Определение № 229 от 27.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1590/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№75151/15.10.2020г., подадена от А. Х. Е. от [населено място] чрез процесуалния ѝ представител адв.А. Т. от САК, срещу решение №11887, постановено на 20.08.2020г. от Софийски апелативен съд, ГК, втори състав по в.гр.д.№4550/2019г., с което след отмяна на решението на първоинстанционния съд в частта, с която е прието за установено по отношение на Д. В. Ф., че А. Х. Е. е собственик на 1/8 идеална част от недвижим имот с идентификатор .......... по КК и КР, одобрени със заповед № РД-18-33/15.06.2010г. на изпълнителния директор на АГКК, представляващ апартамент №15 с площ от 42 кв.м., находящ се на петия етаж в жилищната сграда на [улица] [населено място], заедно с избено помещение №13 с площ от 9 кв.м.- и таванско помещение №2 от 6 кв.м., заедно с 15/460 ид.части от общите части и от дворното място, върху което е построена сградата, е отхвърлен искът на А. Х. Е., предявен на основание чл.124, ал.1 ГПК срещу Д. В. Ф. за признаване за установено, че ищцата е собственик на 1/8 ид.част от процесния недвижим имот. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и по чл.280, ал.2 ГПК. Според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (решение №88 от 27.07.2016г. по гр.д.№661/2016г. на II г.о. на ВКС) по въпроса за да се уважи възражение за настъпила придобивна давност, следва ли освен упражняване на фактическа власт върху вещта, да се установи демонстриране на намерение за своене и отблъскване претенциите на другите собственици. Поддържа, че по делото не е установено М. Б., както и Д. Ф. да са демонстрирали явно и недвусмислено намерение за своене на процесния недвижим имот и да са демонстрирали това свое намерение по отношение на останалите съсобственици. Твърди, че тя живее в апартамента от 2006г. и упражнява фактическата власт върху имота на валидно правно основание, в качеството си на съсобственик въз основа на наследствено правоприемство, а не като допусната от евентуално владеещата го Д. Ф.. Счита, че по делото е установено, че Д. Ф. не е живяла в апартамента, тъй като е пребивавала в САЩ и единствено когато се е прибирала в България ѝ давала пари за поддръжката на жилището. Поддържа, че решението е очевидно неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, тъй като въззивният съд не е обсъдил всички доказателства, събрани в хода на производството, като счита изброяването на събраните доказателства за избирателно, а анализа на изброените доказателства за половинчат, едностранчив и превратен. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Д. В. Ф., чрез процесуалния си представител адв.Д. Н. А. от САК, изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: А. Х. Е. е предявила срещу Д. В. Ф. по реда на чл.124, ал.1 ГПК иск за признаване за установено, че е собственик на 1/4 идеална част от процесния имот с твърдението, че е придобила тази идеална част като наследник по закон на Х. В. Б.. Поддържа, че имотът е придобит от нейните дядо и баба – М. С. Б. и В. Х. Б., при условията на съпружеска имуществена общност, като след смъртта на В. Х. Б., починал през 1984г., 1/2 идеална част от имота е наследена от неговите деца – нейния баща Х. В. Б. и неговата сестра Д. В. Ф.. През 2002г. М. С. Б. дарила на дъщеря си Д. В. Ф. целия апартамент, като според ищцата за 1/4 идеална част от имота договорът е нищожен поради невъзможен предмет. Ответницата оспорва иска с твърдението, че имотът е придобит в индивидуална собственост от М. С. Б., която ѝ е прехвърлила собствеността през 2002г. Позовава се и на изтекла придобивна давност. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че през 1939г. М. С. и В. Б. сключили брак. Прието е, че от представения по делото н.а.№..../1940г., съставен на 30.12.1940г., се установява, че съсобствениците на дворното място, представляващо парцел .... на [улица], между които и М. С. С. (по мъж В. Б.), са продали 339/460 идеални части от това дворно място на други лица. Въз основа на данните в протокол по ч.гр.д.№606/1940т. на Софийски околийски съд, съставен на 30.12.1940г., въззивният съд е приел, че съсобствениците на дворното място, между които и М. С. С. (по мъж В. Б.) са декларирали, че върху него са построили със свои средства общ съпритежателски дом на площ от 245 кв.м. и са се съгласили да си поделят жилищната сграда, посочили са отделните построени обекти на собственост, като М. С. С. (по мъж В. Б.) е получила „в пълна собственост и владение апартамент в петия етаж над приземието, застроен на 42 кв.м.“. Взето е предвид, че съдът е одобрил постигнатата между страните спогодба, като е прието, че същата представлява по същността си доброволна делба на построения общо съпритежателски дом. Въз основа на представените по делото удостоверения за наследници №190 от 08.07.2005г. и №1905 от 11.07.2005г. е прието, че наследници на В. Х. Б., починал на 26.11.1984г., са дъщеря Д. (Т.) В. Ф., син Х. В. Б. и съпруга М. С. Б.. Взето е предвид, че Х. В. Б. е починал на 03.10.1998г., като в удостоверенията за наследници като наследник е посочена А. Х. Е.. Взето е предвид също така, че М. С. Б. е починала на 02.07.2005г. и нейни наследници са дъщеря ѝ Д. Ф. и внучката ѝ А. Е.. Посочено е, че Д. Ф. е оспорила представените от А. Е. удостоверения за наследници, като са съобразени данните в представено друго удостоверение, в което като наследници на В. Б., съответно на сина му Х. Б., са посочени дъщеря му А. Е. и съпругата му Й. Д. Б.. Съобразено е също така, че на 25.04.2002г. (н.а.№..., том ..., рег.№...., дело №..../2002г.) М. С. Б. е дарила на дъщеря си Д. В. Ф. процесния недвижим имот. Взето е предвид, че за установяване на обстоятелствата относно фактическата власт, упражнявана върху процесното жилище, са разпитани свидетели, като е посочено, че според св.Ц. А., ищцата Т. от 10 години живее в процесното жилище заедно с баба си; свидетелката знае, че апартаментът е бил на бабата, но тя го е дарила на дъщеря си Д., която от много години живее в чужбина; ищцата казвала на свидетелката, че апартаментът е неин, защото тя се е грижила за баба си, правила ремонти, плащала консумативите за жилището; Т. и лелята се карали на погребението, като лелята искала от Т. да се махне от жилището, а самата Т. казала на леля си, че тя трябва да се махне от жилището, защото тя се е грижила за баба си и е правила ремонти. Свидетелката е заявила, че знае от Т., че лелята идвала в България единствено и само за погребението на бабата. Според свидетелката ищцата се преместила при баба си, за да я гледа и я гледала 2-3 години, настанила се в жилището около 2003г. Посочено е, че св.Г. А., която е приятелка на ищцата, я е посещавала в жилището на [улица] знае, че А. живее там от около 10 години, за да се грижи за баба си; свидетелката чувала, че имали разногласия с лелята, защото лелята имала претенции за жилището, а А. ѝ отговаряла, че тя се е грижила за баба си и баба ѝ впоследствие искала да даде апартамента на А., но починала. Взето е предвид, че свидетелката не е виждала лелята да идва в апартамента и знае, че лелята живее в Америка, като ищцата плащала ремонтите на жилището и консумативите. Посочено е, че св.В. К. живее на [улица] е била много близка с покойната М. Б., като свидетелката е разказала пред съда, че живее на адреса от 1965г.; че М. Б. била много жизнена и никой не се е грижил за нея; че някъде около 1985-86г., когато А. била още ученичка, дошла да живее при баба си, след като баща ѝ се оженил за втори път, но това продължило само един месец, защото А. не слушала и баба ѝ не можела да носи отговорност за нея; че след това за 20 години А. идвала не повече от 2 пъти на гости на баба си; че Б. се грижела сама за себе си, а когато имало мъжка работа, помагал П., приятел на сина ѝ (св.Н.). Посочено е също така, че според свидетелката апартаментът е собственост на М. Б. – свидетелката попълвала данъчната ѝ декларация през 1997г., а и от всички документи, които е видяла, знае, че М. Б. е била собственик на дворното място по наследство още от бебе и върху това място е построена сградата. Взето е предвид, че според св.К., когато починал Х. – синът на М. Б., дъщеря му А. не е предявявала никакви претенции към жилището; същото било подарено на Д. Ф. през 2002г.; А. се появявала в дома на баба си само когато дойдела лелята; А. се нанесла в апартамента след смъртта на баба си с разрешение на леля си, като Д. Ф. оставяла пари за консумативи и за смяна на дограмата на един прозорец, а когато си идвала в България отсядала в процесния апартамент. За последно според св.К. Д. Ф. си идвала през 2011г. Посочено е, че свидетелят П. Н. е приятел на покойния баща на ищцата и често е посещавал дома на М. Б.. Взето е предвид, че според този свидетел Б. живеела сама след смъртта на съпруга си, била жизнена и се грижела за себе си; свидетелят не е виждал А. да се грижи за баба си – тя идвала в апартамента, когато леля ѝ идвала от Америка. Посочено е, че според св.Н. М. Б. често гостувала на дъщеря си в САЩ и през това време оставяла на свидетеля ключ да проверява жилището, като ключ имала и другата свидетелка В.. Взето е предвид, че и според този свидетел откакто починал приятелят му Х., А. не е имала претенции за жилището, не е ставало въпрос да живее в него, а след смъртта на „леля М.“ собственик станала Д. – по наследство и защото ѝ било прехвърлено от майка ѝ. Посочено е, че свидетелят е заявил пред съда, че когато Д. си тръгнала след смъртта на майка си, оставила пари при приятел на свидетеля, за да смени прозореца и те го сменили. Свидетелят присъствал на инцидента, при който Б. падала на стълбището и си ударила главата, като заедно със свидетелката К. я закарали в „Пирогов“, където прекарала месец и половина. Взето е предвид, че два дни след инцидента свидетелят се обадил на Д. и тя веднага пристигнала; след като изписали М. Б. от „Пирогов“ я настанили в старчески дом, защото нямало кой да се грижи за нея в апартамента и живяла там още два месеца, като през цялото това време Д. била в София. Посочено е, че според този свидетел А. дошла да живее в апартамента през 2006г., като свидетелят ѝ дал ключовете и заявил пред съда, че е негова грешка, че не се обадил на Д., а дал ключовете по свое усмотрение, тъй като по това време А. нямало къде да живее. Заявил е също така, че не знае ищцата и ответницата да са се карали за апартамента. По съществото на спора въззивният съд е посочил, че основните въпроси, на които следва да отговори, са два: Първият въпрос е била ли е М. Б. едноличен собственик на целия имот към момента на сключване на договора за дарение, а вторият е, ако чрез дарението майката на ответницата ѝ е прехвърлила и наследствения дял на сина си (съответно на ищцата), придобила ли е Д. Ф. правото на собственост върху цялото жилище, включително и по давност. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че жилището е придобито през 1940г. при условията на съпружеска имуществена общност между М. Б. и В. Б.. Изложени са съображения, че към момента на смъртта на В. Б. (1984г.) е действал Семейният кодекс, приет през 1968г., а съгласно чл.103 от този кодекс, правилата, въведени с него относно имуществените отношения между съпрузите, се прилагат и за имущества, придобити преди влизането му в сила от съпрузи при заварени бракове. Взето е предвид, че с разпоредбата на чл.13 от този СК е въведено правилото, че недвижимите и движимите вещи и права върху вещи, придобити от съпрузите по време на брака, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити, като според въззивния съд за разлика от чл.19 от следващия Семеен кодекс (този от 1985г.) за възникването на общност не се е изисквало съвместен принос и единствените изключения, които е допускал СК от 1968г. са придобиването на имот по наследство, дарение или по реда на чл.389а-389д от действащия тогава ГПК (изкупуване при принудително изпълнение на дела от СИО на съпруга-длъжник от съпруга-недлъжник). Според въззивния съд съгласно приложимия СК от 1968г., презумпцията за общност е могла да бъде оборена само по исков ред и то след прекратяване на брака поради развод – чл.13, ал.2, поради което е прието, че не следва да бъдат обсъждани доводите на ответницата, че имотът е бил индивидуална собственост на нейната майка. С оглед на това и при съобразяване на разпоредбата на чл.14, ал.7 от действалия към датата на смъртта на В. Б. Семеен кодекс, е прието, че преживялата съпруга, наследявайки заедно с децата на починалия, не е получила дял от частта на починалия си съпруг от общото имущество, а оттам – че децата на В. Б. са наследили по 1/4 от жилището. Прието е, че когато е извършено дарението, М. Б. е имала правото да се разпорежда само със своята 1/2 идеална част от имота, Д. Ф. е била собственик на 1/4 по силата на наследяването, а А. Е. и преживялата съпруга на Х. Б. – на другата 1/4, т.е. че наследственият дял на А. Е. е 1/8 идеална част. Изложени са съображения, че договорът за дарение, сключен на 25.04.2002г., с който М. Б. е дарила на дъщеря си Д. Ф. апартамент №15, находящ се на 5 етаж във вход 1 в жилищната сграда на [улица], [населено място], т.е. прехвърлила е и наследената от А. Е. 1/8 идеална част, не е нищожен поради липса на предмет, но не е произвел вещно-прехвърлително действие за тази част. По въпроса придобила ли е Д. Ф. правото на собственост върху цялото жилище, въззивният съд е взел предвид, че след като през 2002г. цялото жилище ѝ е било дарено с нотариален акт, т.е. на основание, годно да я направи собственик, то тя е започнала да го владее със съзнанието, че е собственик, без да знае, че дарителката не е била собственик на целия имот. Поради това е прието, че по силата на чл.70 ЗС Д. Ф. следва да се счита за добросъвестен владелец, считано от 2002г., като обстоятелството, че не е упражнявала лично и пряко фактическа власт е без значение, защото тя е владяла имота чрез другиго – до 2005г. нейната майка е живяла в апартамента по силата на запазено право на ползване, но през това време Ф. се е грижела за поддръжката му и е заплащала разходите (според св.Н.), а след това се е противопоставяла на желанието на племенницата си да установи фактическа власт върху имота. Взето е предвид, че показанията на разпитаните две групи свидетели са противоречиви, като свидетелите, доведени от ищцата твърдят, че същата е започнала да живее заедно с баба си около 2003г., а свидетелите, допуснати по искане на ответницата – през 2006г. Взето е предвид обаче, че свидетелите на ищцата са заявили, че Е. е знаела, че жилището е дарено на леля ѝ, както и че леля ѝ не била съгласна ищцата да живее в него, при което никой от свидетелите не установява ищцата да е оспорвала правото на собственост на ответницата преди завеждане на делото. С оглед на това въззивният съд е приел, че през периода от 2002г. до 2011г. (датата на предявяване на иска по настоящето дело) Д. Ф. е упражнявала фактическата власт върху цялото жилище (сама и чрез други лица) и поради качеството ѝ на добросъвестен владелец по отношение на наследената от Е. 1/8 идеална част петгодишната придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС е изтекла към датата на предявяване на иска и към тази дата ответницата е била собственик на целия имот. Така изложените от въззивния съд съображения досежно естеството на упражняваната от Д. Ф. фактическа власт върху имота, както и досежно предпоставките за придобиване на правото на собственост върху процесния имот, съответстват напълно на практиката на ВКС. В съответствие с трайно установената съдебна практика въззивният съд е приел, че когато фактическата власт върху един недвижим имот е установена въз основа на правно основание, годно да направи владелеца собственик, но без да знае, че праводателят му не е собственик на този имот, владението е добросъвестно (решение №385/06.10.2010г. по гр.д.№1359/2009г. на ІІ г.о. на ВКС). В съответствие с разясненията по приложението на института на придобивната давност, дадени в ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че упражняваната от Д. Ф. фактическа власт върху имота и изтеклата в нейна полза придобивна давност са противопоставими на А. Е., макар същата да е имала качеството съсобственик. Както е прието в ТР №1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС, в хипотеза, при която правото на собственост се прехвърля по производен начин без прехвърлителят да е собственик на целия имот, а само на идеална част от него и владението е предадено на приобретателя, последният е станал съсобственик с притежателя на останалите идеални части, но като владелец (добросъвестен или не в зависимост от знанието за обема на правата на праводателя) е започнал да упражнява фактическа власт върху имота на основание, което изключва владението на другия съсобственик. Затова той е съсобственик и владелец на целия общ имот. Самостоятелно е владението и когато още при установяване фактическата власт върху имота единият от съсобствениците е отнел владението на останалите и е останал единствен владелец. Ето защо намерението му да държи имота като свой се предполага. Трайно установена и непротиворечива е практиката на ВКС, че в подобна хипотеза противопоставяне на намерение за своене на другия съсобственик не е необходимо, тъй като владелецът упражнява фактическата власт със съзнанието, че притежава целия недвижим имот, основано на извършеното в негова полза разпореждане. Това правило според разясненията, дадени в ТР №1/06.08.2012г. от ОСГК на ВКС и възприети непротиворечиво в последващата практика на ВКС, сочи на наличие на основание за установяване на фактическата власт от владеещия съсобственик, което изключва владението на останалите съсобственици. В подобна хипотеза общите правила за придобиване по давност на право на собственост върху сънаследствен недвижим имот не намират приложение и демонстриране на намерение за своене спрямо другия съсобственик не е необходимо. Становището, съдържащо се в посоченото от касатора решение №88 от 27.07.2016г., постановено по гр.д.№661/2016г. на II г.о. на ВКС за необходимостта невладеещият съсобственик да бъде уведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. същото да му бъде противопоставено, е само принципно, дадено с цел тази хипотеза да бъде разграничена от разглежданата по делото, при която фактическата власт е установена върху изцяло чужд имот, без да е извършван анализ на всички възможни хипотези на установено владение върху съсобствен имот с оглед дадените в ТР №1/06.08.2012г. разяснения. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно – при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е извършил анализ на правните последици на релевантните за спора и установени по делото факти и обстоятелства с оглед приложимите правни норми (чл.68, чл.69, чл.70, ал.2 и чл.79 ЗС) при съобразяване на трайно установената практика на ВКС в съответствие с действителния смисъл на тези правни норми и при спазване на правилата на формалната житейска логика. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение