Определение № 558 от 06.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 295/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 2522/08.10.2024г. по ч.гр.д. № 2614/2024г., с което Софийският апелативен съд е потвърдил разпореждане № 19218/08.08.2024г. по гр.д. № 12656/2022г. на Софийския градски съд за връщане на частната жалба на М. Д. Д. срещу определение № 7509/19.06.2023 г. по същото дело поради неизпълнени указания за внасяне на таксата по чл. 19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Въззивното определение се обжалва от М. Д. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по въпросите: 1) за приложението на принципа за справедлив и ефективен процес от безпристрастен съд, установен в Правото на европейския съюз и 2) за последиците на акта, постановен при основание за отвод на съдията. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие съответно с практиката на СЕС и практиката на Върховния касационен съд – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че определението е неправилно. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е извършил проверка за редовност на частната жалба на М. Д. срещу определение № 7509/19.06.2023 г. по гр.д. № 12656/2022 г. на Софийски градски съд за прекратяване на първоинстанционното и като е установил, че към нея не е бил приложен платежен документ за таксата по обжалване на определението, е указал на жалбоподателя да я внесе в 1-седмичен срок по сметката на Софийския апелативен съд. Намерил е, че препис от разпореждането е връчен редовно на жалбоподателя на 05.10.2023 г., но в указанията не са били изпълнени в дадения срок. По отношение на доводите на жалбоподателя, че СГС не бил компетентен да разгледа исковата молба с оглед цената на исковете – по 24 666 лв. срещу всеки ответник, въззивният съд е приел, че дори цената на исковете да обуславя различна родова компетентност, разглеждането им от по-горестоящия съд не води до недопустимост на обжалвания акт (арг. от по-силното основание на чл. 270, ал. 4 ГПК). При тези мотиви, с които апелативният съд е потвърдил разпореждането за връщане на частната жалба, първият въпрос не е обуславящ. Правото на справедлив съдебен процес е принцип, произтичащ от Правото на Европейския съюз. Той включва редица гаранции за провеждане на всяко производство пред националните съдилища на държавите-членки на Съюза по установения в закона ред и равнопоставеното третиране на всички участници в него, така че да се постигне ефективност и гъвкавост при разрешаването на конкретния правен спор. В случая, въззивният съд не е формирал правораздавателната си воля по приложението му, а е основал акта си на преценка досежно правилното прилагане на процесуалноправни норми от националното право, които предвиждат авансово внасяне на такса по делата по частни жалби и регламентират правомощията на съда да даде указания и срок при непредставяне на платежния документ, респ. връщане на частната жалба като санкция за невнасяне на таксата в дадения срок. Следва да се отбележи също, че касаторът е бил освободен от държавна такса с определение на първата инстанция по чл. 83, ал. 2 ГПК, но след като определението е отменено поради изменени обстоятелства, не е отправял друго искане за освобождаване, включително от таксата по т. 19 ТДТ. Това допълнително изключва приложимостта на принципа за ефективен и справедлив съдебен процес в смисъла, разяснен от решенията на СЕС, на които касаторът се позовава. По първия въпрос са изключени общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационния контрол. Вторият въпрос не обуславя обжалваното определение. Не може да бъде споделена тезата на касатора, че касационното обжалване следва да бъде допуснато предвид постановяването на въззивното определение от състав, включващ съдии, които са се отвеждали по други негови дела, докато по настоящето дело не са си направили отвод. Такива данни не се съдържат по делото, а освен това от факта дали членовете на съдебния състав са се отвеждали по други дела на М. Д., не следва извод, че съставът, постановил обжалваното определение е незаконен или пък че върху правилността на определението рефлектира каквото и да е основание за отвод на съдиите. Наред с това следва да се отбележи, че според практиката на СЕС и ЕСПЧ, цитирана в определение № 3538/07.07.2025 г. по ч.гр.д. № 1800/2025 г. на ВКС, I-во ГО, когато се преценява дали са налице причини за съмнение, че по конкретно дело не са изпълнени изискванията за независимост или за обективна безпристрастност, мнението на дадена страна е меродавно, но няма решаващо значение. Определящото е дали съответните съмнения могат да се приемат за обективно оправдани. По втория въпрос също са изключени общата и всички допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Съгласно чл. 77 ГПК, касаторът следва да бъде осъден за държавната такса 7.67 евро, равностойна на 15.00 лв., по частната касационна жалба, която съгласно т. 19 от ТДТ е бил длъжен, но е пропуснал да внесе. При тези мотиви, съдът