Определение № 155 от 11.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 897/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Л. С.“ ООД, [населено място] срещу решение №107 от 17.10.2019г. по в.т.д.№225/2019г. на Апелативен съд- Бургас, с което е потвърдено решение №85 от 19.03.2019г. по т.д. №167/2018г. по описа на Окръжен съд- Бургас. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Л. С.” ООД против „Общинска Банка“АД, [населено място], „Н. лайн“ ООД, [населено място] и „Н. лайн груп“ ООД, [населено място] искове за установяване, че банката не притежава валидно ипотечно право на предпочтително принудително удовлетворение на вземане, произтичащо от изпълнителен лист №412/20.09.2017г., издаден въз основа на заповед за изпълнение №821/19.09.2017г. по ч.гр.д.№669/2017г. по описа на РС-Пирдоп и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №191, т.5, рег.№5987, н.д.№ 865/ 28.11.2011г. на нотариус М. В. с район на действие РС-Царево и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №7, т.ХХ, рег.№ 12719, н.д.№3765/ 2009г. на нотариус С. А. с район на действие РС-Несебър, вписани в полза на „Общинска Банка“АД, като неоснователни. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, както и неправилно- постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като не е разгледал наведените от ищеца твърдения и доводи. Намира за противоречащи на закона и необосновани изводите в решението относно валидността на договорите на ипотека и съществуването на обезпеченото вземане. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново, с което да бъдат уважени предявените искове. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, както и очевидно неправилно. Ответникът „Общинска банка“ АД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски. Ответниците „Н. лайн“ ООД, [населено място] и „Н. лайн груп“ ООД, [населено място] не представят отговор на касационната жалба в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди решението на ОС-Бургас за отхвърляне на предявените искове, квалифицирани с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, във вр. с чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с чл. 167, ал.3 ЗЗД и чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД, въззивният съд приема, че първоинстанционният съд е обсъдил наведените от ищеца фактически твърдения за недействителност на процесния договор за ипотека /поради нарушение на закона, липса на съгласие, липса на тъждественост на вземането, описано в ипотечния акт и в договора за кредит, противоречие с чл.167 ЗЗД/, за несъществуване на обезпеченото с ипотеката вземане /погасено чрез плащане, погасено по давност или новирано/, както и че договорът за ипотека обезпечава само задълженията на кредитополучателя, но не и на солидарните длъжници, срещу които е издаден изпълнителният лист, като се е произнесъл по отправеното искане - за установяване несъществуване на ипотечно право на банката на предпочтително принудително удовлетворение на вземане, произтичащо от изпълнителен лист №412/20.09.2017г., издаден въз основа на заповед за изпълнение №821/19.09.2017г. по ч.гр.д.№669/2017г. по описа на РС-Пирдоп и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №191, т.5, рег.№5987, н.д.№ 865/ 28.11.2011г. на нотариус М. В. с район на действие РС-Царево и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот №7, т.ХХ, рег.№ 12719, н.д.№3765/ 2009г. на нотариус С. А. с район на действие РС-Несебър. Решаващият съдебен състав приема за установено, че в изпълнение на договор за банков кредит от 15.09.2009г. „Общинска банка“ АД предоставя на “Транс С.” АД инвестиционен кредит в размер на 500 000 евро, като „Н. Лайн“ ООД и „Н. Лайн Груп“ ООД са солидарни длъжници наред с кредитополучателя. На 20.09.2009г. с описания нотариален акт е сключен договор за ипотека между банката-кредитор, кредитополучателя “Транс С.” АД и съдлъжниците „Н. Лайн“ ООД и „Н. Лайн Груп“ ООД, последният и в качеството на собственик на ипотекирания имот, с който е учредена в полза на банката договорна ипотека върху описания недвижим имот за обезпечаване на отпуснатия кредит, включващ лихви, неустойки, такси, комисиони и разноски, включително при промяна на срока за ползване на кредита. Съдът приема за безспорно установено, че кредитополучателят и съдлъжниците са представлявани при сключване на договора за ипотека от един и същи пълномощник, упълномощен от А. Б.- изпълнителен директор на дружеството-кредитополучател и управител на дружествата- солидарни длъжници, последният и ипотекарен длъжник. Приема, че с анекс №2 от 14.10.2011г. са променени лихвеният процент, комисионите и таксите по кредита и начина на погасяване, а с анекс №4 е удължен крайният срок за погасяване на кредита и е уговорено капитализиране на всички просрочени вноски, като и двата анекса са подписани от Б.- изпълнителен директор на кредитополучателя и управител на съдлъжниците. Съдът приема за доказано, че по отношение на дружеството-кредотополучател е открито производство по несъстоятелност, а срещу двамата съдлъжници е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, като е разпоредено да заплатят солидарно на ответната банка на основание процесния договор за банков кредит описаните суми /477 429.74 евро - главница, 3 736.10 евро- неустойка, 5 988.12 евро - комисионна за управление и 12 818.09 лева - други разходи/, издаден е изпълнителен лист, образувано е изпълнително дело, по което е насомено принудително изпълнение по отношение на ипотекираните имоти. Съдебният състав констатира, че с решение №432/19.10.2016г., постановено по т.д. №634/2015 г. по описа на Окръжен съд - Бургас е обявен за окончателен сключения на 20.12.2013г. между ищеца и „Н. Б. Груп“ ООД предварителен договор за продажба на имотите, ипотекирани в полза на банката-ищец. Въззивният съд излага мотиви, че ипотечното право в полза на банката да се удовлетвори предпочтително от стойността на процесните имоти е възникнало валидно, тъй като ипотеката е учредена с договор, върху конкретно определени имоти и за определена парична сума /чл.166 ЗЗД/, сключен във формата на нотариален акт със съдържанието, посочено в чл.167, ал.2 ЗЗД, върху имоти, които към датата на сключване са принадлежали на “Н. Лайн Груп” ООД /чл.167, ал.3 ЗЗД/. Решаващият съдебен състав намира за неоснователни доводите на ищеца за нищожност на ипотечния договор. Счита, че не се установява нито порок в упълномощаването за сключване на ипотечните договори, нито липса на съгласие, тъй като пълномощникът е упълномощен за учредяване на ипотека върху описания имот от управителя на ответното дружество-собственик на имотите, който към момента на упълномощаването е представляващ всички задължени лица по договора за кредит - кредитополучателя и двамата съдлъжници. Предвид изложеното съдът намира, че не може да съществува съмнение във волята и намерението на страните по договорите, вкл. на „Н. Лайн Груп“ ООД, явяващ от една страна съдлъжник по договора за кредит, а от друга - собственик на имота, който ще послужи за обезпечение, като обезпеченото вземане е индивидуализирано в достатъчна степен в чл.1 от нотариалния акт чрез посочване на договора за банков кредит, от който произтича, размера на главницата, лихвения процент и възможността да бъде променян, уговорената неустойка и крайният срок за погасяване. Като неоснователно е отхвърлено и твърдението, че договорът за ипотека е нищожен на осн. чл.26, ал.1, пр.1 вр. чл.38, ал.1 ЗЗД поради това, че пълномощникът е представлявал едновременно и тримата длъжници. Съдът намира, че представителят не е договарял от името на представляваните от него три дружества сам със себе, нито пък представляваните лица са имали противоречащи си интереси, а в случая има и съгласие на представлявания, инкорпорирано в общото пълномощно. Въззивната инстанция излага доводи за неоснователност на твърдението за нищожност на договора за ипотека на осн. чл.170 ЗЗД поради липса на тъждественост между обезпеченото вземане и действително съществуващото, като приема, че обезпеченото вземане е вземането на банката- ответник по договора за кредит от 15.09.2009г. и че именно за удовлетворяване на това вземане кредиторът е пристъпил към изпълнение. Намира, че промените в някои от параметрите по силата на последващите анекси не променя този извод, доколкото тази възможност е предвидена в договора за ипотека, а последният съдържа всички необходими данни по чл.167 ЗЗД, вкл. крайният срок за погасяване на кредита и възможността този срок да бъде променен. Съдът обсъжда и доводите на ищеца, че ипотечното право е погасено, като приема същите за недоказани. Излага мотиви, че съществуването на обезпеченото вземане е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, издадена на 19.09.2017г., като този въпрос не може да бъде пререшаван инцидентно, извън рамките на производство по иск на осн. чл.439, ал.1 ГПК. Независимо от горното намира, че твърдението на ищеца, че по договора за кредит на банката са изплатени суми на стойност, значително надхвърляща дължимите, е недоказано по делото. Въззивният съд счита, че е неоснователен доводът на ищеца, че дори договорната ипотека да е валидно възникнала и да не е прекратена, ипотечното право на банката не съществува, защото ипотеката обезпечава само задълженията на кредитополучателя, но не и тези на солидарните длъжници, а банката се е снабдила с изпълнителен лист само срещу кредитополучателя. Доколкото солидарните длъжници са се задължили да отговарят солидарно за задълженията на кредитополучателя по договора за банков кредит, то учредената ипотека обезпечава вземането на банката по договора за кредит, като е без значение от кого кредиторът е поискал изпълнение. Решаващият съдебен състав намира, че съгласно чл.122, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците, както и да реализира дадените му обезпечения, независимо от това кой ги е дал, вкл. има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, без значение в чия собственост се намира той /чл.173, ал.1 ЗЗД/. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е валиден и допустим. Предметът на спора и правната квалификация на предявения иск се определят от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, че когато съдът се произнесе по предмет, за който не е сезиран, т.е. въз основа на обстоятелства, които не са наведени от ищеца и когато дава защита, която не е търсена /свръх петитум/, постановеното съдебно решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по предявения иск – за установяване, че не съществува ипотечното право на банката-ответник, възникнало на основание договорите за учредяване на ипотека, обетивирани в цитираните нотариални актове, за обезпечаване на вземанията по договора за банков кредит, за които е издадена заповед за изпълнение и за чието принудително изпълнение е образувано посоченото изпълнително дело. Съдът е обсъдил изложените от ищеца твърдения относно недействителността на ипотечния договор, несъществуването на обезпеченото вземане, включително и твърдението, че ипотеката обезпечава само задълженията на кредитополучателя, но не и тези на съдлъжниците по договора за банков кредит. Всички изложени от касатора възражения са за допуснати от въззивния съд нарушения на закона и необоснованост на правните изводи, които са относими към правилността на съдебния акт, която обаче не е предмет на проверка в настоящия етап на касационното производство. Съдът е обсъдил релевантните факти, наведени в исковата молба и е постановил решение с оглед търсената от ищеца защита, поради което не е налице основание за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи, че въззивният съд неправилно е приел, че не са налице порок в упълномощаването, липса на съгласие при сключване на договора за ипотека, нарушения на чл.167 ЗЗД и чл.171 ЗЗД и нарушение на закона- чл.38, ал.1 ЗЗД, както и че необосновано е намерил обезпеченото вземане за съществуващо, като е отрекъл възможността да се обсъждат факти относно погасяване на вземането, настъпили преди издаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и материална незаконосъобразност на решението, както и необоснованост по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. В голямата си част оплакванията са идентични с изложените и във въззивната жалба, относят се до преценка на доказателствата по делото, вкл. тълкуване на договорите, както и обсъждането на доводите на страните. Несъгласието на касатора с крайните изводи на въззивния съд за неоснователност на исковата претенция не представлява основание за допускане до касация поради очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С оглед изхода на спора ответникът по касационната жалба „Общинска банка“ АД има право на разноски за касационното производство, поради което следва да му се присъди сумата 300 лева юриск.възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд