Определение № 140 от 23.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 280/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, [населено място] срещу решение № 519 от 29.11.2022 г. по в. т. д. № 528/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Хасковски окръжен съд решение № 260020 от 17.02.2022 г. по т. д. № 117/2020 г. в частта, с която предявените от М. Г. Т. от [населено място] срещу фонда-касатор искове с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговите родители С. И. Т. и Г. Д. Т., настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие от 09.08.2017 г., са уважени за сумата от по 150 000 лв. за всеки родител, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.01.2019 г. до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че в нарушение на процесуалните правила и съдебната практика въззивният съд: не е извършил самостоятелен анализ на доказателствата по делото в тяхната съвкупност и не е изложил собствени мотиви относно правнорелевантните за спора факти; не се е произнесъл по приетото от първата инстанция възражение за съпричиняване от страна на пострадалите лица, макар да са налице предпоставките за прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а е обсъждал въпроса дали възражението за съпричиняване е преклудирано, без да е било заявено в тази връзка оплакване във въззивната жалба; неоснователно е кредитирал само заключението на вещото лице К., подкрепящо тезата на ищеца, а не е кредитирал заключението на вещото лице Хрингов, което е в противоположен смисъл. В касационната жалба са развити подробни оплаквания и във връзка с размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди с твърдението, че същите са завишени и не съответстват на установените конкретни отношения между ищеца и всеки един от родителите му. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за делото, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по въпроса за преклудиране на прието от първоинстанционния съд възражение за съпричиняване при липса на оплакване по този въпрос във въззивната жалба; 2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните; 3. Може ли въззивният съд да основе решението си на предположения; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото; 5. Длъжен ли е въззивният съд да възприеме заключението на вещото лице, дори и същото да не е оспорено от страните; 6. Дали наличието на формална родствена връзка между определени лица е достатъчно основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от едното във връзка със смъртта на другото; 7. Може ли при определяне на обезщетението съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди; 7.1. Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл. 52 ЗЗД; 7.2. Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението; 8. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост; 8.1. Следва ли съдът да приложи установените с ППВС № 4/1968 г. критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди; 9. Във връзка с приложението на установените в ППВС № 4/1968 г. критерии, длъжен ли е въззивният съд да съобрази съдебната практика по сходни казуси, когато присъжда обезщетение в по-висок от обичайния размер; 10. Как съдът следва да цени свидетелските показания и за задължението на съда да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелствата по чл. 172 от ГПК и за наличие на вътрешни противоречия в свидетелските показания; 10.1. Следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка свидетелските показания па чл. 172 ГПК; 11. За задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост; 12. Съставлява ли възражението за съпричиняване част от възражението на ответника срещу размера на иска; 13. Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценка дали е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД; 13.1. При определяне степента на съпричиняването длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите; 13.2. Следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП“. Като практика, подкрепяща заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът посочва съответно: за въпрос № 1 – Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; за въпрос № 2 – Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС, решение № 30 от 13.04.2020 г. по гр. д. № 2378/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 180 от 06.02.2017 г. по гр. д. № 1826/2016 г. на II г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I г. о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на II т. о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II т. о.; за въпрос № 3 – ППВС № 1/1953 г. и решение № 22/02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на ВКС, I т. о.; за въпрос № 4 – Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 103 от 09.11.2020 г. по т. д. № 2546/2019 г. на ВКС, II т. о.; за въпрос № 5 – решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на I г. о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на IV г. о., решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на II г. о., решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на II т. о., решение № 117 от 28.10.2020 г. по т. д. № 1034/2019 г. на II т. о. и решение № 77 от 22.06.2020 г. по т. д. № 684/2019 г. на II т. о.; за въпрос № 6 – Постановление ППВС № 4 от 25.05.1961 г.; за въпрос № 7 – ППВС № 4/1968 г., Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на II т. о., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на I т. о., решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на II т. о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на II т. о., решение № 83 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1664/2019 г. на I т. о.; за въпрос № 8 – ППВС № 4/1968 г.; за въпрос № 9 – решение № 44 от 23.06.2020 г. по т. д. № 1879/2019 г. на I т. о., решение № 172 от 03.11.2017 г. по т. д. № 608/2017 г. на II т. о., решение № 13 от 16.05.2019 г. по т. д. № 2275/2016 г. на II т. о.; за въпрос № 10 – решение № 15 от 30.01.2015 г. по т. д. № 4604/2014 г. на IV г. о.; за въпрос № 11 – решение № 117 от 28.10.2020 г. по т. д. № 1034/2019 г. на II т. о. и решение № 77 от 22.06.2020 г. по т. д. № 684/2019 г. на II т. о.; за въпрос № 12 – решение № 98 от 29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на I т. о.; решение № 183 от 25.02.2016 г. по т. д. № 2805/2014 г. на II т. о.; решение по т. д. № 1873/2013 г. на I т. о.; решение № 178 от 02.12.2012 г. по т. д. № 1104/2009 г.; за въпрос № 13 – ППВС № 17/63 г., ППВС № 1 от 13.07.1953 г., решение № 19 от 20.07.2018 г. по т. д. № 1748/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 117 от 08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на I т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на I т. о., решение № 96 от 29.06.2015 г. по т. д. № 2461/2014 г. на II т. о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на II т. о. Искането за допускане на касационния контрол се поддържа и на основанието о чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – поради очевидна неправилност на акта, аргументирана с твърдението за несъответствие на фактическите и правни изводи с основните начала на гражданския процес. Ответникът по касация – М. Г. Т. от [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, по съображения, изложени в писмен отговор от 08.02.2023 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника Гаранционен фонд за причинените на ищеца неимуществени вреди от смъртта на неговите родители С. И. Т. и Г. Д. Т., настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие от 09.08.2017 г., предизвикано от водач без валидна застраховка „Гражданска отговорност“. Неимуществените вреди за ищеца са счетени за доказани от показанията на разпитаните по делото свидетели В. Х. В. и К. Д. К.. Въз основа на тях съдът е приел, че ищецът е преживял много тежко смъртта на родителите си; че и до момента не е превъзмогнал загубата им; че не е успял без тяхната помощ и подкрепа да се справи със земеделската работа, която е била общ семеен бизнес и поради това е преустановил същата. При определяне размера на дължимото обезщетение решаващият състав е взел предвид установената от посочените свидетели силна привързаност и разбирателство между ищеца и починалите му родители, задружност, подкрепа и взаимопомощ, съвместно живеене. Освен това е съобразил възрастта на починалите (66 г. – на майката и 70 г. – на бащата), както и икономическата конюнктура в страната и лимитите на застрахователно покритие към датата на произшествието. По отношение възражението на ответника за съпричиняване на вредите от страна на починалите лица (за бащата – че е управлявал автомобила със скорост 90 км/ч при разрешена за района 70 км/ч, а за майката – че не е била с поставен предпазен колан), въззивният съд е преценил, че същото не подлежи на обсъждане като преклудирано, тъй като не е заявено своевременно с отговора на исковата молба, а едва след постановяване на определението по чл. 374 ГПК, в което е посочено, че ответникът е заявил само общо оспорване на размера на предявените искове, по-конкретно – възражението за съпричиняване от бащата е заявено с молба от 02.11.2020 г., а възражението за съпричиняване от майката – устно в първото съдебно заседание, т. е. и двете възражения са извън преклузивния срок (срока за подаване на отговор на исковата молба). Решаващият състав е преценил, че още от момента на връчване на исковата молба и приложенията към нея (сред които са и заверени копия от: констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 67/09.08.2017 г., ведно с план-схема; протокол за оглед на ПТП, ведно със скица на ПТП; албум от автопроизшествието със загинали лица; протокол за извършена видеотехническа експертиза; автотехническа експертиза; съдебно-медицински експертизи на труп № 74/2017 г. и № 75/2017 г.; присъда № 14 от 12.07.2019 г. по н. о. х. д. № 230/2018 г. на ОС – Търговище, ведно с мотиви; решение № 8 от 27.01.2020 г. по в. н. о. х. д. № 374/2019 г. на АС – Варна) ответникът е разполагал с необходимите доказателства, съдържащи конкретни данни за фактите и обстоятелствата, на които се основава възражението му за съпричиняване, поради което не може да се счете, че се касае за нововъзникнали или новоузнати обстоятелства по смисъла на чл. 147 ГПК, за да се приеме, че могат да бъдат въведени в процеса в по-късен момент, след изтичане на срока за подаване на отговор на исковата молба по чл. 367 ГПК. По отношение възражението за непоставен предпазен колан е посочено като допълнителен аргумент и това, че същото не е доказано, доколкото, макар и с вероятност, в съдебно-медицинската експертиза на д-р Еленски е отразено, че С. Т. е била с поставен предпазен колан – извод, който е обоснован с вида на получените травми при двата последователни удара (серийно счупване на ребра вляво, счупване на гръдна кост, травма в хилуса на десния бял дроб, контузия на сърце и травма на черния дроб) и който извод съвпада с отразеното в двете съдебно-медицински експертизи на труп, изготвени непосредствено след произшествието. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на първия от поставените от касатора въпроси не е осъществено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Безспорно, въззивната жалба не съдържа оплакване относно преклудиране на приетото за разглеждане от първоинстанционния съд възражение за съпричиняване. И това е напълно логично, доколкото жалбата е подадена от ответника по исковете, който именно е направил възражението за съпричиняване. Изричен довод за преклудиране на посоченото възражение обаче се съдържа в отговора на въззивната жалба, поради което въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по същото. Поради това, не може да се счете, че е налице и противоречие с цитираната от касатора практика. Не могат да бъдат преценени като отговарящи на изискването да са обуславящи за изхода на конкретното дело, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, и въпросите по т. 2, т. 3, т. 4 и т. 5 от изложението. Всички тези въпроси са зададени хипотетично, чрез цитиране на практика на ВКС, но без да са отнесени към мотивите на акта. Отделно от това, не е налице твърдяното от касатора отклонение от задължителната и казуална практика, тъй като въззивният съд не е основал нито един от изводите си на предположения, а на конкретни доказателства, които е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност, като се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните и е изложил подробни съображения защо приема за установени определени факти, а други – не. Ирелевантен за допускане на касационното обжалване е и въпрос № 6. Видно от мотивите на решението, решаващият състав не е приел, че наличието на формална родствена връзка между ищеца и починалите лица (негови родители) е достатъчно основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта им, а е посочил конкретно обстоятелствата, доказващи тези вреди и техния обем. Поставените от касатора въпроси №№ 7, 7.1., 7.2., 8, 8.1. и 9, свързани с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите, обаче, не могат да обосноват допускане на касационното обжалване предвид отсъствие на твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Видно от мотивите на въззивния акт, съдът е определил размера на дължимото на ищеца обезщетение в съответствие с указанията, дадени в цитираното постановление на ВС, като е съобразил специфичните за случая обстоятелства, а също и конкретните икономически условия в страната към момента на процесното ПТП, които съгласно формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС са един от критериите при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Що се отнася до обстоятелството, че при един и същи критерии съдилищата определят различни размери на обезщетенията, следва да се отбележи, че това е резултат от разликата във фактите при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона. Въпроси №№ 10 и 10.1. относно приложението на чл. 172 ГПК са ирелевантни, доколкото в касационната жалба не са заявени оплаквания в тази връзка. Освен това, тези въпроси не са от значение за изхода на спора и поради обстоятелството, че същите не съответстват на мотивите на акта. Съдът е посочил, че възприема показанията на свидетелите, тъй като те имат преки впечатления от отношенията между ищеца и неговите родители и от начина, по който ищецът преживява случилото се и тъй като са незаинтересовани, не са в роднински отношения с ищеца, а и техните показания не се опровергават от други доказателства по делото. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпрос № 11, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице заедно с другите доказателства. Въпросът е поставен с оглед оплакването в касационната жалба, че съдът е счел за недоказано възражението за съпричиняване от страна на майката на ищеца поради непоставен предпазен колан, като се е позовал на заключението на съдебно-медицинската експертиза, в което се съдържа само предположение, че лицето е било с поставен колан. В случая обаче не е налице противоречие с цитираната от касатора практика, тъй като съдът е възприел извода на експерта с оглед неговата обоснованост и отчитайки липсата на други доказателства по делото, които да го опровергават. Отделно от това, така поставеният въпрос касае преценката на съда за недоказаност на възражението за съпричиняване, която е само евентуална, т. е. ако се счете, че възражението не е преклудирано, какъвто всъщност е главният мотив на съда за необсъждането му. Именно поради това, че съдът е преценил възражението на ответника за съпричиняване на вредите от починалите лица като несвоевременно заявено и изобщо не го е разглеждал, поставените във връзка с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД въпроси – №№ 13, 13.1., 13.2. – не отговарят на общото изискване да са значими за изхода на дело, с оглед на което не подлежи на обсъждане поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до въпрос № 12, дали възражението за съпричиняване съставлява част от възражението на ответника срещу размера на иска, макар и отговарящ на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, същият не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. И четирите посочени от касатора решения по чл. 290 ГПК не касаят така поставения въпрос, а други въпроси, свързани с възражението за съпричиняване: до кой момент може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в първоинстанционното производство и може ли това възражение да бъде направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба (решение № 98 от 29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на I т. о.); за задължението на съда да разгледа своевременно направено от ответника-въззиваем възражение за принос на пострадалия, независимо че решението не е обжалвано от него в осъдителната му част (решение № 183 от 25.02.2016 г. по т. д. № 2805/2014 г. на II т. о.); може ли извод за съпричиняване да бъде направен единствено от мотивите на присъдата, без да е установено конкретно в рамките на гражданския процес (решение по т. д. № 1873/2013 г. на I т. о.); допустимо ли е в производството по предявен иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ срещу застрахователя да бъде извършвана отново преценка относно наличието на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, независимо че в наказателния процес е бил уважен граждански иск за обезщетение за вреди срещу делинквента (решение № 178 от 02.12.2012 г. по т. д. № 1104/2009 г. на II т. о.). Касационният контрол не следва да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретната хипотеза тези предпоставки не са налице, тъй като основанието „очевидна неправилност“ е аргументирано с общия довод за „несъответствие на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на ВС и ВКС“. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, на процесуалния пълномощник на ответника по касация адвокат Д. С. от Адвокатска колегия - Кърджали следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на сумата 15 975 лв. ( по 7 987.50 лв. за всеки от исковете), определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 във връзка с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК