Определение № 3353 от 03.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1129/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ИЛТИ“ ЕООД, със съдебен адрес - [населено място], подадена чрез адвокат М. З., срещу въззивно решение № 211 от 07.11.2022 г. по в.гр.д. № 367/2022 г. на Окръжен съд - Ловеч, с което е отменено решение № 117 от 17.06.2022 г. по гр.д. № 549/2021 г. на Районен съд – Троян и вместо него е отхвърлен предявеният от „ИЛТИ“ ЕООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД срещу Н. И. Х. за заплащане на сумата 17 340,93 лв., ведно със законната лихва. В касационната жалба са наведени твърдения за неправилност на въззивното решение, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от Н. Х. И., [населено място], чрез адвокат Г. П., в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на направените разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, като е посочил, че предпоставките за уважаването му са да бъде установено разместване на блага (в случая предаване, съотв. получаване на парични средства), без да е имало основание за това в хипотезата на начална липса на основание, което е довело до обедняване на едната и обогатяване на другата страна. Като основание за извършените разплащания от ответницата са посочени дадените ѝ с приложените по делото права да представлява дружеството – ищец като пълномощник. С оглед съдържанието им съдът е приел, че пълномощните са общи и доколкото липсват данни последното пълномощно от 2016 г. да е било оттегляно от упълномощителя, е приел, че в рамките на процесния период 15.04.2015 г. - 02.11.2018 г. ответницата е разполагала с действителна представителна власт. Установено е, че и в двете пълномощни е включено правото на ответницата да извършва банкови операции, свързани с дейността на дружеството, включително и по електронен път. Въз основа на това е прието, че ответницата като пълномощник е имала право да извършва разплащания от банковите сметки на дружеството. От представеното от ищеца банковото извлечение е установен фактът на извършени от името на дружеството разплащания - т.е. твърдяното обедняване, но съдът е приел, че е останало недоказано, че парите са отишли изцяло и само в полза на ответника - т.е. че е налице обогатяване. Д оказателства, че изразходените от сметката на дружеството суми са използвани за обогатяване на ответника не са ангажирани, а тежестта за обосноваване на този факт е изцяло на ищеца. От своя страна ответницата е представила документи, от които е установено, че част от тези разплащания действително са извършени в полза на дружеството - разписка за плащане на вноска НЗОК на управителя, разписка за заплащане на сума по наказателно постановление на дружеството, разписки за заплащани мобилни услуги към „Виваком“. По изложените съображения съставът е приел, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че ответницата е извършила разплащанията по представеното банково извлечение извън обхвата на учредената ѝ представителна власт, както и че те са довели до обогатяването ѝ без основание. В приложеното към жалбата изложение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен въпрос относно задължението на въззивната инстанция при постановяване на решението да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Твърди се противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953 г. по гр.д. № 1/1953 г. на ВКС, както и с други решения и постановления по приложението на чл. 59 ЗЗД. Поддържа се още, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Повдигнатият въпрос е относим към решаваща воля на въззивната инстанция, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В трайната и непротиворечива практика, включително и посочената от касатора, е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Обсъдени са събраните свидетелски показания и обясненията на ответницата, както и представените писмени доказателства – представените пълномощни, банкови извлечения, разписки за плащания и други. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и непротиворечивата по въпроса съдебна практика. Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито доводи основно се съдържат в представеното изложение. Съобразно изхода на спора пред касационната инстанция на адвокат Г. П. като пълномощник на Н. Х. И., [населено място], трябва да бъдат присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд