводите на съда с практиката на ВКС.

Ответниците не са подали отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280 ал.3 ГПК с оглед предмета на делото – иск за делба, поради което е процесуално допустима.

С решение №40/08.04.2019г по гр.д.№55/2018г. Тервелският районен е отхвърлил предявените от В. Х., Х. Г., З. М., А. К. и Г. М. искове:

• за допускане на съдебна делба на следните недвижими имоти: 1.нива с площ от 52,000 дка, съставляваща имот № ..... в землището на [населено място], [община] 2. нива с площ от 37,498 дка, имот №..... в и 3.нива с площ от 89,499 дка, представляваща имот № ..... в същото землище.

• за обявяване нищожността на основание чл.75 ал.2 от ЗН на договора за доброволна делба на земеделска земя, вписан в Службата за вписваният [населено място] с вх.рег.№ ....., акт № ....., том ..... от 08.06.2012г.;

• за обявяване нищожността на договор за продажба на земеделска земя, сключен с нотариален акт № ...../2012г. на нотариус Д. П. поради заобикаляне на закона и поради нарушаване на добрите нрави;

• за обявяване нищожността на договор за продажба на земеделска земя, сключен с нотариален акт № ...../2014г. на нотариус Р. Д. поради заобикаляне на закона и поради нарушаване на добрите нрави;

• за обявяване нищожността на договор за продажба на недвижим имот на земеделска земя, сключен с нотариален акт № ...../2016г. на нотариус Р. Д. поради заобикаляне на закона и поради накърняване на добрите нрави.

Твърденията на ищците в исковата молба са, че са наследници на С. А. С., родена на 18.04.1881г., низходящ наследник /дъщеря/ на общия наследодател А. Х. Ю., починал 1946г., на когото са възстановени по реда на ЗСПЗЗ с решение на поземлената комисия [населено място] № 15 от 25.02.1992г. земеделските земи, предмет на делбата, впоследствие разделени с договор за доброволна делба между наследниците на сина на общия наследодател Ю. А. Ю. и съответно разпоредени на трети лица.

Исковете са отхвърлени от Тервелския районен съд с решение №40/08.04.2019г по гр.д.№55/2018г.

Това решение е потвърдено от Добричкият окръжен съд.

Основният спорен въпрос по делото, имащ значение за легитимацията на ищците и за основателността на предявения иск за делба е дали наследодателката на ищците С. С., родена на 18.04.1881г. и починала на 21.05.1964г. е дъщеря на А. Х. Ю., което обуславя съсобственост с наследниците на сина му Ю. А. Ю. - ответници по делото.

Ищците се легитимират с удостоверение за наследници на А. Ю. №46/05.12.2017г., в което е посочено, че починалият е оставил двама низходящи – дъщеря и син. Това е отразено и в удостоверение за наследници №31/1993г. Същевременно по делото е представено удостоверение за наследници №9/16.03.2012г., според което при смъртта си А. Х. Ю. е имал само син Ю. А. Ю..

Правните съображения на Добричкия окръжен съд, за да отрече наследственото качество на С. А. С. са, че удостоверението №46/05.12.2017г., показващо наследодателят А. Х. Ю. да е имал дъщеря С. А. С., не е съставено въз основа на регистрите за гражданско състояние, на акт за раждане или на стари регистри, а въз основа на документите, съставени за удостоверяване гражданското състояние на децата й, в които С. С. е записана с бащино и фамилно име, съответстващи на имената на наследодателя А. Х. Ю.. За самата пряка наследодателка на ищците единственият съществуващ документ е акт за смърт №8/22.05.1964г., в който е отбелязано, че С. С., която е живяла и починала в [населено място]. на 21.05.1964г., е с бащино име А. и произхожда от баща А. С., който също е живял и починал в [населено място]. Или макар документите, съставени за децата й, косвено да навеждат на вероятност С. С. да е дъщеря на А. Х. Ю., документът, съставен за събитие, касаещо гражданското състояние на самата С. С., изключва такъв извод.

При тези мотиви на въззивния съд, поставените правни въпроси в изложението по чл.по 284 ал.3 т.1 ГПК не обуславят приложното поле на чл. 280 ал.1 ГПК.

Правният въпрос дали може да се опровергава съдържанието на официален документ със свидетелски показания не е обсъждан от въззивния съд. Съдът не е направил изводи за неверно отразяване в представеното от ищците удостоверение за наследници въз основа на гласни доказателства, а е съобразил данните в представения акт за смърт на С. С. и липсата на други запазени регистри по гражданско състояние за нея.

Правният въпрос: „Ако регистри за гражданското състояние включително и стари регистри не съществуват, длъжностното лице следва ли да издаде удостоверение за наследници или следва да откаже да издаването на такова?“ не е обуславящ за делото, защото съдът не се е произнасял по правомощията на длъжностното лице да издаде удостоверение за наследници. Спорът по делото е за истинността на издадения документ и съдът правилно и в съответствие с практиката на ВКС е разсъждавал, че оспореното от ответниците удостоверение за наследници №46/05.12.2017г. не може да има обвързващата доказателствена сила на официален документ, след като то не е издадено въз основа на съхранявани в общината първични документи, които да удостоверяват произхода на С. С. по различен начин от представения по делото акт за смъртта й.

По правния въпрос: „След като не съществуват регистри за гражданско състояние, включително и стари регистри със записвания за семейството на дадено лице и за населеното място където е живяло до смъртта си, издадените удостоверения за наследници не са ли официални документи с невярно съдържание“ важат изложените съображения по предходния въпрос. Именно защото е установено по делото, че липсват регистри на населението, от които може да се установи родствената връзка между С. С. и А. Х. Ю., съдът е основал изводите си на представените документи по делото и основно на акта за смърт на С. С., в който са посочени трите й имена, и имената на родителите й и оттам е заключил, че съдържанието на удостоверението за наследници № 46 от 05.12.2017г., в което е посочено, че С. С. е дъщеря А. Ю. е с невярно съдържание.

Правните въпроси: „Ако за едно лице бъде прието, че не е наследник по закон на общия наследодател като не съществуват регистри за гражданско състояние, то тогава за останалите лица не следва ли да бъде прието, че също не са наследници?“ и „Ако дадени удостоверения за наследници са документ се невярно съдържание, процесните сделки не се ли явяват нищожни“ също не са от значение за решаване на спора, защото от разрешаването му не произтичат права за ищците - касатори. Те са предявили иска за делба и в тяхна тежест е било да установят съществуването на съсобственост върху делбените имоти като докажат твърдяното наследствено качество на тяхната наследодателка. След като е прието от съда, че ищците не са доказали своето наследствено качество, това обуславя неоснователност на техния иск за делба и е без правно значение дали ответниците притежават права върху процесните имоти и дали са могли валидно да ги прехвърлят. Правен интерес от отричане на чужди права има само лице, което се легитимира като собственик на същия имот, затова съдът не е разглежда предявените от тях обективно съединени с делбата установителни искове, към основателността на които е насочен правният въпрос. В случая такъв правен интерес за ищците-касатори не е налице. Отделно от това следва да бъде посочено, че самите ищци не са оспорили правата на ответниците, обратно, с факта, че са предявили иска за делба срещу тях, твърдейки, че са съсобственици като наследници на А. Ю., те признават правата им като наследници на сина му Ю. А. Ю., затова в хода на производството съдът не е имал основание да не зачете в мотивите на решението в тази част представеното от ищците удостоверение за наследници.

Правният въпрос дали необсъждането на част от събраните доказателства за наследници и превратното им тълкуване води до неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение, също не обуславя приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК, защото съдът е обсъдил всички издадени удостоверения за наследници на А. Ю., но е приел, че те не удостоверяват факти, установени от длъжностното лице и поради това нямат обвързваща доказателствена сила по отношение посочването на С. С. като наследник – дъщеря на А. Ю..

Правният въпрос: „Ответниците – купувачи, заинтересовани ли са в производството по оспорване на произход при положение че не са наследници по закон и ако са, следва ли да доказват своя правен интерес“ няма никаква връзка с предмета на доказване по делото. След като ищците са насочили искове срещу ответниците, които са придобили права върху процесните имоти като са договаряли с наследници на Ю. Ю., които са получили реални дялове от наследството при делбата, не може да се отрече правото им да се защитават като отричат правата на ищците. Правният интерес от предявяването на иска винаги се свърза с правата на ищеца, а не с тези на ответника. Но както вече се посочи, тези искове не са разглеждани от въззивния съд, защото са обусловени от основателността на иска за делба, а съдът го е приел за неоснователен.

Правните въпроси и доводите в касационната жалба за нередовност на исковата молба, по която се е произнесъл районния съд, не пораждат съмнение за допустимостта на въззивното производство, което единствено е предмет на касационна проверка. Въззивният съд е процедирал в съответствие с т.5 на ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК. Според приетото в тълкувателното решение, въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Затова той е длъжен да провери служебно редовността на исковата молба и при нередовност, не обезсилва решението на първата инстанция, а сам отстранява порочността на нейните действия като дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. Затова чл. 270 ГПК не предвижда възможност за обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане при нередовност на исковата молба. В случая въззивният съд при точно приложение на тези задължителни за съдилищата указания, след като е констатирал произнасянето на първоинстанционния съд по нередовна искова молба, я е оставил без движение и е дал указания на ищците за поправянето й като нередовностите са били отстранени.

По изложените съображения не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, с оглед на което Върховният касационен съд, първо гражданско отделение