Определение № 3739 от 24.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1371/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 18 от 04.01.2023г. постановено по гр.д. № 14752/2021. на Софийски градски съд, с което е постановено следното: 1/ отменено е решение № 20192694 от 01.10.2021 г., постановено по гр. д. № 8524/2021 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Е. Б. Х. против Столична община иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 5000лв. до 8 500лв., причинени на 02.09.2018г. при спъване и падане на тротоара на, бул. Симеоновско шосе № 318 в гр. София, непосредствено до автобусна спирка „64-то Основно училище“ на градски транспорт; както и в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава за периода от 02.09.2018г. до 10.02.2021г. за разликата над 1240,28 лв. до 2 108,46 лв; и вместо това е постановено ново за осъждане на Столична община да заплати на Е. Б. Х. обезщетение за неимуществени вреди още 3 500лв., заедно със законната лихва от завеждане на иска на 10.02.2021г. и обезщетение за забава още 868,18лв. 2/ потвърдено е горепосоченото първоинстанционно решение в останалата част - за присъдено обезщетение за имуществени вреди 444 лв., обезщетение за неимуществени вреди 5 000лв. и обезщетение за забава 1240,28лв.; за отхвърляне на иска за неимуществени вреди за разликата над 8500лв. до предявения размер от 14 000лв., за отхвърляне на претенцията за обезщетение за забава над 2108,46лв. до предявения размер 2566,67лв. Касационна жалба е подадена от ответника Столична община и касае уважения иск за неимуществени вреди. Твърди се, че решението е неправилно и постановено в нарушение на практиката на Върховния касационен съд по чл. 52 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се позовава на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответницата Е. Х. взема становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявеният иск е по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД за обезщетяване на вреди, претърпени на 02.09.2018 г. между 17-17.30 ч. когато при излизане от магазин за хранителни стоки на бул."Симеоновско шосе", непосредствено до автобусна спирка на градския транспорт, ищцата Е. Х. се спънала в стърчаща част от арматура на място на липсващи тротоарни плочки. При падането ищцата получила пукване на пета метатерзална кост на ляво ходило, разтегнати връзки и сухожилия на десен крак и ходило, с голям оток, което наложило продължително лечение, съпроводено с болки, страдания и неудобства. Претендира 14 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, 2 566, 67 лв. лихва за забава за периода 02.09.2018 г. - 10.02.2021г. и 444 лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане. Приетата медицинска експертиза установява, че ищцата е получила контузия на дясно ходило и счупване на 5-та предходилна кост на ляво ходило, без разместване на фрагментите; проведено е консервативно лечение с имобилизация за 30 дни. Ищцата е ползвала отпуск поради временна неработоспособност общо 60 дни, правила е рехабилитация, понастоящем изпитва болки в областта на счупването при физическо натоварване и смяна на времето. Вещото лице установява, че няма нарушения в обема на движението на двете глезенни стави. Според експерта е възможно уврежданията на ищцата да са получени по начина, описан в исковата молба. Срокът за възстановяване от претърпените увреждания е два месеца, болките са били силни първата седмица, после са затихващи. Свидетелят В. е свидетел на инцидента с ищцата. Той разказва, че тя излязла от магазина, стъпила на тротоара, който бил бетонов и паднала. Тротоарът бил неравен, имало дупка с дълбочина около 3-4 см. Свидетелят посочва точното място на инцидента на снимки, приобщени по делото. Свидетелят К. е син на ищцата, живее заедно с нея и описва състоянието й след инцидента и процеса на възстановяване. Според него тя носила ортопедична обувка около месец, ползвала проходилка, имала трудност с придвижването до втория етаж на къщата, където живее. Ползвала медикаменти и се оплаквала от болки около два месеца след инцидента.Сега има болки при промяна на времето. При тези данни съдът е приел, че процесните вреди са настъпили по описания в исковата молба начин и на посоченото от ищцата време и място. Възражението на ответника относно достоверността на свидетелските показания на ангажираните от ищцата свидетели /единият е неин познат, а другият е неин син/, съдът е намерил за неоснователно. Посочил е, че познанството на ищцата с допуснатия до разпит свидетел не обуславя недостоверност на показанията му, а изнесеното от него се цени по вътрешно убеждение, съобразно изискванията на чл.172 ГПК, както и при съобразяване на останалите ангажирани по делото доказателства. В случая показанията на свидетеля В. изцяло кореспондират с останалите ангажирани по делото доказателства, той е пряк очевидец и разказаното от него е логично и последователно. Второто възражение на ответника е за недоказаност на причинно-следствена връзка между уврежданията на ищцата и настъпилия инцидент. Такава, според съда, е установена от приетата медицинска експертиза, която не е оспорена. Отговорността на ответника съдът е обосновал с разпоредбите на чл.30, ал.4 ЗП и чл.167, ал.1 и 2, т.1 ЗДвП, от които произтича задължение на Столична община да стопанисва и поддържа общинските пътища, включително да не допуска и съответно своевременно да отстранява дупки, както и неравности по пътищата; това задължение се отнася и за прилежащите тротоари. В разглеждания задължението не е било изпълнено, което обуславя ангажиране отговорността на ответника. По-нататък съдът е разгледал доводите на двамата жалбоподатели /въззивното производство е образувано по жалби и на двете страни/ за неправилно определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Тук съдът се е позовал на разясненията относно понятието „справедливост“, дадени с ППВС № 4/1968г. и е обсъдил установените по делото конкретни обстоятелства - видът на полученото травматично увреждане от ищцата, причинените от това болки и страдания - интензивност и продължителност, ползваният отпуск поради временна неработоспособност 2 месеца, ползването на специализирана ортопедична обувка за 30 дни, ползване на помощно средство за придвижване - проходилка около месец, наличието на остатъчни болки при натоварване и промяна на времето. Съдът е взел предвид и създадения значителен дискомфорт в начина на живот на ищцата, но същевременно липсата на трайни последици от инцидента - не е налице физиологичен дефицит при обема на движение. Въз основа на това и съобразявайки се с принципа на справедливост, залегнал в чл.52 ЗЗД, конкретната икономическа обстановка към момента на настъпване на увреждането, обстоятелството, че жалбоподателката е била в активна, трудоспособна възраст към датата на увреждането - 48 г., водела е активен начин на живот, повлиян от настъпилия инцидент, както и задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/1968г., въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди в размер на 8 500 лв.. При преценка на визираните основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива не са налице. Касаторът счита се позовава на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Не е формулирал ясни правни въпроси по чл. 280, ал.1 ГПК, които съставляват общото основание за допускане на касационно обжалване. Повдигнатите от него проблеми са няколко: а/ за доказването на причинно-следствена връзка между злополуката и уврежданията; б/ за задължението на въззивния съд да постанови решението си след преценка на всички събрани доказателства, вкл. заключението на вещото лице, свидетелските показания и то не изолирано, а с оглед на останалите доказателства; в/ за конкретните обстоятелства, които следва да се преценят, за да се определи размерът на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Във връзка с последното се поставя въпрос дали съдът следва да събира информация за доходите на пострадалото лице. Именно този въпрос касаторът сочи като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението се цитират три решения на Върховния касационен съд. Спрямо първия въпрос за доказването на причинно-следствената връзка между събитието и вредата касаторът не сочи практика на Върховния касационен съд. Тезата му всъщност е, че съдът е разкъсал тази връзка, като неправилно при отделянето на спорно от безспорно, е приел за безспорно, че характера на увреждането е в причинна връзка със злополуката. С оглед на това оплакването всъщност е за допуснато процесуално нарушение при разпределяне на доказателствената тежест и отделянето на спорното от безспорното. Данни за такова нарушение не са налице. Съдът е приел, че се спори между страните за механизма на причиняване на вредите и за наличието на причинно-следствена връзка между увреждането на ищцата и инцидента. За да разреши този спор, е обсъдил събраните свидетелски показания и медицинската експертиза, и въз основа на тях е заключил, че ищцата е доказала тези спорни обстоятелства, за които носи доказателствена тежест. Вторият въпрос е за преценката на събраните доказателства, в частност на показанията на очевидец и на заключението на вещо лице. По този въпрос касаторът се позовава на практиката по Решение № 183 от 30.06.2017г. по гр.д. № 4028/2016г. на ІV г.о. и Решение № 163 от 03.02.2021г. по гр.д. № 123/2020г. на ІІІ г.о., но не е обосновал в какво точно се изразява противоречието на обжалвания акт с тях. В първото решение е прието, че показанията на свидетел, който е присъствал при настъпването на увреждането, се преценяват чрез съпоставяне с всички останали относими обстоятелства, установени с другите доказателства по делото; следва да се съобрази дали дадените от свидетеля показания съдържат или не вътрешни противоречия, както и да се отчетат всички обстоятелства, свързани с възможността му да възприеме посочените от него факти. Второто решение акцентира върху задължението на съда да изложи мотиви въз основа на какви доказателства намира определени факти за доказани; когато се отнася до заключение на вещо лице, съдът следва да прецени доказателствената му сила спрямо съобразно обосноваността му. Въззивното решение не е постановено в отклонение от дадените в тази практика разяснения, а е в пълно съответствие с тях. Съдът е посочил, че дава вяра на свидетеля - очевидец, защото изнесеното от него съответства на другите доказателства. Що се отнася до заключението на експерта - направените в него констатации и изводи не са опровергани по никакъв начин, което е достатъчно за да бъде кредитирано. Третият въпрос е за обстоятелствата, които се преценяват по чл. 52 ЗЗД. Тук съдът се е съобразил напълно с указанията в ППВС № 4/1968г. и актуалната практика на Върховния касационен съд. Посочил е кои конкретни обстоятелства, релевантни за обема на причинените на ищцата вреди, взема предвид. В посоченото от касатора Решение № 196 от 03.02.2021г. по гр.д. № 925/2020г. на IV г.о. се акцентира именно върху това, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства - характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, включително козметични и други външни дефекти, възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др., както и че съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Тези задължения на съда са стриктно спазени от Софийски градски съд в обжалвания акт, така че принципът на справедливост на обезщетението е приложен конкретно и не може да се приеме, че определеното обезщетение би било източник на неоснователно обогатяване. Що се отнася до повдигнатият от касатора въпрос за необходимостта да се изследват доходите на пострадалото лице, то той не е поставен в хода на разглеждане на делото, а и практиката на Върховния касационен не поставя такова изискване. Предвид горното липсва основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Несъстоятелно е и позоваването на основанието очевидна неправилност, което не е обосновано от касатора с конкретни доводи. Соченото основание визира особено тежки пороци, които да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Такива биха били случаите на подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, на приложение на закона в обратен смисъл, нарушаване на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, нарушаване на основни логически, опитни и общоприложими правила в процеса на формиране на правните изводи. Такива тежки нарушения на процесуалния и материалния закон не се съзират в случая. Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване на въззивния акт. В полза на ответницата по жалбата следва да се присъдят направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1380 лв. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.