Определение № 2784 от 06.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1514/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Аркад енджиниъринг енд констракшън кампъни“, дружество учредено и съществуващо съгласно законите на Кралство Саудитска Арабия, срещу определение № 755 от 19.03.2025 г. по ч. т. д. № 227/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, поправено с определение № 848 от 27.03.2025 г. и определение № 1157 от 29.04.2025 г., постановени по същото дело. С обжалвания съдебен акт е оставена без уважение частната жалба на „Аркад енджиниъринг енд констракшън кампъни“ срещу определение № 4224 от 5.11.2024 г. по т.д. № 2314/ 2023 г. по описа на Софийския градски съд, с което не е уважено възражението на тази страна за липса на компетентност на СГС да разгледа делото.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт в противоречие с нормите на процесуалния закон и практиката на ВКС по приложението му. Излага, че Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения (Нюйоркската конвенция) не съдържа специални процесуални правила, а препраща към тези на сезирания съд, поради което приложими са правилата на ГПК и КМЧП. Изтъква, че липсва каквато и да връзка между повдигнатия спор и Република България, която да обоснове обща международна компетентност на българския съд, или специална такава по правилата на чл. 5 – чл. 22 КМЧП. Счита, че обжалваният съдебен акт е необоснован. По тези доводи моли въззивното определение да бъде отменено и производството по делото прекратено като недопустимо поради липса на международна компетентност на българския съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е определянето на международната компетентност на българския съд да бъде извършено per argumentum а contrario?

Когато в специалния закон – многостранен международен договор /конвенция/двустранен договор, липсват разпоредби, уреждащи международната компетентност по определен вид дела, допустимо ли е съдът да изключи приложението на вътрешните източници на международното частно право?

Допустимо ли е lacuna legis да бъде преодоляна чрез приложението на правилото lex specialis legi generali?

Допустимо ли е общите правила на международното частно право да бъдат дерогирани чрез приложение на правилото lex specialis legi generali?

2. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на определението си да обсъди всички наведени от страните доводи и възражения?

Поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответниците по жалбата, „Контрол и Монтахес индустриалес СИМИ, С.А.“ и „Интернасионал де Пайплайнс ДАИП, С.Л.“, регистрирани дружества в Кралство Испания, оспорват частната жалба като неоснователна. Поддържат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Излагат доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендират присъждането на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е сезиран с молба по чл. 51 ЗМТА/редакция ДВ бр. 8 от 24.01.2017 г./ за допускане изпълнение на решение, постановено от чуждестранен арбитражен съд, и съгласно ал. 2 от цитираната разпоредба се прилагат сключените от Република България международни договори. Позовал се е на Указ № 284 на Президиума на Народното събрание от 08.07.1961 г., с който Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения от 1958 г. е била ратифицирана от българска страна със следната декларация: „България ще прилага Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, когато решенията са издадени на територията на една от договарящите държави. Що се отнася до решенията, издадени на територията на недоговаряща държава, тя ще прилага Конвенцията само на базата на стриктна взаимност.“ Посочил е, че по силата на чл. ІІІ от Конвенцията Българската държава ще признава силата на арбитражното решение и ще допуска неговото изпълнение, съобразно процесуалните правила, които се прилагат в територията, където се иска признаването и изпълнението. Намерил е, че в предметния обхват на международния договор са включени „признаването и изпълнението на арбитражни решения, постановени на територията на държава, различна от държавата, в която се иска признаването и изпълнението на решенията, както и към арбитражни решения, които не се смятат за национални решения в тази държава, в която се иска тяхното признаване и изпълнение“, като се е позовал на чл. І, т. 1. Изтъкнал е, че Конвенцията не съдържа разпоредби, налагащи забрана или ограничения за компетентния орган на държавата, в която е открита процедура по признаване и допускане на изпълнение на решението, да разгледа искането в зависимост от това дали страните в арбитражния спор имат обичайно местопребиваване, седалище или местонахождение на територията на тази държава, респ. дали са нейни граждани или са юридически лица, регистрирани там. Допълнил е, че такава забрана или ограничение няма и в националното законодателство - в чл. 51, ал. 3 от ЗМТА/редакция ДВ бр. 8 от 24.01.2017 г./, който е националната приложима норма и в която е посочен компетентният орган по смисъла на чл. V, т.1 от Конвенцията - Софийския градски съд, като по силата на правилото lex specialis derogat legi generali, разпоредбата на общия закон - чл. 4, ал. 1 от КМЧП, е неприложима в случаите, когато се иска признаване и допускане на изпълнение на чуждестранни арбитражни решения.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат, като е оставил без уважение сезиралата го частна жалба.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Поставените от касатора първи въпрос и подвъпроси към него не покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са обусловили волята на въззивния съд. Съдът не е определил международната компетентност на българския съд по правилото „per argumentum а contrario“; не е изключил приложението на вътрешните източници на международното частно право; нито е намерил, че липсва правило в националното законодателство, което да определя компетентния съд. Напротив, изрично е посочил, че нормата на чл. 51, ал. 3 ЗМТА/редакция ДВ бр. 8 от 24.01.2017 г./, сега чл. 51, ал. 4 ЗА/ДВ бр. 63 от 01.08.2025 г./, е приложима по предявен иск за признаването и допускането на изпълнение на чуждестранно арбитражно решение на територията на Република България, и че последната сочи компетентния съд – Софийски градски съд. Само като допълнителен довод в отговор на възраженията по сезиралата го частна жалба се е позовал на правилото „lex specialis derogat legi generali“.

За пълнота следва да бъде допълнено, че цитираната от частния касатор практика по решение № 56 от 18.11.2019 г. по т. д. 1409/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I TO е напълно неотносима към настоящото производство по предявен иск за признаване и допускане изпълнение на чуждестранно арбитражно решение на територията на Република България. Касаторът и не обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като в изложението само преповтаря тълкувателните мотиви на ВКС по т. 3 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, без да обясни значението на поставените въпроси в конкретния случай.

Формулираният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК втори процесуален въпрос е обуславящ за изводите на въззивния съд, доколкото касае правомощията му при произнасяне по сезиралата го частна жалба, но по отношение на същия не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Правомощията на въззивния съд по подадена частна жалба, с каквато е сезиран Софийски апелативен съд, са очертани в ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. 6/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, като изрично е подчертано, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. С тълкувателния акт е прието, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Счетено е, че и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната практика на ВКС. Произнесъл се е по сезиралата го частна жалба, като е проверил всички правно релевантни факти, сам е преценил данните по делото, въз основа на което е разрешил въпросите, включени в предмета на производството, включително подробно е обосновал извода си защо намира сезираният Софийски градски съд за компетентен за се произнесе по предявения иск по чл. 51, ал. 3 ЗМТА/редакция ДВ бр. 8 от 24.01.2017 г./, сега чл. 51, ал. 4 ЗА/ДВ бр. 63 от 01.08.2025 г./.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като частният касатор е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на обжалваното определение.

По тези съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Производството е по частна жалба срещу акт на съда, с който се оставя без уважение възражение за липса на компетентност на съда да разгледа спора. Този съдебен акт е по движението на делото, с него делото не се приключва, поради което и разноски няма да бъдат присъдени с настоящото определение, доколкото не е налице хипотезата на чл. 81 ГПК, а по сторените от страните такива съдът ще се произнесе с акта, с който делото се приключва, и с оглед неговия изход при спазване разпоредбите на чл. 78 ГПК. В този смисъл е съдебната практика по определение № 601 от 01.10.2019 г. по ч. т. д. 259/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, която се споделя от настоящия състав на съда.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение