Определение № 223 от 07.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 354/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Мобил Експрес“ ООД срещу въззивно решение на Апелативен съд – Велико Търново, потвърждаващо първоинстанционното решение в обжалваната по въззивен ред част, с която е частично уважен предявеният от ищеца Г. Б.-К. иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неизпълнение на задължение на ответника по сключен между страните договор за изграждане и прехвърляне на собствеността върху недвижими имоти (самостоятелни обекти в сграда). Изложени са оплаквания за неправилност на въззивното решение с искане за отмяната му със съответните последици. Ищецът оспорва жалбата. По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Първият от въпросите, поставени от жалбоподателя като основание за допускане на касационното обжалване: „Налице ли е съществено процесуално нарушение в случаите, при които съдът не е обсъдил и не се е произнесъл с въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи за неправилност на въззивното решение?“ не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Значението на въпроса се обосновава с доводите, че въззивният съд не е обсъдил изложеното във въззивната жалба оплакване на ответника, че в конкретния случай ответникът е поел задължение да проектира, построи и въведе в експлоатация процесната сграда в 18-месечен срок от издаване на разрешението за строеж, изтекъл на 26.11.2009 г., от когато е започнала да тече и погасителна давност. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е въпрос от правно естество, който е включен в предмета на спора. В разглеждания случай с отговора на исковата молба жалбоподателят е предявил възражение за изтекла погасителна давност, което, с оглед предмета на иска – вземане за обезщетение за неизпълнение на задължението за прехвърляне на собствеността върху отделни обекти в новопостроена сграда – следва да бъде прието (при липсата на конкретно разграничение в отговора на исковата молба) за отнасящо се именно към вземането, предмет на иска. Едва с въззивната си жалба ответникът е конкретизирал, че се позовава на погасителна давност, започнала да тече от момента на падежа на задължението за изграждане и въвеждане на сградата в експлоатация. Това задължение обаче е различно от неизпълненото задължение, на което се основава предявеният иск, а именно задължението за прехвърляне на собствеността, за което страните са уговорили и различен падеж - един месец от въвеждане на сградата в експлоатация, от който момент въззивният съд е приел да е започнала и погасителната давност, неизтекла до деня на предявяване на иска (а не от изтичането на уговорения 18-месечен срок за строителство). Поради това този въпрос – за погасяване по давност на предхождащото задължение за построяване на сградата – не е бил включен в предмета на спора (като повдигнат едва с въззивната жалба), съответно необсъждането му от страна на въззивния съд не удовлетворява горепосоченото основно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК вр. т. 1 от ТР № 1/2009 г. По втория от поставените въпроси „Налице ли е съществено процесуално нарушение в случаи, при които съдът е постановил съдебното си решение, преди да е изтекъл определеният от него срок по чл. 149, ал. 3 ГПК за представяне на писмена защита от страната, без да се е запознал с доводите в защита на правата й?“ не се обосновава специалната предпоставка за допускане на касационно обжалване съобразно въведеното от жалбоподателя основание по ч. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос въззивният съд е приел, че макар и първоинстанционният съд да е допуснал процесуално нарушение, постановявайки решението си преди да е изтекъл определеният от него срок за представяне на писмени защити, това нарушение не е съществено, доколкото първата инстанция е изложила подробни мотиви по единственото защитно възражение на ответника, направено с отговора на исковата молба (това за изтекла давност) и доколкото пълномощникът на ответника е пледирал устно. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос се обосновава с противоречие с решенията по гр. д. № 3399/2013 г. на ВКС, III г. о., и т. д. № 2568/2014 г. на ВКС, I т. о. И двете решения, на които се позовава жалбоподателят, обаче са постановени в производства по чл. 303 ГПК, т. е. не са израз на практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 2 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК, съответно с тях допускане на касационно обжалване не може да бъде обосновано. Независимо от горното, противоречие между въззивното решение и възприетото в цитираната практика разрешение не е налице, тъй като и двете решения се отнасят до хипотезата, когато процесуалното нарушение (постановяване на решението, преди да е изтекъл предоставеният на страната срок по чл. 149, ал. 3 ГПК) е допуснато от въззивния съд, а не от първоинстанционния, както в настоящия случай. Съобразно правомощията на въззивната инстанция (разяснени с мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК, съгласно които обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което, дори и действията на първата инстанция да са опорочени, въззивният съд следва да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото) необсъждането от страна на първоинстанционния съд на доводи и аргументи на страната, вкл. в случаите по чл. 149, ал. 3 ГПК, единствено задължава въззивния съд (при наличие на надлежни оплаквания в жалбата) да обсъди същите, като изложи самостоятелни фактически и правни съображения по тях, но не може да бъде само по себе си основание за отмяна на първоинстанционното решение. Тази съществена разлика между първоинстанционното и въззивното производство обосновава и липсата на противоречие между възприетия от въззивния съд извод за несъщественост на допуснатото от първата инстанция нарушение и цитираната от жалбоподателя практика, оттук и отсъствието на основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства ответникът дължи на ищеца направените за касационното производство разноски в размер на 1100 лв. С тези мотиви съдът