Определение № 3326 от 10.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1782/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс” АД, чрез пълномощника му адв. Д. Х. от САК, образувала ЕАД „Д. Х.”, с надлежно учредена по делото представителна власт (арг. чл. 71, ал. 1, изр. 3 ЗАдв), срещу решение № 99/13.03.2024 г., постановено по в. т. д. № 60/2024 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 3 търговски състав, в частта, в която след частична отмяна на решение № 82/23.06.2023 г., постановено по т. д. № 114/2022 г. по описа на ОС-Пазарджик, са уважени предявените от А. Т. Б. срещу ЗК „Лев Инс” АД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди над сумата от 35000 лв. до присъдения размер от 90000 лв., както и за причинените му имуществени вреди над сумата от 2954 лв. до предявения му размер от 5908 лв., вследствие настъпило на 24.10.2020 г. застрахователно събитие по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, ведно със законната лихва върху главните парични притезания от 22.12.2021 г. до окончателното им заплащане. Въззивното решение като необжалвано е влязло в частта, в която искът за заплащане на заместващо обезщетение е отхвърлен за разликата от 90000 лв. до пълния му предявен размер от 150000 лв. Касаторът навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като при постановяването му апелативният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело до неговата необоснованост и до незаконосъобразно приложение на материалния закон (чл. 51, ал. 1 ЗЗД), а именно при произнасяне по правонамаляващото материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат (пострадалият е управлявал процесния мотоциклет със скорост, несъобразена с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, характера и интензивността на движението; в противоречие с правилата на чл. 15 ЗДвП, като по този начин се е поставил в невъзможност да заобиколи препятствията на пътното платно) е достигнал до неправилни фактически изводи, които са обусловили незаконосъобразното правно съждение, че в процеса на доказване не е установен твърденият принос на ищеца за настъпване на вредоносния резултат. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса, първият от който е преформулиран от настоящия съдебен състав съгласно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК: 1. „Следва ли въззивният съд да изясни в мотивите на решението кои са материалноправните предпоставки за намаляване на дължимото обезщетение при принос на пострадалия за неговото настъпване и как следва да бъде определен обемът на неговия принос?” (по този правен въпрос се твърди противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2001 г. - т. 19, ТР № 1/2013 г., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г., II т. о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. 826/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 69/15.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60171/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 60023/2.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 2956/2019 г., II т. о., ТК и решение № 60154/20.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 1071/2020 г., I т. о., ТК); 2. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всяко едно от възраженията на страните, още повече в случаите, в които той изменя първоинстанционното решение при липса на нововъзникнали и/или новопостъпили факти и обстоятелства, касаещи възражението?”; 3. „Длъжен ли е съдът да мотивира основанията, които според решаващия състав служат за изменение на обжалвания първоинстанционен акт? Следва ли съдът да извърши съпоставка между мотивите на първоинстанционния състав и своите собствени, с която да обоснове заключението си за намаления размер на приноса на пострадалото лице?”; 4. „При определяне на наличието, респ. на липсата на принос на пострадалия за настъпване на събитието следва ли въззивният състав да изложи подробни мотиви относно доказателствената съвкупност и съпоставка между отделните доказателства, съставляващи същата или е допустимо да се позове на едно единствено писмено доказателство?”; 5. „Допустимо и правилно ли е въззивният състав да формира решението си на оспорено писмено доказателство без да изложи мотиви защо кредитира единствено него, без да извърши съпоставка с останалите събрани по делото доказателства, с оглед установяване годността на същото?”; 6. „Намаляването на размера на обезщетението следва ли да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на казуалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност? Следва ли самото намаляване да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда? Длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, с цел установяване на действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие?” и 7. „Следва ли съдът при определяне на обема на съпричиняване на пострадало лице да съобрази пряката и непосредствена последица за настъпване на вредоносния резултат?” (касаторът счита, че правният отговор по правните въпроси от т. 2 до т. 7, вкл. ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото). Ответникът по касационната жалба и ищец в настоящото искова производство е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Третото лице-помагач на касатора е подало писмен отговор на касационната жалба, в която релевира правни доводи както за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за основателност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че с оглед обстоятелството, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която предявените кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД са уважение, спорен се явява фактът дали чрез своето противоправно поведение пострадалият ищец е допринесъл за настъпване на травматичните увреждания. Изяснил е, че първоинстанционният съд е обосновал фактическия извод, че съпричиняването на вредоносния резултат се изразява в движение с несъобразена за навлизане в завой скорост от 90-95 км/ч, несъобразена с релефа на местността, навлизането в завой и последващото изкачване на пътя, което е било в обективна причинно-следствена връзка с настъпилия неблагоприятен резултат, вследствие на което е определен размер на съпричиняването от 50%. Въззивният съд е взел предвид фактическите изводи, до които е достигнала САТЕ – вследствие на спукване на резервоара от преминаване над паднал на платното за движение камък от л. а. „Мерцедес” започнало да се разлива дизелово гориво; при достигане района на ПТП лекият автомобил навлязъл в ляв завой и спрял на място в собствената си пътна лента, за да изчака насрещно движещите се автомобили да преминат, с цел предприемане на аварийно спиране на отбивка, намираща се източно от източната пътна лента. В резултат на престоя на място се образувало по-голямо петно с размери 3,50 м. х 0,40 м. - от дизелово гориво в пътната лента. След преминаване на насрещно движещите се автомобили водачът на лекия автомобил се отбил вляво и спрял автомобила на отбивка. Малко по-късно мотоциклетът, управляван от ищеца, движещ се в същата посока, навлязъл в левия завой, където вече било образувано петното от разлятото гориво, като скоростта му била около 93-94 км/ч. Разливът от дизелово гориво довел до рязко намаляване на коефициента на съпротивление на гумите на мотоциклета с пътната настилка, вследствие на което той загубил напречната си устойчивост и паднал на лявата си страна. След падането мотоциклетът и водачът му са започнали плъзгане, вследствие на което се достигнал до удар в мантинелата вдясно от пътя и бордюра под нея. Размерите на основното петно на излятото дизелово гориво са 3,5 м. дължина и 40 см. широчина. Произшествието е настъпило и се е развило изцяло в зоната на ляв завой с радиус по осевата линия около 95-100 м., при дължина на завоя от около 150 м., с права отсечка преди завоя около 130 м. и права отсечка след завоя около 90 м. Пътната настилка била асфалтова, в много добро състояние, без повреди по асфалтовото покритие. По посока на движението на мотоциклета пътят е бил с наклон „изкачване”, без данни за конкретни измервания. Не е поставена сигнализация за разлива на гориво. От техническа гледна точка причина за настъпване на ПТП е подхлъзване на предната гума на мотоциклета в процеса на завиване наляво. След прилагане на съответната формула е изчислена скорост на мотоциклета около 90-96 км/ч. Разлято гориво в зоната на завой представлявало опасно препятствие на пътното платно, което рязко е снижило коефициента на сцепление на гумите с асфалтовото покритие и е довело до загуба на контрол над управлението на мотоциклета. Според вещото лице скоростта на мотоциклетиста е била съобразена с релефа на местността, състоянието на пътя, характера и интензивността на движението - при движение в завой двуколесните превозни средства се движат по конкретно избрана траектория и със странично накланяне на мотоциклета; във фаза на движение в завой са възможни специфични маневри, но внезапната загубата на сцепление, на която и да е от гумите, води до моментална загуба на контрол над управлението. В случая специфичното разположение и размерите на разлива, в съчетание със следваната траектория на мотоциклета в завоя, не са позволявали изпълнение по време и позиция на маневра за заобикаляне на разлива, респ. ищецът не е могъл да избегне преминаването през петното. Апелативният съд е съобразил и свидетелските показание, установяващи действителната динамика (механизъм) на процесното ПТП, като е счел за недоказано релевираното от застрахователното дружество правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия мотоциклетист. Този извод е обоснован от приетите за установени по делото правнорелевантни факти - скоростта на мотоциклетиста е била съобразена с конкретните пътни условия, свързани с релефа, натовареността на движението, навлизането в завой, наличието на наклон на пътя, състоянието на асфалтовата настилка, която е била в много добро състояние, без повреди; инцидентът се дължи на внезапната загуба на сцепление поради попадане върху петното от гориво, образувало се на платното, което е довело до моментална загуба на контрол над управлението; мотоциклетистът не е могъл да избегне преминаването през петното с оглед на специфичното му разположение и размери, в съчетание със следваната траектория на мотоциклета в завоя. Апелативният съд е изяснил, че изводът за наличие на съпричиняване не може да почива върху предположения, а трябва да бъде изведен от конкретно доказани факти, съобразно които определени действия или бездействия на пострадалия обективно са допринесли за настъпване на вредата, респ. че при въздържане от определено поведение или при предприемане на определено действие пострадалият би могъл да избегне произшествието или вредите от него да бъдат по-малки, като причинно-следствената връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат трябва да бъде установена чрез провеждане на пълно доказване. Съобразил е, че по делото не са събрани доказателства, от които мотивирано да се обоснове конкретен извод за обстоятелството с каква скорост мотоциклетистът би избегнал настъпването на произшествието, респ. тази конкретно установена скорост да бъде съпоставена със съобразената с оглед изискванията на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Само ако се установи обективна възможност от техническа страна, при управление с установената съобразена скорост мотоциклетистът да може да избегне настъпването на ПТП, респ. вредите да не настъпят въобще или да са по-малки, би могло да се приеме наличие на съпричиняване и да се прецени неговият размер. Тъй като в процеса на доказване в настоящото исково производство не били установени такива факти, апелативният съд е приел за недоказано възражението за съпричиняване. Като е съобразил вида, характера и интензитета на болките и страданията, които пострадалият е преживял при и след настъпване на процесното застрахователно събитие, въззивният съд е определил съобразно предписаните в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди, възлизащо на сумата от 90000 лв., до който размер е уважен този осъдителен иск. Като е приел за установено, че изцяло е доказан предявеният осъдителен иск за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинените на ищеца от същото застрахователно събитие имуществени вреди - разходи за лечение, медикаменти и импланти, го е уважил за пълния му предявен размер от 5908 лв. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият процесуалноправен въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантните факти по делото, които обосновават възникването на потестативното право за намаляване на дължимото застрахователно обезщетение при съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия. Изрично въззивният съд е изяснил, че изводът за наличие на съпричиняване не може да почива върху предположения, а трябва да бъде изведен от конкретно доказани факти, съобразно които определени действия или бездействия на пострадалия обективно са допринесли за настъпване на вредата, респ. че при въздържане от определено поведение или при предприемане на определено действие пострадалият би могъл да избегне произшествието или вредите от него да бъдат по-малки, като причинно-следствената връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат трябва да бъде установена чрез провеждане на пълно доказване. Само ако се установи обективна възможност от техническа страна, при управление с установената съобразена скорост мотоциклетистът да може да избегне настъпването на ПТП, респ. вредите да не настъпят въобще или да са по-малки, би могло да се приеме наличие на съпричиняване и да се прецени неговият размер. Тъй като в процеса на доказване в настоящото исково производство не били установени такива факти, апелативният съд е приел за недоказано възражението за съпричиняване. В този смисъл е и константата практика на ВКС – напр. решение № 98/24.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 596/2012 г., II т. о., ТК; решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о.; решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, I т. о.; решение № 99/8.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 44/2012 г., II т. о., ТК; решение № 169/2.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1643/2013 г., II т. о., ТК и пр., в която е пояснено, че при установяване дали е налице съпричиняване на вредоносните последици, респ. степента на участие на пострадалия в цялостния съпричинителен процес, е необходимо да се изследва механизмът на настъпване на процесното ПТП, като правният извод за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД предполага доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Следователно, въззивното решение не е постановено в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е породена специалната процесуална предпоставка (по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Обстоятелството дали при изследване на правнорелевантните факти, обуславящи съпричиняването на вредоносния резултат вследствие на твърдяното от застрахователя противоправно поведение на пострадалия – съобразно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, вкл. при анализ на събраните по делото доказателства, апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Обобщени правните въпрос от т. 2 до т. 7, вкл. са свързани с процесуалното задължение на въззивния съд да обсъди всички правни доводи на страните и да установи всички факти, които биха били от значение за намаляване на дължимото застрахователно обезщетение при своевременно въведено от ответника правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносните последици от противоправното поведение на пострадалия. Правният отговор на тези правни въпроси не би допринесъл за промяна на съдебната практика по прилагането на закона и за развитие на правото, респ. за осъвременяване на тълкуването на правните норми, уредени в чл. 12 ГПК, във вр. с чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК – процесуалните разпоредби, които регламентират правилата за съвкупното обсъждане на всички събрани по делото доказателствени средства и способи за установяване на причинно-следствените връзки между обстоятелствата и явленията в обективната действителност, като тази логическа мисловна дейност следва да обоснове вътрешното убеждение на съда при решаване на конкретен материалноправен спор, са ясни и непротиворечиви, като многократно те са изяснявани в константната практика на ВКС. От друга страна, с вече посочената казуална практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, са изяснени материалноправните предпоставки, които трябва да бъдат изследвани в процеса на доказване при установяване основателността на материалноправното възражение за съпричиняване на настъпилите вредоносни последици, поради което произнасянето от настоящия състав на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не би допринесло за промяна или за осъвременяване на тълкуването на тази материалноправна норма, респ. за развитие на правото - разпоредбата, която урежда този класически правен институт, е ясна и непротиворечива. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба е навел процесуално искане за присъждане на съдебни разноски, но не е представил доказателства за тяхното извършване, поради което то е неоснователно. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд