Определение № 1790 от 09.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5111/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. Т. чрез пълномощник адв. Ж. Ж. - САК, срещу въззивно решение № 4538/17.08.2023 г. по в.гр. д. № 6477/2022 г. на СГС, с което, в резултат на потвърждаване на първоинстанционно решение № 3472/15.04.2022 г. по гр. д. № 31551/2021 г. на РС- Варна, са отхвърлени предявените от М. И. Т. срещу „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД иск с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответника да прекрати неоснователните си действия, с които пречи на ищеца да упражнява необезпокоявано правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на ИД на АГКК, одобрени със заповед № РД – 18-13/17.1.2012 г., с адрес на имота [населено място], кв.9, парцел *, район Б., със стар идентификатор на имота ***, номер по предходен план: квартал 9, парцел * – част, с посочени граници по КК, като премахне или премести попадащия в поземлен имот с идентификатор *** стоманобетонов стълб, елемент от границите на имота и го разположи по начин, по който жиците на електропроводното трасе да не минават над имота му, и иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на имота за периода 11.5.2018 г.-3.6.2021 г. за сумата 5000 лв. по предявен частичен иск от цялата претенция за 111900лв.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал.2, предл.трето ГПК.

Ответникът в производството – „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, чрез пълномощника си юрк. А. З., оспорва жалбата с писмен отговор, възразява за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, евентуално по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия, като съобрази ограниченията на чл. 280, ал. 3 ГПК за допустимост на касационното обжалване, намира следното:

Касационната жалба в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска по чл. 59 ЗЗД, е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.. Предявеният иск по чл. 59 ЗЗД срещу ответника е с цена в размер на 5000 лв. и касационното обжалване по него се явява недопустимо по арг. от чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, тъй като не надхвърля сумата от 5000 лв. Обстоятелството, че предявения иск е част от по – голямо глобално вземане над 5000 лв. е ирелевантно, доколкото предмет на заявения иск е само част от това парично вземане в предявения частичен размер от 5000 лева и така постановеното въззивно решение от окръжния съд не да подлежи на касационно обжалване с оглед императивната разпоредба на чл. 280, ал.3, т.1 ГПК – в този смисъл са и задължителните разяснения обективирани в т.1 на Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.

Касационната жалба на М. Т. срещу въззивното решение в частта по предявеният срещу ответника „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД негаторен иск по чл.109 ЗС, е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. По нея в тази допустима част настоящият състав на Върховния съд, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Въззивният съд, макар да е счел, че обжалваното ред него решение е правилно, и на основание чл.272 ГПК да е препратил към мотивите му, е изложил и свои такива по спора във връзка с доводите на въззивника-ищец по въззивната жалба, също посочени в решението. Приел е за установено от събраните доказателства, а и неспорно между страните, че ищецът е собственик по силата на договор за покупко-продажба с н.а. № 32/12.04.2018 г., на процесния поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], р-н Б., урбанизирана територия с начин на застрояване-ниско застрояване (до 10 м.), по предходния план парцел *-част. В този процесен поземлен имот е наличен стълб, представляващ част от електропровод ниско напрежение, който преминавал през имота, като в единия край навлиза на 2,5 м. от границата на имота, а в другия-където е разположен стълба- на 3,5 м., съгласно заключението на СТЕ. Прието е за установено още, че към 31.03.1992 г. процесният електропровод е въведен в инвентарната книга на ответното дружество, правоприемник на „Чез Разпределение България“ ЕАД, както от приетата СТЕ също е прието за установено, че процесният електропровод за ниско напрежение е изграден в съответствие с действащия към изграждането му Правилник за устройство на електрическите уредби, глава ІІІ-3 Въздушни електропроводни линии за напрежение до 1000V, както и действащата понастоящем Наредба № 389.06.2004 г. за устройство на електрическите уредби и електропроводни линии, глава 14 Въздушни електропроводни линии с напрежение 1000V. При така установеното по делото, въззивният съд е заключил, че процесният електропровод, част от който е изграденият в имота на ищеца стоманобетонен стълб, е съществувал към 1992 г., при което приложение към изграждането му има Закона за електростопанството /отм./ и ЗТСУ /отм./

Предвид разпоредбата на чл.60, ал.1 ЗЕЕЕ /отм./ и практиката на ВКС по приложението й обективирана в конкретно посочени решения на ВКС, въззивният съд е изследвал дали при изграждането на съответния енергиен обект са били спазени законовите изисквания, за да може в полза на енергопреносното предприятие да възникне по силата на закона сервитутно право. Приел е, аналогично и на първоинстанционния съд, че в случая по делото не се установява съоръжението от електропреносната мрежа да е било изградено въз основа на изработен проект и разрешение за строеж и въведено в експлоатация, съгласно приложимите норми на чл.53, ал.1 ЗТСУ и чл.175, вр. чл.181 и чл.187, ал2 ППЗТСУ. Доколкото обаче по делото е установено от приетото заключение на СТЕ, че процесният електропровод за ниско напрежение е изграден в съответствие както с действащия към изграждането му Правилник, посочен по-горе, така и с действащата понастоящем Наредба от 2004 г., също посочена по-горе, то липсата на строителни книжа не води до извод, че не е възникнал сервитут в полза на енергопреносното дружество, доколкото в разпоредбата на чл. 60, ал. 2, т. 1 от ЗЕЕЕ (отм.) е предвидено, че сервитут възниква при спазване на законовите изисквания за изграждането му и нормите за безопасност, но не и с наличието на строителни книжа, за който извод се е позовал и на решение № 60148/22.11.2021 г. пои гр.д.№ 1186/2021 г. на ВКС, І г.о. Приел е още, че в случая е без правно значение дали изграждането на процесния електропровод е търпим строеж по смисъла на пар.16 ПЗРЗУТ, тъй като такова изискване не е предвидено в закона, защото е достатъчно той да отговаря на законовите изисквания за изграждането му и на нормите за безопасност. За неоснователно е счетено и оплакването на въззивника, че в приетата по делото заповед за изменение на ПУП не е отразен съществуващ електропровод, респ. стълб в имота на ищеца, защото съгласно чл.14 ЗУТ с ПУП се урегулират улици, както и квартали и поземлени имоти за застрояване и за други нужди, а план-схемите за елементите на техническата инфрастуркута (чл.64, ал.2 ЗУТ), са самостоятелни планове, макар и да са част от ПУП. Формирани са крайни изводи, че възникналото по силата на ЗЕЕЕ/отм./ сервитутно право в полза на енергийното предприятие се запазва и при действието на Закона за енергетиката, в сила от 2004 г. съгласно пар.26, ал.1 ПРЗЗЕ за съществуващите към влизането му в сила енергийни обекти, и че не е налице неоснователно въздействие на ответника, което да ограничава правото на собственост на ищеца, и искът по чл.109 ЗС е неоснователен, като за собственика на имота съществува законова възможност да поиска преместване на съоръжението като изпълни предвидените изисквания на закона/ чл.64, ал.5 и чл.73 ЗУТ/.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са поставени въпроси, по които касаторът твърди, че въззивното решщение противоречи на практиката на ВКС- основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и които са такива за точното прилагане на закона и за развитие на правото-основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно:

1. Допуснато ли е нарушение на материалния закон/респективно нарушение на съдопроизводствените правила/ ако решаващият съд е приел, че за възникване на законов сервитут по чл. 60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ/отм./ не следва да се проверява наличието на строителни книжа за изграждането му, ако последният отговаря на правилата за безопасност?

2. Допуснато ли е нарушение на материалния закон/съществено нарушение на съдопроизводствените правила/, ако решаващият съд не е изследвал наличието на строителни книжа за изграждане на законов сервитут по смисъла на чл. 60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ/отм./, респективно какво предвиждат действащите подробни градоустройствени планове и правилата и нормативите, действали по време на извършването и или на правилата на ЗУТ, при липсата на строителни книжа, за да се прецени дали сервитутът отговаря на законовите условия за изграждането му?

3. Следва ли решаващият съд при преценката си дали сервитут по чл. 60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ/отм./ е изграден при спазване на законовите изисквания за изграждането му, да вземе под внимание дали за енергийния обект е определена строителна линия въз основа на работен проект и разрешение за строеж/чл. 181, ал.1 ППЗТСУ/отм./. Твърди се, че по тези три въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 60148/22.11.2021 г. по гр.д. № 1186/2021 г. на I г.о., решение № 309/6.01.2020 г. по гр.д.№ 850/2019 г. на ІV г.о., решение № 312/10.04.2014 г. по гр.д.№ 4055/2013 г.

4. Допуснал ли е решаващият съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила ако не е изследвал служебно, включително чрез експертиза дали сервитут по см. на чл. 60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ/отм./ е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата на нормативните актове действали по време на извършването им или по правилата на ЗУТ, ако за изграждането му не са налични строителни книжа?

5. Допуснал ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени доводи от страните, които имат значение за решението по делото, изложени в хода на производството и във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба? Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 312/10.04.2014 г. по гр.д.№ 4055/2013 г.

Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по поставените въпроси, по следните съображения:

Въпроси № 1 до № 4 вкл. се припокриват, и обобщено се свеждат до приложението на чл. 60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ/отм./ и по конкретно до общия въпрос съществува ли законов сервитут за енергиен обект, за който не са налице строителни книжа, ако той е изграден при спазване на законовите изисквания за изграждането му и отговаря на нормите за безопасност. В практика на Върховния касационен съд- решение № 454 / 14.12.2012г. по гр.д.№ 467/2012г. на ВКС, І г.о., също и посочените от касатора решение по гр.д. № 1186/2021 г. на I г.о. решение № 312/10.04.2014 г. по гр.д.№ 4055/2013 г., и решение № 312 от 10.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4055/2013 г., I г.о. се приема, че установеният от чл. 60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ/отм./ законов сервитут е правна възможност, която възниква само при спазване на законовите изисквания за изграждането на енергийния обект и нормите за безопасност. В нито едно от посочените от касатора решения на ВКС не е прието, че липсата на строителни книжа за изграждането на енергийния обект е достатъчно за уважаване на иск по чл.109 ЗС за неговото премахване, а различният изход на спора по тези две други дела е обусловен от липсата на активност от въззивния съд да установи служебно със СТЕ спазването на нормативните изисквания за изграждане на конкретния енергиен обект. Въззивното решение по настоящето дело следователно не е в противоречие с практиката на ВКС, тъй като решаващият извод на съда за наличието на основание за възникване на законов сервитут е основан на заключението на приетата по делото СТЕ за установяване на правно релевантните за спора факти. Правилността на формираните от въззивния съд изводи за установените факти, не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Ето защо липсва допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по тези въпроси. Посоченото от касатора решение № 309/6.01.2020 г. по гр.д.№ 850/2019 г. на ІV г.о. е постановено по различен въпрос, относим частично и към предпоставките за възникване на сервитут по чл.64, ал.4, т.1 ЗЕ, а не по чл.60, ал.2 ЗЕЕЕ, поради което се явява неотносима към казуса практика.

Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставеният пети въпрос, който, въпреки непрецизната му формулировка, се отнася общо до задълженията на въззивния съд като инстанция по същество на спора. В случая извършените от въззивния съд процесуални действия и мотивите на въззивното решение не сочат въззивният съд да е процедирал в отклонение от посочената от касатора практика на ВКС. По настоящето дело въззивният съд е взел отношение по спора в пределите на чл.269 ГПК, обсъдил е събраните доказателства, въз основа на които е формирал своите изводи по правнорелевантните факти в предмета на делото, вкл. и относно момента на изграждане на стълба /1992г./ и съответствие с действащите към изграждането му, и понастоящем, изисквания. Правилността на тези решаващи изводи, както вече бе посочено по-горе, не подлежи на обсъждане въз фазата по чл.288 ГПК, тъй като предполага преценка на събраните по делото доказателства, която не може да се прави във фазата по селекция. Несъгласието на касатора с правните изводи на съда също не може да бъде обсъждано в производството по допускане на касационната жалба.

По всички въпроси касаторът бланкетно твърди, че са такива и за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да се обосновава значението на всеки от формулираните въпроси, което самостоятелно изключва наличието на допълнителната предпоставка за селекция по това основание според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени от касатора, в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци по чл.280, ал.2 ГПК. Не се констатира и очевидна неправилност на въззивния акт по смисъла на това понятие, както е изяснено то в практиката на ВКС. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства.

Предвид изхода на настоящето производство, касаторът няма право на разноски, и следва да заплати на ответника по касация разноски на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП за защита от юрисконсулт, в определен от съда размер, по аргумент чл.23, чл.25 и чл.25а от Наредба за заплащането на правната помощ, от 100 лв., като се съобрази, че е само за подаване на отговор по касационна жалба.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК