Определение № 703 от 11.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2149/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Икмет А. и О. А., двамата живущи в Белгия, и касационна жалба на Агенция „Пътна Инфраструктура“, [населено място] срещу решение № 965 от 10.07.2025 г. по в. гр. д. № 966/2025 г. на Софийски апелативен съд. Касаторите Икмет А. и О. А. обжалват въззивното решение в частта, с която, след отмяна на постановеното от Пернишки окръжен съд решение № 8 от 07.01.2025 г. по гр. д. № 751/2023 г., предявените от тях срещу Агенция „Пътна Инфраструктура“ искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на сина им В. А., настъпила при пътно-транспортно произшествие от 23.11.2021 г., са отхвърлени за разликата над 2 600 лв. до пълния претендиран от всеки от тях размер 26 000 лв. Касаторите-ищци твърдят неправилност на въззивното решение в атакуваната от тях част поради това, че съдът: Не е изпълнил задължението си да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, а е възприел за такъв цената на частично предявените искове, в резултат на което, съобразно извода, че ответната агенция отговаря за 10 % от вредите, е уважил исковете за по 2 600 лв.; Преценил е, че исковете не са предявени като частични, без да вземе предвид изрично посочените в обстоятелствената част на исковата молба разяснения на ищците относно дължимия им размер на обезщетенията за неимуществени вреди, каква част от него се претендира с предявените искове и причината за това; Не е обсъдил релевираното във въззивната жалба оплакване, че първата инстанция не е отчела приноса за настъпване на вредите от трето за спора лице, с което ответникът отговаря солидарно съгласно чл. 53 ЗЗД; Неправилно е определил приноса на ответната агенция за настъпилите вреди на 10 %, като не е приложил разпоредбата на чл. 53 ЗЗД за солидарна отговорност между нея и другия причинител на вредите. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторите-ищци са поставени въпросите: „1. Как следва съдът да определи дали предмет на делото е пълният обем на спорното право или искът е предявен като частичен; 2. Постановено ли е при спазване изискванията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдебно решение, с което, при счетен за доказан по основание иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт, съдът не е определил какъв е справедливият размер на дължимото обезщетение, а е възприел като справедлива оценката на пострадалия, в резултат на което е редуцирал предявения от него, а не действителния размер на обезщетението, който е бил длъжен да определи съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД; 3. При причинена вреда от повече от едно лице приложима ли е разпоредбата на чл. 53 ЗЗД при иск по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, предявен единствено срещу ЮЛ, което е отговорно като възложител за действията/бездействията само на единия от съпричинителите, или в производството по обезвреда на пострадалото лице следва да се установи размерът на съпричиняването и да се отграничи отделната отговорност на съпричинителите; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно – решение № 92 от 01.02.1999 г. по гр. д. № 3107/1997 г. на ІV г. о. (за първия въпрос); Тълкувателно решение № 1/2021 от 01.08.2022 г. на ОСГТК на ВКС (за втория въпрос); решение № 206 от 07.12.2023 г. по гр. д. № 4573/2022 г. на ІІ г. о., решение № 334 от 07.06.2024 г. по гр. д. № 2437/2023 г. на ІV г. о., решение № 606 от 22.10.2024 г. по гр. д. № 1265/2023 г. на І г. о. и др. (за третия въпрос); решение № 221 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 1453/2015 г. на І г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о., решение № 92 от 16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ІІ г. о. и др. (за четвъртия въпрос). Касаторът Агенция „Пътна Инфраструктура“ обжалва въззивното решение в частта, с която предявените от Икмет А. и О. А. искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД са уважени за сумата 2 600 лв. за всеки от тях. Счита за неправилен изводът на въззивния съд за наличие на причинно-следствена връзка между действията и бездействията на служители на агенцията и настъпилия вредоносен резултат – смъртта на сина на ищците. Според него, решаващият състав се е позовал на заключението на изслушаната по делото комплексна съдебно-техническа експертиза, но се е ограничил единствено до маркирането на установените от нея нарушения при изграждането и поддържането на пътя, без обаче да обоснове въздействието и конкретния принос на всяко от тях за настъпването на вредите. Посоченият касатор моли за допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Като значими за изхода на делото определя въпросите: „1. Относно неизпълнението на задължението на съда при постановяване на решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводи на страните, както и да извърши цялостна преценка на доказателствения материал; 2. Относно задължението на съда да извърши преценка на правомерността на действията на всички участници в ПТП и на връзката между техните действия и настъпването на инцидента, с оглед наведените доводи на страните; 3. Относно задължението на съда при определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат да изследва причинно-следствената връзка и точното съотношение между поведението на участниците и въз основа на това съотношение да определи обективния принос на всеки един за настъпване на вредоносния резултат; 4. Относно изискването за пълно и главно доказване на фактите и обстоятелствата, за които ищците носят доказателствена тежест“. Като подкрепяща заявеното основание практика са посочени съответно: Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV г. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на II т. о., решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на IV г. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т. о. и др. (за първия въпрос); решение № 3 от 03.01.2024 г. по гр. д. № 1746/2023 г. на IV г. о., решение № 449 от 17.06.2009 г. по гр. д. № 3696/2007 г. на IV г. о. и решение № 748 от 17.12.2024 г. по гр. д. № 4464/2023 г. на III г. о. (за втория въпрос); ППВС № 7/59 г. и решение № 118 от 27.06.2014г. по т. д. № 3871/2013 г. на I т. о. (за третия въпрос); решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на IV г. о. и решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на III г. о. (за четвъртия въпрос). Освен това, касаторът-ответник заявява бланкетно и основанието очевидна неправилност. Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна и моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната й жалба без уважение като неоснователна. Третото лице-помагач на ответника – „Автомагистрали“ ЕАД, [населено място] – оспорва касационната жалба на ищците и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за отхвърлянето й като неоснователна. Заявява искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от Агенция „Пътна Инфраструктура“ негова част и за цялостно отхвърляне на предявените искове. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: На 23.11.2021 г., в участък от трасето на автомагистрала „Струма“, част от скоростен път 1-1 Видин - София - Кулата - км. 31 + 800, е самокатастрофирал автобус м. „Мерцедес“, модел „7010“ рег. № SK0284 BA (Република Северна Македония), като вследствие на удар в мантинела е възникнал пожар, в който същият е изгорял; При произшествието е починал македонският гражданин В. А. (Visar Aliti) – син на ищците, като, според заключението на неоспорената съдебно-медицинска експертиза, смъртта му не е с травматичен произход, а се дължи на престоя му в условията на пожар в автобуса и е резултат от комбинирането и насложеното въздействие на отравяне с продукти на горенето и термична травма. За безспорни са счетени също фактите, че: Процесният пътен участък - от пътен възел „Даскалово„/Перник до [населено място], е част от републиканската пътна мрежа и съгласно Закона за пътищата, проектирането, изграждането и поддържането му е възложено на Агенция „Пътна инфраструктура“; Същият е с разрешение за строеж на автомагистрала и фактически функционира като такава, без обаче да има разрешение за експлоатация по смисъла на чл. 177, ал. 2 от ЗУТ, поради което и правният му статут е на скоростен път, като максимално допустимата скорост за него е 120 км/час; С договор за обществена поръчка № РД – 38 - 1 от 01.03.2018 г. Агенция „Пътна инфраструктура“ е възложила поддържането на участъка от Автомагистрала „Струма“ при км. 31+800 в посока към отбивката за [населено място], област Перник, включително пътни връзки, охрана на пътни съоръжения и принадлежности, на „Автомагистрали” ЕАД [населено място]. Като спорни във въззивното производство са преценени въпросите за механизма на произшествието и за причините за настъпването му. По същите, решаващият състав на Софийски апелативен съд, въз основа на заключението на техническата експертиза и след задълбочен анализ на установените по делото факти, събраните доказателствата и нормативно предвидените изисквания към пътищата и пътната сигнализация, е приел, че: Главната причина за настъпване на произшествието е предприетото от водача на автобуса завиване надясно в посока към разделителната ивица, разположена отдясно на пътното платно за движение, в частност към челната част на монтираната в ивицата стоманена предпазна ограда (мантинела); Водачът на автобуса е имал техническата възможност да предотврати настъпването на произшествието, като при действителната си скорост от около 107 км/ч запази движението си в дясната активна лента и не отклонява автобуса към намиращата се отдясно на платното за движение разделителна ивица с изградена на нея стоманена предпазна ограда; Скоростта на движение на автобуса е била несъобразена с реалната далечина на видимост с оглед момента на настъпване на произшествието (около 2 часа през нощта) и метеорологична обстановка (след дъжд); Освен поведението на водача на автобуса, фактори, дали отражение върху повишения риск от пътен инцидент, са били: намалената видимост поради тъмната част от денонощието и неосветеността на пътя; мократа настилка; несъответстващите на нормативните изисквания елементи на кривата на км 31 + 800 за скорост от 120 км/ч; недоброто поддържане на елементите от пътната маркировка, лошото състояние на светлоотразителите и липсата на шумна маркировка. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е счел, че претенциите са частично основателни. За разлика обаче от първата инстанция, е квалифицирал и разгледал същите като искове по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД, а не по чл. 50 ЗЗД, съобразявайки задължителните указания в т. 3 от ППВС № 4/1975 г., че отговорността по чл. 50 ЗЗД се прилага, когато при ползване на вещта не е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила (вредите са причинени от присъщите й свойства), но не и когато при ползването на вещта е допуснато такова нарушение (вещта е могла да бъде, но не е била обезопасена), каквито в случая са твърденията в исковата молба, а именно – че причинените на ищците вреди са произтекли от неподдържането на процесния пътен участък в съответствие с установените правила, т. е. от действията /бездействията/ на ответника. Решаващият състав е преценил за доказани всички кумулативни предпоставки по чл. 49 във връзка с чл. 45 за ангажиране отговорността на ответника: На Агенция „Пътна инфраструктура“ е вменено задължение (чл. 30, ал. 1 от Закона за пътищата) да стопанисва и поддържа процесния пътен участък, вкл. пътната маркировка и пътните знаци по него, както и ограничителните системи; Тези си законови задължения агенцията изпълнява чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението им, и затова тя носи обективна гаранционно-обезпечителна отговорност за техните действия или бездействия във връзка с възложената работа; В случая такива са налице: несъответстващи на нормативните изисквания елементи на кривата на км 31 + 800 за скорост от 120 км/ч, недобро поддържане на елементите от пътната маркировка (на места измерените стойности на нощна видимост чрез коефициента за обратно отражение на светлоотразителите С14.1 са под допустимите), лошо състояние на светлоотразителите, нарушена четимост и разпознаваемост на част от пътните знаци, липса на шумна маркировка и светлоотразители, предпазни съоръжения, които не отговарят на изготвените от самия ответник технически правила; Макар и да не са причинили произшествието пряко, посочените действия/бездействия са в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат, като са го съпричинили. При съобразяване обаче на приетия за категорично установен от доказателствата факт, че основната техническа причина за настъпване на процесното произшествие, респ. за причиняване на неимуществените вреди на въззивниците-ищци от загубата на техния син, е поведението на водача на автобуса, в който той е пътувал, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че съпричиняването на вредите от страна на ответника е в размер на 10 %. С оглед на това и предвид обстоятелството, че всеки ищците е предявил иск за сумата 26 000 лв. (не като частичен, а като разликата между платеното му обезщетение от застрахователя и действително претърпените вреди), е приел, че след отмяна на първоинстанционното решение, исковете им следва да бъдат уважени за по 2 600 лв., ведно с лихвата за забава, считано от датата на увреждането - 23.11.2011 г. - до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния предявен размер 26 000 лв. – подлежат на отхвърляне. По касационната жалба на ищците Икмет А. и О. А.: Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по единия от поставените от тези касатори въпроси, а именно – по въпроса по т. 2 от изложението, тъй като същият отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ за изхода на конкретното дело и по отношение на него е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – разрешен е в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС (Тълкувателно решение № 1/2021 от 01.08.2022 г. на ОСГТК на ВКС). В съответствие с предвидената в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС възможност, посоченият въпрос следва да бъде конкретизиран в следния смисъл: „При прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД кой размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде редуциран – претендираният с исковата молба или приетият от съда за справедлив размер“. Що се отнася до останалите въпроси на ищците, касационното обжалване не следва да бъде допуснато поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на първия въпрос този извод следва от обстоятелството, че същият е относим към правилността на преценката на решаващия състав дали исковете са предявени като частични, а за въпросите по т. 3 и т. 4, свързани с приложението на чл. 53 ЗЗД – от това, че не съответстват на мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд е приел, че в случая единствено ответникът носи гаранционно-обезпечителна отговорност за вредите, причинени от всички лица, на които той е възложил изпълнението на своите законови задължения по поддържане на процесния пътен участък – както от служителите му, така и от трети лица, т. е. че в случая не е налице солидарна отговорност между агенцията и тези лица, в каквато хипотеза би била приложима посочената разпоредба. По касационната жалба на ответника Агенция „Пътна Инфраструктура“: Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. В случая, поставените от касатора-ответник въпроси са изцяло по правилността на обжалваното решение и са предпоставени от твърдението му, че въззивният съд необосновано е приел наличие на причинно-следствена връзка между действията/бездействията на неговите служители и настъпилите вреди. Изводът за съпричиняване от страна на ответника е направен въз основа на събраните по делото доказателства и преди всичко – на заключението на комплексната техническа експертиза, т. е. той е резултат от възприемането на фактическата обстановка и от обсъждането на доказателствата. Правилността на същия е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. С оглед на това, че въпросите не удовлетворяват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да бъде преценявано наличието на противоречие с цитираната от касатора-ответник практика на ВКС. Поради напълно бланкетното му заявяване, без да са изложени конкретни аргументи в обосноваването му, не подлежи на обсъждане релевираното от агенцията второ основание за допускане на касационното обжалване – очевидна неправилност. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК