Определение № 6 от 07.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2387/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Булмек“ ООД, ЕИК 030411947 против решение № 294/31.01.2020 г., поправено с решение № 331 от 06.02.2020 г. и двете, постановени по гр.д.№ 2191/2019 г. на Софийски апелативен съд, с които частично е отменено и потвърдено решение № 7925/17.12.2018 г. по гр.д.№ 5498/2015 г. на СГС. Потвърдено е решението в частта, с която е уважен предявеният на основание чл. 72, ал.1 ЗС иск от „Елит спед“ ЕООД ЕИК 126627139, като касаторът „Булмек“ ООД е осъден да заплати на ищеца сумата 34 645,66 лв., представляваща дължима част от увеличената стойност на вещта в резултат на извършени подобрения в имот № .... в землището на [населено място], м. „Б.“, която е застроена със склад и административна сграда с обща площ 285 кв.м., механична везна /кантар/ и прилежащ навес с площ 38 кв.м. и незастроена открита площ 447 кв.м., заедно със законната лихва върху присъдената сума от предявяване на иска – 17.04.2015 г. до окончателното й изплащане, като иска за разликата до предявеният размер 50 000 лв. е отхвърлен, като искът е предявен като частичен от вземане с размер 85 460,07 лв. С въззивното решение и решението по чл. 247 ГПК е отменено решението на първата инстанция по насрещният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД – обезщетение за лишаване от ползване на същия имот за сумата над 91,67, заедно със законната лихва, като за разликата до пълния предявен размер 30 000 лв., претендирана като частичен иск от 90 000 лв. и за периода 10.04.2005 г. – 30.06.2010 г., и иска е отхвърлен. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради това, че въззивният съд е приел, че по въпроса дали ищецът е извършил подобренията като добросъвестен владелец е формирана сила на пресъдено нещо с решението, с което е уважен по-рано частичен иск за друга част от същото вземане. Твърди, че решението е постановено при съществени процесуални нарушения, защото съдът не е обсъдил доводите във въззивната жалба, че трябва да се проведе отново пълно доказване на правопораждащите факти, защото по тях не се създава сила на пресъдено нещо. Твърди се и недоказаност на иска, защото СТЕ не е установила увеличената стойност на имота. Наведени са оплаквания и за необоснованост на извода по възражението за погасителна давност за подобренията и, че е погасено вземането му по чл. 59 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 и т.3 ГПК по въпроси, които ще се разгледат по-долу. Ответникът оспорва касационната жалба и допускането до касационен контрол. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал и приел следното: С влязло в сила решение по гр.д.№ 58155/2010 г. на СРС е уважен частичен иск с правно основание чл. 72, ал.1 ЗС за сумата 3000 лв. от обща стойност на вземането 85 460,07 лв., съставляваща увеличената стойност на имот .... по плана на [населено място], м. „Б., предявен от „Елит спед“ ЕООД против „Булмек“ ООД. Със същото решение е уважен и насрещния частичен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата 3 000 лв. от обща стойност на вземането 90 000 лв., представляваща обезщетение за лишаването му от ползване на същия имот в периода 10.04.2005 г. – 30.06.2010 г. На основание това влязло в сила решение, съдът е приел за установени следните факти: Ищецът „Елит спуд“ ЕООД е придобил имота с н.а. № .... г. от „ЗЕН“ ООД и е получил владението на имота на 10.04.2005 г. На 30.11.2010 г. ищецът е бил съдебно отстранен в резултат на проведена публична продан, след като с протокол от 28.02.2002 г. „Булмек“ ООД е обявено за купувач и е въведено във владение с протокол от 30.06.2010 г. Съдът, позовавайки се на казуална съдебна практика е приел за неоснователен доводът във въззивната жалба, че не се формира сила на пресъдено нещо върху правопораждащите факти и конкретно по това дали ищецът е извършил подобренията в имота като добросъвестен владелец. Съдът е приел, че влязлото в сила решение по първоначално предявеният частичен иск формира сила на пресъдено нещо както по отношение размера на предявената част от вземането, така и по правопораждащите факти, които индивидуализират вземането по основание. Въпреки това, съдът е обсъдил и фактите, въз основа на които е формирал същия извод. Обсъдени са свидетелските показания, които установяват, че ищецът е извършил подобрения в имота в резултат на които е увеличена стойността му, след като го е купил и преди да бъде отстранен от съдебния изпълнител: изградил масивна ограда, каквато нямало по-рано, бетонова рампа, два метални портала, била поставена настилка на имота, за да издържа 20-тонни превозни средства, офисите били покрити и реновирани, като била прекарана нова ел. и В и К инсталации. От заключението, изготвено от СТЕ въз основа на представените първични счетоводни документи, които са осчетоводени при ищеца и на свидетелските показания и оглед на место е установено извършването на подобренията в имот № .... и увеличаването на стойността му с 34 193 към момента на извършването им и с 37 645 ,66 лв. към момента на изготвяне на експертизата. Като неоснователно е преценено от въззивната инстанция оплакването във въззивната жалба, че не е установена увеличената стойност на имота и дали твърдените подобрения са извършени в имота, от който дружеството-ищец е отстранено. Такава е била поставената задала на вещото лице, по нея е работило вещото лице, а изготвената експертиза не е оспорена и констатациите на експерта не са опровергани. Позовавайки се на т.VІ от ПП-6-75, съдът е приел, че погасителната давност за увеличената стойност на имота в резултат на подобрения, извършени от добросъвестен подобрител започва да тече от превръщането му в държане. Съдът е приел, че това е станало на 30.06.2010 г., когато в имота е намерен от съдебния изпълнител управителя на дружеството-ищец, а искът е предявен на 17.04.2015 г., т.е. преди изтичане на петгодишната давност, поради което възражението за погасителна давност на ответника е преценено като неоснователно. Твърденията за по-ранни дати на отстраняване на дружеството-ищец не кореспондират на установените с писмени доказателства факти по делото. По насрещният иск по чл. 59 ЗЗД, съдът е приел, че със сила на пресъдено нещо е установено, че „Елит спед“ ЕООД е ползвало имота на „Булмек“ ООД в периода 10.04.2005 г. – 30.06.2010 г., в който период собственика е бил лишен от ползването. За основателно е преценено възражението на ответника по този иск за погасителна давност на това вземане. Погасителната давност за вземането за обезщетение за лишаване от ползване на собствен имот по чл. 59 ЗЗД е пет годишна и започва да тече за всеки от дните, които имота не е ползван от собственика, а от ответника по този иск. Затова е прието, че искът е основателен за периода от 26.06.2010 г. до 30.06.2010 г. и размерът на вземането е изчислено на 91,67 лв. Не е коментирана нормата на чл. 71 ЗС, според която добросъвестният владелец се ползва от вещта до предявяване на иска за връщането й, респективно до превръщането му в държател. Първият поставен въпрос в изложението към касационната жалба е за задължението на съда да обсъди всички доводи и оплаквания във въззивната жалба. Касаторът счита, че съдът не е обсъдил довода му, че по настоящото дело не е доказано, че ищецът е извършил подобренията като добросъвестен владелец. Предвид безспорният факт, че с влязло в сила решение е уважен частичен иск за част от същото вземане с правно основание чл. 72, ал.1 ЗС между същите страни, приетото от съда, че влязлото в сила решение по частичен иск създава сила на пресъдено нещо по правопораждащите факти е в съответствие със установената след това задължителна съдебна практика. С т.2 от ТР № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че „решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право“. Отделно от това, съдът е обсъдил отново фактите, които доказват, че ищецът по първоначалният иск е извършил подобренията като добросъвестен владетел. Следователно първият въпрос не кореспондира на мотивите на съда, а съдебното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика. Вторият въпрос е идентичен с разрешения с цитираното тълкувателно решение. Тъй като съдебната практика е уеднаквена със задължителен съдебен акт, а възивното решение е съобразено с крайният извод, не е налице нито основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, нито основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Предвид изложеното, не определя изхода от спора въпроса дали вписаните факти в имотния регистър се считат известни на третите лица. По въпроса, че ищеца е извършил подобренията като добросъвестен владелец е формирана сила на пресъдено нещо. Отделно от това, по делото не е установено да е вписано постановление за възлагане на недвижимия имот. Протоколът за определяне на купувач не е постановление за възлагане. Затова не се допуска касационно обжалване по този въпрос и на двете наведени основание – чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Извършването на подобренията от ищеца и увеличаване в резултат на това на стойността на имота е установено от заключението на СТЕ и от свидетелските показания. Установеният нов вид на имота – поставяне на нова масивна ограда с два метални портала, рампа, покриване и реновиране на офисите, прекарване на нова ел. и В и К инсталации покриване на незастроената част от дворното място с материали, които да издържат тежестта на превозните средства доказва увеличената му стойност и твърденията в противен смисъл не кореспондират на фактите по делото и не са доказани. СТЕ не е оспорена от касатора, а изводите на вещото лице не са опровергани. Затова формулираният въпрос относно това кога е налице увеличаване стойността на имот не е разрешен в противоречие със съдебната практика, зависи от конкретните факти по делото и не обосновава основанието по чл. 280, ал.1 т. 1 и т.3 ГПК. Наведено е и основанието по чл. 280, ал..2 пр.2 ГРПК, като се твърди очевидна неправилност на решението поради нарушаване правилата на формалната логика. Съдът не констатира подобен порок на решението. Изводите са логични и кореспондират на събраните доказателства, а правните изводи кореспондират на задължителната съдебна практика. Следващият въпрос е дали върху разходите за подобрения се начислява ДДС. Претенцията е за увеличената стойност на имота, т.е. за увеличената цена. Този данък е част от формираната цена, която би платил и собственика, ако извърши същите подобрения или ако кумува имота в подобрения вид. В този смисъл ДДС е част от формираната увеличена стойност на имота. Същевременно всяко данъчно задължено лице следва да начислява ДДС. Видно от приложените фактури, такова е начислено при покупката на материалите и реализиране на СМР. Затова в решение № 179/16.12.2016 г. по т.д.№ 2235/2015 г. на І т.о. се приема, че ДДС се включва при присъждане на подобрения ако такова е трябвало да се начисли. Наличието на съдебна практика, с която решението е съобразено е основание да не се допуска касационно обжалване и на двете наведени основания – чл. 280, ал.1 т. 1 и т.3 ГПК. Неотносимо към спора по настоящото дело е цитираното от касатора решение № 48 от 10.09.2012 г. по т.д.№ 237/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., тъй като то се отнася за претенция по чл. 59 ЗЗД – обезщетение за лишаване от ползване, а по нея дължими са сумите до размера на обедняването при което следва да се съобрази възможността за приспадане на ДДС по чл.92 ЗДДС. В този случай ползващият имота не е начислявал ДДС, поради което съдът е приел, че такова не се дължи на получатела на обезщетението. Аналогичен е и случая при присъждане само стойността на подобренията, извършени от недобросъвестен владелец или подобрител на чужд имот, разгледан в Р № 10/24.12.2016 г. по гр.д.№ 7150/2014 г. на ВКС, І гр.о., при който също се дължат само сумите до размер на обедняването. Тези актове не са приложими към настоящия казус, при който с обвързваща страните сила на присъдено нещо е прието, че ищецът е добросъвестен владелец, на който се дължи увеличената стойност на имота, т.е. увеличената цена, която е формирана при заплащане на ДДС за реализиране на подобренията и какъвто данък се дължи като част от цената. Поставя се и въпроса: предприемането на изпълнителни действия има ли последици, идентични с тези от предявяването на иск и смущава по същия начин владението на подобрителя върху чужд имот. В мотивите към т.VІ към ПП-6-74 изрично е посочено, че погасителната давност за подобрения, извършени от добросъвестен владелец започва да тече от прекъсване /а не смущаване/ на владението и превръщането му в държане. С предприемане на принудително изпълнение все още не се отнема владението. Взискателят следва да посочи изпълнителен способ и той следва да бъде реализиран, т.е. въвода следва да бъде извършен. От доказателствата по делото е видно, че това е станало на 30.06.2010 г., а протокола за това е официален свидетелствуващ документ, обвързващ съда с доказателствена сила. Предявяването на ревандикационен иск също прекъсва владението, но основанието е чл. 116, б. „а“ ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС, а не предприемане на изпълнителни действия. Според цитираното от касатора Р № 2819/22.09.1960 г. по гр.д.№ 5574/2016 г. І гр.о., този който е извършил подобрения в чужд имот не може да предяви иск за съответното обезщетение докато е във владение на имота. Този иск може да бъде предявен едва когато собственика завладее имота или поиска отстраняването от имота по съдебен ред. Съдебният ред е чрез предявяване на иск. Решение № 1106/28.11.2008 г. по гр.д.№ 4750/2007 г. на ВКС, ІІ гр.о., на което се позовава касатора също посочва предявяването на ревандикационен иск като способ за прекъсване на владение. Обстоятелството, че това е посочено като една от възможностите не води до извод, че давността за подобренията спира да тече с предприемане на действия по принудително изпълнение за въвеждане на собственика във владение на имота. Особеното в случая е, че въвеждането на касатора в имота се извършва не на основание съдебно решение, а като купувач от публична продан, а извършилият подобрения добросъвестен владелец е бил в имота на основание сделка с предишния собственик – длъжник в изпълнителното производство. С третото цитирано от касатора решение № 376/12.03.2012 г. по гр.д.№ 260/2012 г. на ВКС, І гр.о. въпросът за смущаване на владението е коментиран с оглед придобивната давност и изискването владението да е спокойно, за да се придобие на това основание правото на собственост. Цитираната задължителна съдебна практика – т.6 от ПП-6-74 изисква за започване на погасителната давност за подобрения владението да е отнето от подобрителя на чужд имот. До този момент той няма интерес да предяви иск за подобрения, защото свои имота за себе си. Или в обобщение предвид наличието на задължителна съдебна практика за началният момент от който започва да тече погасителната давност за подобрения, извършени от добросъвестния владелец, с която въззивното решение е съобразено и това, че не се констатира противоречие с цитираните от касатора казуални решения на ВКС, две от които по отменения ГПК, не са налице наведените основания за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т. 1 и т.3 ГПК. Не кореспондира на задължителната съдебна практика и на закона становището, изразено от касатора по последния въпрос, че с предявяването на частичен иск за парично вземане се прекъсва давността за останалата непредявена част. Становището е изложено във връзка с предявеният от касатора насрещен иск по чл. 59 ЗЗД. С ТР № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че с предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. В този смисъл е и приетият нов текст на чл. 116а ЗЗД (Нов – ДВ, бр. 42 от 2018 г.), според който, когато вземането е предявено частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част. Предвид изложеното и този въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване на наведеното основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, защото обжалваното решение е съобразено със задължителната съдебна практика. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване. Съобразно този резултат, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настоящото производство в размер на 100 лв., доказани с договора за правна помощ, в който е отразено, че са изплатени в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение