Определение № 1344 от 15.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 212/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца И. Г. Г. против решение № 251/07.11.2022г. по в. гр. д. № 20221400500242/2022г. на Окръжен съд-Враца, с което, след отмяна на решение № 272/13.05.2022г. по гр. д. № 15/2022г. на Районен съд-Враца, е отхвърлен предявения от И. Г. И. срещу "ОТП Факторинг България" ЕАД иск за признаване за установено по отношение на ответника, че не му дължи в качеството си на поръчител сумата 7 113,75лв. - главница по договор за кредит от 27.05.2005г., сключен между Ю. С. Д. и "Банка ДСК" ЕАД, сумата 672.19 лева - договорна лихва за периода от 28.02.2007г. до 15.01.2008г., сумата 508,08 лево - наказателна лихва за периода от 28.02.2007г. до 15.01.2008г., сумата 165,77лв. - деловодни разноски и сумата 290 лева - юрисконсултско възнаграждение, поради изтичане на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД и поради изтекла погасителна давност. Касаторът счита, че решението е постановено при пълно противоречие с материалния закон, в нарушение на процесуалните правила, включително в противоречие на събраните по делото доказателства. Поддържа възражението си, че от издаването на изпълнителния лист - 16.01.2008г., образуването на изпълнителното дело № 192/2008 и наложения запор на трудово възнаграждение на 22.10.2008г. не са извършвани други годни да прекъснат давността действия. До датата на образуване на новото изпълнителното дело № 194 от 2018 г. по описа на ЧСИ Г. Б. са изтекли повече от пет години. Счита, че през този период от време е текла погасителна давност, през която не са предприемани никакви действия на принудително изпълнение, нито е прекъсвано по друг начин течението на давността. Твърди, че погасителната давност за вземанията на ответника по изпълнителен лист, издаден на 16.01.2008г. от РС Враца по ч. гр. д. № 94/2008 г. на РС Враца, въз основа на подадена молба на Банка ДСК ЕАД с правно основание чл. 237, б. „в“ ГПК /отм/, е била изтекла към 22.10.2013г. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че до 26.06.2015г. давност не е текла, с оглед постановките на ППВС № 3/80г. и решение № 170/17.09.2018г. по гр. д. № 2382/2017 на IV г.о. на ВКС т. е. че давностният срок е спрял да тече по време на изпълнителния процес. Касаторът се позовава на мотивите на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, че в изпълнителния процес /за разлика от исковия/ давността не спира, а само се прекъсва (защото кредиторът може да избере дали да действа - да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен, или да не действа - да не иска нови изпълнителни способи) и нова погасителна давност започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето всяко едно валидно изпълнително действие по събиране на вземането. В тази връзка сочи следната съдебна практика: решение № 45/30.03.2017 г. по гр. д. № 61273/2016 г. по описа на ВКС, четвърто г. о., решение № 131/23.06.2016г. по гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС, четвърто г. о., решение № 12/02.06.2016г. по т. д. № 3788/2014г. на ВКС, първо т. о., решение № 451/29.03.2016г. по гр. д. № 2306/2015г. по описа на ВКС, четвърто г. о., решение № 269/03.02.2016г. по гр.д.№ 795/2012г. на ВКС, трето г. о., решение № 209/02.02.2016г. по т. д.№ 1248/2013г. на ВКС, първо т. о. Твърди, че неправилно въззивният съд е приложил правната норма на чл. 116, б. „в” ЗЗД съгласно тълкуването й, направено с П. № 3/80г., което постановление е изгубило сила още с приемането на Конституцията от 1991г., макар това да е констатирано едва с ТР № 2/2015г. по т. д. № 2/2013г. на ОСГТК. Предвид гореизложеното, счита, че няма опора в закона и в задължителната съдебна практика виждането на Окръжен съд - Враца, че давността е била спряна, докато трае изпълнителният процес. На следващо място, касаторът сочи, че дори при действието на ППВС 3/1980г. се приема, че погасителната давност не тече от датата на перемирането на изпълнителното дело, а от датата на последното поискано действие на принудително изпълнение, която винаги предхожда перемирането. Сочи, че според мотивите на ТР № 2 /2015г. по т. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, нова давност започвала тече и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. На последно място ищецът сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон относно приетото от въззивния съдебен състав решение, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД не изтекъл и поръчителството по договора не е прекратено. Счита за правилно приетото от първоинстанционния съд за настъпила преклузия по смисъла на чл.147 ал.1 ЗЗД. В тази връзка излага съображения, че в молбата за издаване на изпълнителен лист до В., въз основа на което е било образувано ч.гр.д. № 94/2008г., кредиторът „Банка ДСК” ЕАД (праводател на въззивника) е зявил и потвърдил, че кредитът е станал предсрочно изискуем и отнесен в просрочие на 29.06.2007г. Позовава се и на приложения към заявлението договор за кредит за текущо потребление, в който в раздел VI, т. 18.2 е предвидено, че при забава в плащанията на главницата за повече от 90 дни, целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем. Заявлението до РС е било подадено с вх. № 209/16.01.2008г., т.