Определение № 2627 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4445/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Администрация на Министерски съвет /АМС/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 674 от 22.05.2023 г. по гр.д.№ 2972/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд от 04.08.2022 г. по гр.д.№ 13895/ 2020 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на К. И. Л. и А. Р. Г. по 50 000 лева на всеки на основание чл.59 ал.1 ЗЗД - обезщетение за ползването на недвижим имот /поземлен имот с пл. номер *** по кадастралния план от 1956 г. и регулационния план от 1961 г. на [населено място], местността „С. К. и Е.”, с площ от 8,450 дка/ за периода от 13.10.2017 г. до 16.12.2020 г., със законната лихва от 16.12.2020 г. до окончателното изплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото. Като основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол жалбоподателят сочи неговата очевидна неправилност, тъй като е постановено въпреки наличие на основание за спиране на производството – висящ преюдициален спор. Поддържа, че изводът на въззивния съд за липса на обусловеност между производството пред него и производство по подадена молба за отмяна на решение, на което се основава искът, е явно необоснован. Във връзка с тези си твърдения формулира процесуалноправен въпрос „Какъв е порокът на въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК пред първоинстанционния съд? При наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК пред въззивния съд, едно забавено произнасяне на въззивния съд след отпадане на преюдициалното основание за спиране, санира ли задължението на въззивния съд да спре производството към момента на поискването?“. Счита, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 3962/ 2020 г. Поддържа също очевидна неправилност на обжалвания акт, състояща се в неправилна преценка на обстоятелствата, които обуславят размера на заместващото наема обезщетение за ползване на недвижим имот. Въззивният съд не бил съобразил неговия статут и използвал като критерий за определяне на обезщетението оферти /не договори/ и и то за различен от процесния период и с друго местоположение. Във връзка с тези си твърдения формулира правен въпрос „При определяне вземането за неоснователно обогатяване за лишаване от полза, следваща се на собственика на поземлен имот, представляващ недвижима културна ценност, същото изчислено с помощта на вещо лице, следва да бъде: като пазарен наем, по цени към процесния период или като пазарен наем по цени към периода на обявяването на имота за културна ценност?“. Счита, че този въпрос е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС. Ответните страни К. И. Л. и А. Р. Г. оспорват жалбата с доводи, че решението не е очевидно неправилно. Доводите на касатора по пункт първи от изложението му касаели не очевидна неправилност, а вероятна недопустимост на решението, но били неоснователни, защото соченото от касатора производство било приключило преди произнасянето на въззивния съд и молбата за отмяна била оставена без разглеждане с влязъл в сила акт. Формулираният във връзка с тези твърдения въпрос считат за разрешен в съответствие със сочената от самия касатор практика. По пункт втори от изложението поддържат, че не се сочи тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Въззивният съд се съобразил със заключението на вещото лице, което било обективно и компетентно. Формулираният във връзка с доводите за размера на обезщетението правен въпрос считат за неотносим, тъй като не бил разрешен от въззивния съд. Молят касационно обжалване да не бъде допуснато, евентуално излагат съображения за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявените срещу касатора искове, въззивният съд отхвърлил като неоснователно твърдението му за недопустимост на първоинстанционното решение. Посочил, че уреденото в чл.229 ал.1 т.4 ГПК основание за спиране на исковото производство е приложимо, само когато е висящ преюдициален съдебен спор по исково производство, а не такова, което е образувано по молба за прилагане на извънредните способи за отмяна на неправилно влязло в сила съдебно решение. Допълнил, че молбата за отмяна на влязлото в сила решение, на което ищците основават своята активна материална легитимация като собственици на процесния имот, била оставена без разглеждане с определение № 50202/ 13.12.2022 г. по гр. д. № 3312/ 2022 г., ВКС, I ГО, влязло в сила, затова нямало пречка да разгледа спора. От фактическа страна приел за установено, че с влязло в сила решение № 93/ 24.04.2013 г. по гр.д.№ 1535/ 2010 г., ВКС, I ГО, било установено по отношение на държавата, че на реституционно основание по ЗСПЗЗ В. К. С. притежава правото на собственост върху процесния имот. С това решение бил уважен както предявеният срещу държавата ревандикационен иск по чл.108 ЗС, така и кондикционният иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на спорния имот за периода от 03.11.2001 г. до 23.10.2006 г. Ищците били правоприемници на В. С. въз основа на договор за покупко-продажба, удостоверен в нотариален кат. Всички незаявени в предходния исков процес факти и материалноправни възражения на държавата, обосноваващи липсата на активната материална легитимация на праводателя на ищците като собственици на процесния имот, били преклудирани от силата на пресъдено нещо /СПН/ на влязлото в сила решение. Държавата, включително АМС като неин процесуален субституент, била длъжна да зачете установителното и регулиращото действие на СПН на влязлото в сила решение. За възникване на спорното материално право било ирелевантно обстоятелството, че процесният имот придобил статут на недвижима културна ценност на парковото и градинското изкуство с категория „национално значение” въз основа на заповед № РД9Р-4/ 03.05.2012 г. и заповед № РД9Р-13/ 03.05.2012 г. на министъра на културата. Културните ценности можело да бъдат както публична, така и частна собственост. За исковия период ищците били собственици на процесния имот, а държавата, без да е имала годно правно основание, упражнявала през същия период чрез АМС фактическата власт върху недвижимата вещ, възпрепятствайки неговите титуляри да я ползват по предназначение. В загубата на доход поради невъзможността да ползват имота се изразявало обедняването на ищците, а ответникът неоснователно се обогатил от спестяването на наемното възнаграждение за ползването на имота през исковия период. Породеното имуществено неравенство в патримониумите на страните трябвало да бъде възстановено чрез заплащането от ответника на спестеното наемно възнаграждение, в размер на средната пазарна наемна цена. За пораждане на кондикционното вземане било ирелевантно дали процесната земя била нанесена като отделен поземлен имот в действащата кадастрална карта с присвоен му идентификатор. Имотът бил индивидуализиран в достатъчна степен в диспозитива на влязлото в сила съдебно решение, с което праводателят на ищците бил признат за негов собственик. За неоснователен бил счетен и правният довод на ответника че оценката за ползването на процесния имот е твърде завишена с оглед на обстоятелството, че определянето на пазарния наем е извършено според предвижданията за неговото ползване към 03.05.2012 г., т.е. преди той да е определен за културна ценност и преди да бъде реституиран. Спорният имот представлявал част от поземлен имот, в който се намира Стопанство „Е.”, Център „Винена изба Е.”, м. „Е.”, Варна, за който съобразно разработен през 2012 г. ПУП било предвидено озеленяване без строителни мероприятия. На целия обект „Парк Е.” бил предоставен статут на недвижима културна ценност на парково и градинско изкуство с категория „национално значение” през 2012 г. и именно с това предназначение ищците биха могли да ползват притежавания от тях имот. Единственият обективен подход при оценка на имота бил подробно проучване на пазара в района при съобразяване на обстоятелството, че в изследвания район не съществува активен пазар на имоти, напълно идентични с процесния. Ответникът оспорил този подход, но нито предложил друг – съобразен с неговите доводи, нито поискал изслушване на допълнителна или повторна експертиза. Затова съдът възприел заключението на вещото лице, че средният пазарен наем за ползване през релевантния период на процесния имот от държавата възлиза на сумата от 280 670 лв. Съдът можел да определи тази стойност и по своя преценка, включително въз основа на опитните правила, при което можело да се направи извод, че средният пазарен наем би възлязъл поне на сумата от 100 001 лв., което било два пъти и половина по-ниска цена от оценката на вещото лице. Поради това предявените като частични кондикционни искове били изцяло основателни – за сумата общо от 100 000 лв. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, няма основание обжалваният акт да бъде допуснат до касационен контрол като очевидно неправилен. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът не сочи такива обстоятелства, той излага твърдения за вероятна недопустимост на обжалваното решение или прави доводи, които изискват проверка по същество. Такава проверка в производството по чл.288 ГПК не може да бъде извършвана, поради което не е налице основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното решение. Такава касаторът претендира с твърдения, че и първоинстанционното, и въззивното решение са постановени при наличие на основание за спиране на производството – образувано по негова молба дело за отмяна на влязлото в сила решение, с което праводателят на ищците е признат за собственик на имота. Формулираният в тази връзка процесуалноправен въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Решението по гр.д.№ 3962/ 2020 г., ІV г.о., на което касаторът се основава за да обоснове противоречие с практиката на ВКС, дава същото разрешение на този въпрос, което е дадено и от въззивния съд в обжалваното решение. В решението на ВКС изрично е прието, че макар и към датата на образуване на въззивното производство да са били налице предпоставките на чл.229 ал.1 т.4 ГПК, задължението на въззивния съд за спиране на производството отпада, ако междувременно, преди постановяване на решението по същество, е влязъл в сила актът по обуславящия спор. Касаторът не оспорва, че подадената от него молба за отмяна е оставена без разглеждане с влязъл в сила преди постановяване на обжалваното решение акт, поради което разрешението на въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС, а не му противоречи. Що се касае до вторият формулиран правен въпрос, той е необуславящ. Въззивният съд не е постановил в акта си, че вземането за неоснователно обогатяване за лишаване от полза, следваща се на собственика на поземлен имот, представляващ недвижима културна ценност, следва да бъде определено като пазарен наем, по цени към процесния период или като пазарен наем по цени към периода на обявяването на имота за културна ценност. Той е посочил, че единственият обективен подход при определяне на размера на вземането е подробно проучване на пазара в района при съобразяване на обстоятелството, че в този район не съществува активен пазар на имоти, напълно идентични с процесния; както и че дори да определи цената по свое усмотрение по реда на чл.162 ГПК, тя не би била по-малко от 100 001 лв /т.е. надвишаваща размера на предявените частични искове/. Затова вторият поставен въпрос не обуславя решаващите изводи на съда по същество, а по необуславящ правен въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато. По тези съображения ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и