Определение № 2374 от 07.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 267/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника П. С. С., чрез адв. Н. Н., срещу решение № 194 от 25.10.2022 г. по в.гр.дело № 299/2022 г. на Окръжен съд - Габрово, с което е потвърдено решение №16 от 21.04.2022г. по гр.д. №437/2021г. на Районен съд-Дряново и е осъден П. С. С., [населено място], общ. Д., да заплати на “Фимера Дизайн Студио” О., [населено място], сумата 650лв. – разноски за въззивното производство. В жалбата се поддържа че обжалваното решение е недопустимо, като постановено по недопустим установителен иск. Поддържа се още, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението. Да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявеният установителен иск с правно основание чл.422 ГПК се отхвърли. В изложението към касационната жалба е формулиран въпроса: Налице ли е очевидна неправилност в хипотезата, при която правните мотиви на съда се свеждат до простото възпроизвеждане на приложимите материалноправни норми, а формираният краен извод е в смисъл, който не произтича от същите? Поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 2. В изложението се твърди, че решаващият извод на съда, че ответникът е солидарен длъжник по вземането на кредитора, е направен в противоречие с правилата на доказване. Поддържа се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 163 от 07.02.2013 г. по т.д. № 642/2011 г. на І т.о. Изложени са съображения, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване при наличие на вероятност обжалваното решение да е недопустимо – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Ответникът по касационната жалба – „Фимера Дизайн Студио“ О., чрез адв. Д. Т. в писмен отговор е мотивирал становище за липса на основания за допускане на касационната жалба до касационно обжалване, а по същество поддържа нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационен контрол и е процесуално допустима. С решение № 16/21.04.2022 г. по гр.дело № 437/2021 г. на Районен съд Дряново е признато за установено по предявения иск по чл.422 ГПК от „Фимера Дизайн Студио” О., че П. С. С. дължи на търговското дружество сумата от 5315,41 лв. главница, представляваща незаплатена последна част от цена за изработка, доставка и монтаж на мебели по Оферта № Of01221017/23.10.2017г. и Оферта № OF_03_121018/12.10.2018г., за което била издадена проформа фактура №138/ 13.05.2019г. от „Фимера Дизайн Студио” О. към „ВТ Д. Т.” Е., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда (27.05.2021г.) до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 1525/ 2021г. по описа на Районен съд- Велико Търново. С обжалваното въззивно решение по в.гр.дело № 299/2022 г. на Окръжен съд – Габрово е потвърдено цитираното решение по гр.дело № 437/2021 г. на Районен съд Габрово. Въззивният съд е приел, че предмет на предявения установителен иск по чл. 422 ГПК е съществуването на вземането срещу длъжника П. С. С. по издадената на 31.05.2021 г. заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1525/2021 г. на РС- Велико Търново. Посочено е, че ищецът обосновава дължимостта от ответника П. С. на сумата по издадената заповед за изпълнение, на съществуващо между страните облигационно правоотношение по неформален договор за изработка, с предмет: изработка, доставка и монтаж на мебели по посочените в исковата молба две оферти от 23.10.2017 г. и от 12.10.2018 г. /изготвени от подизпълнителя на поръчката "Акадо"Е./. Навел е твърдения, че е изправна страна по това правоотношение, като ответникът е получил изработеното обзавеждане, което е било надлежно монтирано и работата е била приета без възражения от П. С.. Като дължим и незаплатен остатък от възнаграждението се претендира исковата сума. Твърди се, че за нея по искане на ответника, е била издадена проформа фактура № 138/13.05.2019 г. на дружество "ВТ Д. Т." Е., но страна по договора и длъжник за извършване на плащанията по него е ответникът С.. Посочено е, че ответникът в писмения отговор е противопоставил като възражение за недължимост на исковата сума твърдението, че няма никакви взаимоотношения с ищеца, никога не е поръчвал за себе си обзавеждане и не е заплащал суми като възложител нито на ищцовото дружество, нито на "Акадо "Е., за което не е доказано да е подизпълнител на ищеца. Въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото съществуването на облигационно правоотношение между страните въз основа на неформален договор за изработка. Прието е за установено от представените писмени доказателства, че ищецът по делото със сключения на 26.04.2018 г. писмен договор е възложил на "АКАДО"Е. да извърши изработка, доставка и монтаж на обзавеждане по проект за клиент на възложителя – П. С. С. по Оферта № 0f01221017/23.10.2017 г., неразделна част от договора, при съответните цени и начин на плащане, посочени в раздел ІІІ от договора. Към договора е сключен и анекса от 31.10.2018 г. за изработка, доставка и монтаж на обзавеждане по проект по допълнителна оферта №OF_03_121018/12.10.2018 г., приета от клиента на възложителя – П. С. С., неразделна част от договора. Прието е, че в представените към исковата молба две оферти - Of01221017/23.10.2017 г. и №OF_03_121018/12.10.2018 г. техен адресат е Фимера- П. С.. Прието е, че съгласно клаузите на договора от 26.04.2018 г. и анекса към него от 31.10.2018 г., възлагането на изработването на проекта за обзавеждане по тези оферти е от изпълнител /"Фимера Дизайн Студио"О. по проект за нейн клиент – П. С. С./ на подизпълнител /”Акадо” Е./. Посочено е, че това се потвърждава и от установеното от показанията на св. З. - управител на "Акадо"Е.. Съдът е приел, че изработеното от фирма "Акадо"Е. е предадено с приемопредавателни протоколи, приложени по делото, както е уговорено в чл. 20, раздел V от договора от 26.04.2018 г. Приел е още за установено от съдържанието на същите, че предаденото е по офертите, посочени в договора за възлагане от 26.04.2018 г. и анекса към него. Прието е, че в протоколите е посочен ответникът П. С., който съгласно договора за възлагане от 26.04.2.0218 г. и анекса към него е клиент на "Фимера Дизайн Студио"О.. Според съда това, че изработеното обзавеждане е престирано на него се установява и от свидетелските показания. Съгласно заявеното от св. З. обзавеждането е било за апратамент в [населено място], където е доставено и монтирано, като предаването е станало на ответника и той е подписал приемо-предавателните протоколи. Въззивният съд е приел, че от свидетелските показания не се установява обзавеждането да е било за фирма, както и изработването на мебели по двете оферти да е било за "ВТ Д. Т." Е.. Посочено е, че свидетелят твърди, че при последното посещение в апартамента, където е монтирано обзавеждането, в него вече са се били нанесли ответникът, жена му и тяхното дете. Изрично е посочено във въззивното решение, че показанията на св. З. не са опровергани от останалите доказателства по делото и следва да бъдат кредитирани. Въззивният съд е приел, че с приемане на изработеното от ответника, за него е възникнало на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД задължението да заплати за приетата престация на ищеца като изпълнител по проект на клиент на дружеството – П. С. С. по двете оферти от 2017 г. и 2018 г. за изработка, доставка и монтаж на обзавеждане, предмет на сключения с подизпълнителя "Акадо"Е. договор за възлагане на 26.04.2018 г. с анекса към него от 31.10.2018 г. Прието е още, че от доказателствата по делото не се установява изработеното обзавеждане да е било по искане на друг клиент на ищеца и да е предадено на друго лице, като възложител на поръчката и поради това исковата сума да е недължима от ответника. Въззивният съд е счел, че фактурирането от ищеца на незаплатената част от възнаграждението на трето лице с издадената фактура № 138/13.05.2019 г. - " ВТ Д. Т." Е., само по себе си не доказва недължимост на сумата от ответника, който е приел от подизпълнителя "Акадо"Е. изпълнената поръчка за изработване на обзавеждане като клиент на възложителя "Фимера дизайн студио"О. по двете оферти от 2017 и 2018 г. по представените по делото приемо-предавателни протоколи. Съдът е приел, че не е доказано дружеството, на което е фактурирано задължението за исковата сума като дължимо доплащане по две поръчки за мебели, да е заместващо в дълга ответника в хипотезата на чл. 102 ЗЗД, като от събраните по делото доказателства не се установява ищецът да е дал изрично съгласие за това по чл. 102 ЗЗД, което да освобождава ответника от задължението. Според съда за липсата на такова съгласие свидетелства и подаването от ищеца на заявление по чл. 410 ГПК на 28.05.2021 г. по ч. гр. д. № 1525/21 г. по описа на РС-Велико Търново /след издаване на фактурата/ и срещу ответника П. С. С. за сумата, за която е издадена фактурата, като незаплатена част за изработката, доставката и монтажа на мебели по двете оферти. Предвид изложеното, въззивният съд е счел за неоснователно възражението във въззивната жалба, че ответникът не е материалноправно пасивно легитимиран и предявеният срещу него иск е неоснователен. Окръжният съд е достигнал до извода, че въззивната жалба като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение, с което искът по чл. 422 ГПК е уважен, като законосъобразно и обосновано, следва да бъде потвърдено. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. По правните въпроси: Не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение. Недопустимо е съдебно решение, когато е постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, когато съдът се е произнесъл извън рамките на спора – произнесъл се е по непредявен иск или извън рамките на търсената с иска защита. Настоящият случай не е такъв. Въззивният съд с е произнесъл съобразно рамките на спора, очертани с основанието и петитума на исковата молба, с която е предявен иск, квалифициран с правно основание 422,ал.1 ГПК. Поставеният първи въпрос от жалбоподателя се свежда до очевидна неправилност на въззвното решение по чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е въззивно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Това са случаите на приложена несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не е засегнато от тези пороци. Освен това жалбоподателят не е обосновал очевидната неправилност на въззивното решение отделно от доводите за неправилност на решаващите изводи на съда. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Въпросът касае правилността на решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение и поради това не е правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното определение. Според разясненията, дадени по т.1 от цитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд преценява дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши, само ако същият бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Като взема предвид тази практика на ВКС съдът преценява, че вторият въпрос от изложението не отговаря на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като касае възприетата фактическа обстановка от въззивния съд и изисква преценка правилността на решаващите правни изводи. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Останалите доводи на жалбоподателя в изложението касаят правилността на въззивното решение и поради това не са правни въпроси – не отговарят на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и цитираната по-горе задължителна практика на ВКС. Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя П. С. С., чрез адв.Н. Н.. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение