Определение № 86 от 04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1346/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от С. П. П., Т. П. П. и Т. Г. П. касационна жалба против решение № III-145/14. 11. 2019 г. по в. гр. д. № 1235/2019 г. на ОС – Бургас в частта, с която е потвърдено решение № 2093 от 25. 10. 2018 г., поправено с решение № 2588 от 12. 12. 2018 г. и с решение № 1737 от 5. 07. 2019 г., и двете по гр. д. № 2063/2017 г. на Бургаския районен съд, в частта, с която са уважени предявените от А. Н. Н. против съсобствениците С. П. П., Т. П. П. и Т. Г. П. искове по чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване на владението върху 1/6 идеална част от следните земеделски имоти, придобити по наследство и реституция по ЗСПЗЗ, находящи се в землището на [населено място] връх, общ. К.: 1/. нива от 6.208 дка, в м.“К. дере“, която по плана за земеразделяне съставлява имот № ...., а по одобрената кадастрална карта съставлява поземлен имот с идентификатор ....; 2/. нива от 10.701 дка, в м. „Б. “, която по плана за земеразделяне съставлява имот № ...., а по одобрената кадастрална карта съставлява поземлен имот с идентификатор ....; 3/. лозе от 1.127 дка, в м. „Л.“, което по плана за земеразделяне съставлява имот № ...., а по одобрената кадастрална карта съставлява поземлен имот с идентификатор ....; 4/. нива от 9.800 дка, в м. „Д.“, който по плана за земеразделяне съставлява имот № ...., а по одобрената кадастрална карта съставлява поземлен имот с идентификатор ....; 5/. нива от 4.186 дка, м. „К.“, която по плана за земеразделяне съставлява имот № 038009, а по одобрената кадастрална карта съставлява поземлен имот с идентификатор ....; 6/. нива от 29.398 дка, м. „А.“, която по плана за земеразделяне съставлява имот № ...., а по одобрената кадастрална карта за част от тази нива с площ от 14.697 дка са отредени поземлени имоти с идентификатори ....и ..... Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 55 СК от 1968 г. (отм.) – при несъобразяване с обстоятелството, че осиновяването на ищеца е било непълно и същият не наследява родителите на осиновителя, както и поради допуснато нарушение на чл. 79 ЗС и несъобразяване с практиката на ВКС по въпроса необходимо ли намерението на съсобственика да започне да свои идеалната част на друг съсобственик и действията на своене да станат достояние съсобственика, чиято идеална част е завладяна, когато това е невъзможно по обективни причини. Иска се допускане до касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК по поставен процесуалноправен и материалноправен въпрос.

Ответникът по касационната жалба А. Н. Н., с писмен отговор, подаден чрез адв. Г. Г. П., излага съображения за правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

С определение № 63 от 08. 07. 2020 г. по гр. д. № 1346/2020 г. на ВКС, 1 г.о., производството по делото е спряно на осн. чл. 292, вр. чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, вр. чл. 144 АПК, до приключване на производството по т. д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС. По делото е прието тълкувателно решение № 3/3030 от 5. 01. 2022 г. на ОСГК на ВКС, според което при иск по чл. 108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, съдът може да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца. Приключването на производството по тълкувателното дело е основание по чл. 230, ал. 1 ГПК за възобновяване на производството по настоящото дело.

При преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав на ВКС съобрази следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Делото е висящо в частта по предявените от А. Н. Н. против съсобствениците С. П. П., Т. П. П. и Т. Г. П. искове по чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване на владението върху 1/6 идеална част от описаните по-горе земеделски имоти, която 1/6 идеална част ищецът твърди да е придобил по наследство и реституция по ЗСПЗЗ. Твърди се, че имотите били възстановени на наследниците на Т. П. Д. и И. Г. Д. с решение № 12095/02. 02. 1998 г. на ПК – [населено място], с план за земеразделяне, както и че ищецът е наследник на С. Т. П. – едно от трите деца на общите наследодатели, а по право на заместване – и на И. Г. Д.. Твърди се, че ответниците по иска са наследници на другите двама сина на общите наследодатели, като С. П. П. и Т. П. П. са наследници на П. Т. П., а Т. Г. П. – на Г. Т. П.. Ответниците извършили доброволна делба на процесните имоти, с писмен договор с нотариална заверка на подписите № 7254/29. 12. 2005 г., която делба е нищожна, тъй като е извършена без участието на ищеца.

В подадения отговор на исковата молба ответниците са направили възражение за неоснователност на иска за собственост по съображения, че осиновяването на ищеца от С. Т. П. и съпругата му С. Д. З. е било непълно, същият не е имал право да наследява родителите на осиновителите и не е придобил по наследство идеална част от възстановените на наследниците им земеделски имоти. Като евентуално придобивно основание сочат придобивна давност, с твърдения, че от сключване на договора за доброволна делба всеки е владял получените при делбата имоти, отдавал ги е под аренда и ги е придобил по давност към предявяване на иска.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с РПК № 12095/02. 02. 1998 г. процесните имоти били възстановени с план за земеразделяне на наследниците на Т. П. Д. и И. Г. Д.. Следва да се добави, че в решението не е посочено кои имоти се възстановяват на наследници на Т. Д. и кои на наследници на И. Д., а ако имотите са били съсобствени – не са посочени по размер дяловете на всеки от наследодателите. И. Д. е внесла в ТКЗС три ниви с обща площ 52, 10 дка (нива от 30 дка в м. „С. Т.“, нива от 9,8 дка в м. „Д.“ и нива от 12, 3 дка в м. „Т. К.“), а Т. П. Д. е внесъл в ТКЗС пет ниви с обща площ 33, 6 дка (нива от 10 дка в м. „Б.“, нива от 10, 8 дка в м. „К. К.“, нива от 6 дка в м. „К. дере“, нива от 5, 8 дка в м. „К. К.“ и нива от 1 дка в м. „М.“). Общата площ на внесените от общите наследодатели в ТКЗС земеделски имоти е 85, 668 дка. Т. П. Д. е починал на 19. 01. 1973 г. и е оставил за законни наследници съпругата си И. Г. Д. и синовете си С. Т. П., Г. Т. П. и П. Т. П.. С решение от 02. 06. 1983 г. по гр. д. № 1907/1983 г. на РС-Варна, 6 с-в, е допуснато осиновяване на ищеца, тогава малолетен, оставен за осиновяване в детски дом в [населено място], П. окръг, от С. Т. П. и съпругата му С. З., при условията на чл. 54 СК от 1968 г. (отм.) – пълно осиновяване. На 17. 05. 1986 г. С. Т. П. е починал и е оставил за наследници ищеца и съпругата си С. З.. На 26. 01. 1990 г. е починала И. Д. и е оставила за наследници синовете си Г. Т. П. и П. Т. П. и ищеца – неин внук, по право на заместване на баща си С. Т. П.. С решение от 11. 10. 1999 г., поправено с решение от 23. 02. 2001 г., по гр. д. № 108/1998 г. на ОС – Варна, е прекратено осиновяването на ищеца, на основание чл. 64, ал. 1, т. 3 СК от 1985 г. (отм.). В решението е посочено, че осиновяването на ищеца е било пълно – при условията на чл. 55 СК. Прието е за установено, че Т. Г. П. е отдавал един от процесните имоти – нивата от 14, 699 дка с № .....под наем на земеделски производител И. А. И., в периода 2012 г. – 2016 г. (4 години). С. П. П. и Т. П. П. са отдавали 3 бр. ниви (№ № ...., ....и ....) от 2009 г. до 2016 г. (7 години), а наследодателят им П. Т. П. е отдавал същите ниви под наем от 2007 до смъртта си на 16. 06. 2008 г.

От правна страна въззивният съд е приел, че искът по чл. 108 ЗС е основателен. Притежаваната от ищеца идеална част от правото на собственост върху процесните имоти е по-голяма по размер от претендираната 1/6 идеална част. За да достигне до този извод съдът е приел, че след смъртта на общия наследодател Т. П. Д. през 1973 г., същият е наследен от тримата си сина и съпругата си, като всеки от тях е получил по 1/4 идеална част от наследството му, а след смъртта на бащата на ищеца С. Т. П. през 1986 г., придобитата от последния 1/4 идеална част от наследството на Т. П. е наследена от съпругата му С. З. и от ищеца, като всеки от тях е получил по 1/8 ид.ч. от придобитите от С. Т., по наследство от Т. П. Д., права върху процесните имоти. След смъртта на И. Г. Д. през 1990 г., същата е наследена от децата си Г. и П. Т. П., както и от ищеца – по право на заместване на сина й С. П. Т., починал преди нея, като квотите на наследниците й са по 1/3 ид.ч., т.е. ищецът е получил 1/3 ид.ч. от правата на И. Г. Д. върху процесните имоти. Въззивният съд е приел, че общият наследодател Т. Д. е притежавал 33,6/85,668 ид.ч. от процесните имоти, а И. Д. е притежавала на собствено основание 52,068/85,668 ид.ч. от процесните имоти и е наследила 1/4 ид.ч. от притежаваните от съпруга й 33,6/85/668 ид.ч. Изчислявайки на тази база правата на ищеца е достигнал до извода, че размерът на квотата му в съсобствеността надхвърля 1/6 ид.ч. ( За сравнение: в случай, че се приеме, че Т. Д. и И. Д. са притежавали по 1/2 ид.ч. от процесните имоти, доколкото в решението за възстановяване на собствеността не са посочени дяловете им, то бащата на ищеца С. Т. П. е придобил по наследство от Т. П. 1/8 ид.ч. /1/4 от 1/2/, а ищецът е придобил по наследство от баща си 1/16 ид.ч. /1/2 от 1/8/ от процесните земеделски земи. В случай, че се приеме, че И. Д. е притежавала 1/2 идеална част от процесните земеделски имоти на лично основание и 1/8 по наследство от съпруга й – общо 5/8 идеални части, то ищецът е придобил по наследство от И. Д. 5/24 ид.ч. /1/3 от 5/8/. Така, делът на ищеца от процесните имоти възлиза на 13/48 ид.ч., което е повече от 1/6 /8/48/ ид.ч.). Тоест, и в двата случая правата на ищеца надхвърлят претендирания размер от 1/6 идеална част.

За неоснователно е прието възражението на ответниците, че осиновяването на ищеца е било непълно по смисъла на чл. 55 СК/1968 г. (отм.), поради което същият не наследява общите наследодатели Т. Д. и И. Д. и не е придобил идеални части от процесния имот. В тази връзка е съобразено, че от значение е видът осиновяване, посочен в решението по допускане на осиновяването от 1983 г., представено в официално заверен препис, а не в решението за прекратяване на осиновяването от страна на С. З. от 1999 г., както и че при двата вида осиновяване ищецът се явява наследник на осиновителя си С. Т. П.. Съобразил е, че истинността на представеното удостоверение за наследниците на С. Т. П. не е оборена от събраните по делото доказателства.

Прието е, че след като ищецът е бил съсобственик на процесните земеделски имоти, наред с ответниците, то делбата, извършена със сключения само между ответниците договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите рег. № 7254/29. 12. 2005 г., е нищожна на основание чл. 75, ал. 2 ЗН.

За неоснователно е прието направеното от ответниците възражение за придобиване по давност на процесните имоти, чрез упражнявано върху същите владение от извършване на делбата на 29. 12. 2005 г. до предявяване на иска на 24. 03. 2017 г. Прието е, че от ангажираните от ответниците доказателства не би могло да се приеме за доказано твърдението, че същите са владели имотите в продължение на десет години преди предявяване на иска, нито има данни да са обективирали и довели до знанието на ищеца намерението си да своят неговата идеална част от процесните имоти.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Длъжен ли е съдът, при разрешаване на спор за собственост, основан на наследяване на осиновител, да съобрази влязлото в сила решение, определящо вида на осиновяването, и дали това решение, като акт касаещ гражданското състояние на лицето, е задължително за всички, включително и за съдилищата.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 281 от 14. 07. 2011 г. по гр. д. № 87/2011 г. на ВКС, 1 г.о.

2. Налице ли е обективна невъзможност за манифестиране на намерение за своене на идеална част на съсобственик, който не е фигурирал като такъв в каквито и да било възможни за узнаване документи за родство, не е бил познат на останалите съсобственици и не е проявявал никакъв интерес към съсобствените имоти.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 17 от 01. 03. 2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г. на ВКС, 2 г.о.

Първият въпрос не е разрешен в противоречие с посоченото от жалбоподателите решение на ВКС. Въззивният съд е приел, че видът осиновяване се определя с решението по допускането му. В случая осиновяването на ищеца е било постановено с решение от 02. 06. 1983 г. по гр. д. №1907/1983 г. на ВОС, с което е допуснато осиновяване на малолетното дете А. В. В., роден на 31. 03. 1979 г. в [населено място], от майка Н. Н. В., от лицата С. Т. П. и С. Д. З., при условията на чл. 54 СК – пълно осиновяване. В мотивите към решението е посочено, че с влязло в сила решение е прието за установено, че вписаният като родител в акта за раждане на детето В. И. В. не е негов биологичен баща, както и че детето е било оставено със съгласие на майката за осиновяване в детски дом в [населено място], П. окръг, в които хипотези осиновяването е само пълно, съгласно разпоредбата на чл. 54, ал.1 СК/1968 г. (отм.). Въззивният съд е зачел гражданскоправните последици на решението, с което е допуснато осиновяване на ищеца и правилно е приел, че това решение, а не решението за прекратяване осиновяването на ищеца от С. З., определя вида на осиновяването.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос, тъй като същият, съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2010 г., т. 1, не отговаря на изискванията на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – не кореспондира с установените по делото факти и няма значение за изхода на настоящото дело.

Отговорът на въпроса би бил от значение за изхода на конкретното дело в случай, че бе установено ответниците да са владели процесните имоти в продължение на десет години преди предявяване на иска. Това не е доказано. Като доказателства в подкрепа на твърдението си за осъществявано владение върху имотите ответниците са ангажирали писмени такива – договори за отдаване под наем, от които се установява единствено обстоятелството, че ответникът Т. Г. П. е отдавал под наем една от процесните ниви в продължение на 4 години, а ответниците С. и Т. П., както и наследодателят им П. Т. П. са отдавал под наем три от процесните ниви в продължение на 9 години.

Въпросът не съответства на установените по делото факти, според които на ответниците е било известно както обстоятелството, че ищецът е наследник на един от синовете на общия наследодател - С. Т. П., така и местоживеенето му. В изпратената от ОСЗ – К. преписка № 196/11. 12.1991 г. за възстановяване на земеделски земи на наследниците на Т. П. Д. и И. Г. Д. е представено удостоверение за наследниците на С. Т. П. № АО-У-1104/27. 05. 1992 г., в което е посочено, че след смъртта си, настъпила на 17. 05. 1986 г., С. Т. П. е оставил като наследник съпругата си С. Д. З. и ищецът, който към онзи момент (след осиновяването и преди прекратяването му) е носил имената И. С. П., а след прекратяване на осиновяването – имената А. Н. Н.. В същата преписка преживялата съпруга на С. П. – С. Д. З. е подала заявление за възстановяване на собствеността върху земеделски имоти в [населено място] връх, от свое име и като представител на сина си И. С. П., в качеството им на наследници на починалия С. Т. П.. От името на ищеца и на С. З., в качеството им на наследници на починалия С. Т. П., са подписвани декларации на 24. 05. 1992 г., в които е бил посочен и адресът им – [населено място], [улица]/сегашно наименование „П. Р.“/ № ..., вх. ..., ет. ..., ап. ...., на който ищецът живее и понастоящем, както и телефон за връзка. При тези данни не би могло да се приеме, че е налице обективна невъзможност за ответниците да демонстрират по отношение на ищеца намерението си да започнат да владеят неговата идеална част от процесните имоти, както и че поставеният въпрос е относим.

С оглед изхода на делото касаторите С. П. П., Т. П. П. и Т. Г. П. ще следва да бъдат осъдени, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, да заплатят на адв. Г. Г. П., АК – Бургас, сумата 500 лв. адвокатско възнаграждение за безплатно осъществяваното процесуално представителство на А. Н. Н. пред настоящата инстанция, изразяващо се в изготвяне на отговор на касационната жалба.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,