е. повече от 6 месеца след настъпване падежа на задължението. Позовава се на т. 4б от ТРОСГТК № 4/18.06.2014г., че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е краен и преклузивен, т. е. с изтичането му се прекратява самото поръчителство. Окръжен съд – Враца, позовавайки се на Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 на ОСГТК на ВКС, в нарушение на материалния закон е приел, че не е обявена предсрочна изискуемост на кредита и съответно преклузивният срок по чл.147 ал.1 ЗЗД по отношение на поръчителя започва да тече от 27.10.2013г. - падежа на последната вноска. Твърди, че решението на въззивния съд не е основано на установените обстоятелства по делото и на закона, като е направена неправилната преценка на правната природа на тълкувателните решения и постановления на ВКС. Претендира присъждане на съдебните разноски за трите инстанции. Ответникът по жалбата и по делото, „ОТП Факторинг България” ЕАД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение за настоящето производство, на основание чл.78, ал.8 ГПК, във връзка с чл.37 ЗПП и чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. На първо място, въззивният състав е намерил за правилен извода на районния съд, че възражението на ищеца за погасяване на вземанията на ответника по издадения изпълнителен лист, поради изтекла погасителна давност, е неоснователно. Прието е за установено, че изпълнителният лист е издаден на 24.01.2008г. на основание чл.237, б. „в" ГПК /отм./ и въз основа на него на 03.04.2008г. е образувано изп. д. № 192/2008г. по описа на ЧСИ Г. Б., по което на 19.05.2008г. е наложен запор върху собствен на ищеца лек автомобил и върху трудовото му възнаграждение, насрочен е опис на движими вещи, но суми за погасяване на задължението му по изпълнителния лист не са постъпили, като такива са постъпвали в периода 2009-2015г. в резултат от предприетото изпълнение спрямо другия солидарен длъжник - също поръчител. С молба от 11.01.2013г. ответникът е поискал да бъде конституиран като взискател на изпълнителното делото, като е представил договор за покупко- продажба на вземания /цесия/ от 16.08.2012г., с който са му прехвърлени вземанията по процесния договор за кредит, заедно с обезпеченията по него, включени в Приложение №1. Представено е пълномощно, с което "Банка ДСК" ЕАД е упълномощила ответника да уведоми от нейно име всички длъжници /кредитополучатели/ за извършената цесия. Представено е и известие за връчване на съобщението за цесията на длъжника на 26.09.2012г. чрез неговата дъщеря. На 14.03.2018г. изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, но въз основа на върнатия на взискателя изпълнителен е образувано изп.д. № 194/2018г., по описа на същия съдебен изпълнител, по което на 29.03.2018г. е наложен запор върху банковите сметки на ищеца в „Обединена българска банка" АД, за който същият е уведомен на 20.03.2020г., а въз основа на това изпълнително действие по изпълнителното дело е постъпила сумата 5 362,14 лева. Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел, че петгодишната погасителна давност за вземането по издадения срещу ищеца изпълнителен не е изтекла. Позовал се е на даденото в ППВС № 3/1980 тълкуване, че образуването на изпълнително производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. Същевременно е съобразил задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т.10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, относно изпълнителните действия, чието предприемане прекъсва давността, в т. ч. налагане на запор. Посочил е, че взискателят е длъжен чрез свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, които се намират в рамките на посочения от него изпълнителен способ, включително да иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акта за прекратяване на принудителното изпълнение, като този акт има само декларативен, а не конститутивен характер. С оглед изложеното съдът е заключил, че новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемане от страна на взискателя на последното по време изпълнително действие. Окръжният състав е съобразил, че с горното тълкувателно решение е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980г., според което образуването на изпълнително производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. Позовал се е на практиката, обективирана в решение № 170/17.09.2018г. по гр.д. № 2382/2017г., IV г.о. на ВКС и решение № 51/21.02.2019г. по гр. д.№ 2917/2018г., V г.о. на ВКС, според която прилагането на даденото с тълкувателното решение тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица погасяване по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период, по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване с действащото към този момент ППВС. Поради изложеното е заключил, че даденото с отмененото постановление на Пленума на ВС тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за период преди отмяната на тълкувателния акт, като новото тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това е приел, че извършената с т.10 от коментираното тълкувателно решение отмяна на ППВС № 3/18.11.1980г. поражда действие от датата на обявяването на тълкувателното решение, като даденото в т.10 от същото разрешение се прилага от тази датата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и за тези, които са приключили преди това. Въззивният състав, въпреки съобразяването, че по въпросите от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980г., извършена с т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, е намерил за правилни разрешението на посочените по-горе въпроси, дадено в цитираните по-горе решения на състави на ВКС, както и в решение № 252/2020г. по гр.д. № 1609/2019г. на III г.о. на ВКС и решение № 37/2021г. по гр.д. № 7047/2020г. на IV г.о. на ВКС, като е приел, че за периода до 26.06.2015г., към която изпълнителното производство е било висящо, давност не е текла. Съответно е счел, че от тази дата за процесните вземания е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност, която е била прекъсната на 29.03.2018г. с налагането на запор върху банковите сметки на ищеца в „ОББ" АД, при което към момента на изпълнението по този запор чрез извършения на 20.03.2020г. превод на суми по сметката на съдебния изпълнител петгодишният давностен срок не е изтекъл, до какъвто извод е достигнал и районният съд. За да отмени първостепенното решение, въззивният състав е намерил за неправилен извода на първоинстанционния съд, че предвид възможността предсрочната изискуемост да настъпи автоматично, ищецът не дължи на ответника сумите по изпълнителния лист, поради изтичане на 6-месечния преклузивен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. В мотивите е посочено, че изпълнителният лист е издаден при действието на отменения ГПК и преди въвеждането на законодателната уредба на заповедното производство с ГПК, в сила от 1 март 2008г., поради което е намерил тълкувателното решение, на което се е позовал първоинстанционния съд, за неприложимо. Решаващият състав, че съгласно Тълкувателно решение № 5/21.01.2022г. по тълкувателно дело № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. При така даденото от ВКС тълкувателно разрешение относно срока, за който поръчителят поема задължение по договора за кредит, и като е взел предвид, че процесният договор от 25.10.20005г. е с краен срок за издължаване до 27.10.2013г., а ответникът е инициирал производството за издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 237 ГПК /отм./ на 16.01.2008г., въззивният състав е приел, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД не е изтекъл и поръчителството на ищеца не е прекратено. По изложените съображения окръжният състав е намерил, че обжалвано решение следва да бъде отменено и предявеният иск отхвърлен като неоснователен. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Спира ли погасителната давност по време на изпълнителния процес? Твърди се противоречие с: решение № 45/30.03.2017 г. по т.д.№ 61273/2016 г. по описа на ВКС, четвърто г.о., решение № 131/23.06.2016г. по гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС, четвърто г.о., решение № 12/02.06.2016г. по т.д. № 3788/2014г. на ВКС, първо т.о., решение № 451/29.03.2016г. по гр.д. № 2306/2015 г. по описа на ВКС, четвърто г.о., решение № 269/03.02.2016г. по гр.д.№ 795/2012г. на ВКС, трето г.о., решение № 209/02.02.2016г. по т. д.№ 1248/2013г. на ВКС, първо т.о.; 2/ Имат ли обратно действие тълкувателните решения на ВКС?; Задължително ли е за съдилищата Тълкувателно решение № 2/2015г. при тълкуването и прилагането на закона към факти, осъществили се преди постановяване му?; 3/ При обявена предсрочна изискуемост на парично вземане разделено на отделни вноски с различни падежи, от кога започва да тече преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД относно отговорността на поръчителя- от датата на обявената предсрочна изискуемост на вземането или от датата на падежа на последната вноска?“. Касаторът се позовава на наличието на предпоставките по чл.280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл. трето ГПК. Обосновава очевидната неправилност с твърдението, че в случая Окръжен съд- Враца е приел, че изпълнителният процес е съдебен процес по смисъла на чл.115, б. „ж” ЗЗД и че бездействието на кредитора е правноирелевантно за развитието му, тъй като давността е спряна по силата на цитираната норма. С това съдът е нарушил и принципа на законност, установен в чл.5 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: На пълво място, отговор на първите два въпроса, които са релевантни за изхода на спора, е даден от ОСГТК на ВКС в Тълкувателно решение № 3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/ 2020г. В него е прието, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла; за тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980г., според което давността се прекъсва и не течи по време на образувано изпълнително дело. С Тълкувателно решение № 1 от 24.01.2022 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСНК и Тълкувателно решение № 3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/ 2020г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред, като установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. Изрично обаче е посочено, че в тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците. Пояснено е, че в тази насока е и практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ, решение от 19.02.2013 г. по делото П. П. срещу България, жалба № 2834/ 2006, решение от 10.01.2019 г. по делото В. срещу България, жалба № 48149/2009 г./, според която е недопустимо автоматичното прилагане на новото задължително тълкуване по отношение на факти, осъществили се при действието на обявено за загубило сила тълкуване, без да се вземат предвид неговите последици за засегнатите субекти, като това би било нарушение на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС. С Тълкувателно решение № 5/2019г. от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС е дадено разрешение на третия релевантен за изхода на настоящия спор правен въпрос, поставен от касатора. В нето е посочено, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. В разяснителната част на т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2017г. от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС е пояснено, че предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит, уредена в нормата на чл.432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. Атакуваният въззивен съдебен акт е постановен в съответствие с така дадените задължителни разяснения от ОСГТК на ВКС, поради което не е налице наведения допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Доколкото отговор на поставените въпроси е даден в тълкувателни актове на ВКС, задължителни на основание чл.130 ЗСВ за съдилищата, и въззивният акт е постановен в съответствие с дадените в тях разрешения, не е налице и сочената от касатора предпоставка по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Следва да се има предвид, че в конкретния случай не са ангажирани доказателства предсрочната изискуемост да е обявена от банката с волеизявление, достигнало до адресата си преди подаването от банката на молбата й по чл. 237, б. „в“ ГПК /отм./ срещу длъжника и поръчителя по договора за кредит, с оглед на което и предвид даденото от ВКС тълкуване на чл. 432 ТЗ, че предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, а с достигане на воляизявлението за обявяването й до насрещната страна, срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД не е започнал за тече в момент, предхождащ молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на извлечение от сметка. С оглед даденото с Тълкувателно решение № 3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/ 2020г. разрешение, че ППВС № 3/2080г. има действие до 26.06.2015г., до този момент по време на висящо изпълнително производство давност не тече, а със самото образуване на изпълнително дело давността се прекъсва. Следователно до 26.06.2015г. давност би текла само в случаите, когато образувано изпълнително дело е било прекратено, вкл. поради перемция. Съгласно Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС перемцията настъпва по право, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, като без значение е дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акта за прекратяване на принудителното изпълнение, чийто акт има само декларативен, а не конститутивен характер. Тълкуване на института на перемцията не е направено с предходен акт на ВКС, поради което посоченото тълкувателно решение в тази си част има обратно действие и се прилага и относно разпоредбата на чл. 330, ал.1, б. „д“ ГПК /отм./ за перемцията, предвид идентичността на правилата за перемцията в новия и отменения ГПК. Дори да се приеме, че изпълнителното дело е прекратено на 22.10.2010г. – две години след налагане на запора от 22.10.2008г. по изпълнителното дело върху трудовото възнаграждение на ищеца, с оглед молбата от 11.01.2013г. на ответника за конститиране като взискател по него въз основа на договор за цесия, при наличен изпълнителен лист по делото, което задължава органа на принудително изпълнение да образува изпълнително дело, давността отново ще се счита прекъсната и няма да тече в продължение на 2 години до 11.01.2015г., когато би настъпила нова перемция. От 11.01.2015г. до 29.03.2018г. - на която дата давността е прекъсната, поради наложен запор върху банковите сметки на ищеца по новообразувано изпълнително дело, не е изтекъл 5-годишният давностен срок, като новият давностен срок, считано от 29.03.2018г. не е изтекъл до завеждане на исковата молба на 05.01.2022г. Предвид гореизложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, като на ответника по касацията трябва да се присъдят разноските за настоящото производство – юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева по чл. 78, ал.8 ГПК, във връзка с чл. 37, ал.1 ЗПП и чл. 25а, ал.3 на Наредбата за заплащането на правна помощ. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд