Определение № 501 от 01.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 380/2009 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.1 вр. чл. 288 от ГПК Образувано е по частна жалба на О. д. на М. – гр. Ш., срещу определение №509 от 29.12.2008г по ч. гр.дело № 544/2008г на Варненски апелативен съд ,с което е оставено в сила определение от 10.10.2008г за прекратяване на производството по гр.д. 141/2008г на Шуменски окръжен съд. С първоинстанционното определение производството по делото е прекратено поради недопустимост на регресния иск по чл. 9 от ЗОДОВ за търсене на пълна имещуствена отговрост от служител на Дирекцията извън случаите 235 ал.3 от ЗМ., при основание за търсене на ограничена имуществена отговорност съобразно изложените с иска факти Довод за допускане до касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.3 касаторът извежда от липсата на съдебна практика по искове за търсене на отговорност от длъжностното лице в случая по чл. 9 от ЗОДОВ, както и от неяснота в ЗМ. относно обема регресна отговорност и нейните предпоставки ,в случай че държавата е осъдена да обезщети гражданин по чл. 1 от ЗОДОВ, наред с оплакването ,че постановеният съдебен акт е незаконосъобразен. Частната жалба е депозирана в срок от легитимирано лице, основание да бъде допусната до касационно разглеждане по критерия на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК не е налице. Поставения от касатора въпрос по тълкуването на чл. 237 от ЗМ. във връзка с на регресната отговорност на служителя, претендирана с оглед постановяване на осъдително решение по ЗОДОВ срещу М., е намерил изрично и ясно разрешение при разпоредбите на ЗМВР(отм) в Тълкувателно решение №3/2004г на ОСГК,което запазва значението си и при действащия понастоящем чл.235 вр. Чл.235 вр. чл.ние регресна отговрност да се претендира на всички вреди ЗМ. кон вреда ,без да е налице умисъл 237 от ЗМ. - обстоятелството, че държавата поема обективнвата отговорност по реда на ЗОДОВ и е изплатила обезщетение на увредения гражданин ,не е основание регресна отговрност от виновния служител да се претендира винаги в пълен размер. Защитата на кассатора основава доводите си за неяснота и противоречие в нормативната уредба на неправилно систематично тълкуване. Като придава на чл. 237 ал.2 от ЗМ. значението на специално правило, каквото тази норма няма спрямо чл. 237 ал.1 от ЗМ., се изтъква противоречие там ,където законът е ясен. Конкретното и изрично препращане на чл. 9 ал.1 от ЗОДОВ към реда и условията на специалния ЗМ. за случаите, в които е предвидена отговорност на виновните длъжностни лица спрямо държавата и общините за изплатените обезщетения по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, кореспондира с правилото на чл. 237 ал.1 от ЗМВР. Последното гласи ,че изплатените обезщетения за вреди, причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на органи и длъжностни лица, М. има право на иск срещу служителите, които са ги причинили виновно при условията на чл. 235, ал. 1 от същия закон. Касае се за иск, допустим единствено при предпоставките на чл. 242 ал.3 от ЗМ. и за отговорност, лимитирана от чл. 239 ал.1 от ЗМ., т.е за вреди, причинени при условията на чл. 235, ал. 1, служителят отговаря в размера на вредата, но не повече от едно брутно месечно възнаграждение. Варненски апелативен съд е съобразил гореизложеното,като е приел за недопустимо разглеждането на регресен иск при предпоставките на чл. 9 от ЗОДОВ, спрямо служител на М., от чиито действия и бездействия е произтекла обезщетената по специалния закон вреда, без да е налице умисъл от страна на последния. Разрешението по случая и прилагането на материалния закон не обосновават допускане до касационно обжалване на основание чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.