Определение № 169 от 23.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 240/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. Д. К. и К. Л. К., двамата от [населено място] против въззивно решение на Русенския окръжен съд № 477 от 02.10.2014г., по в.гр.д.№ 726 /2014 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Русенския районен съд № 745 от 09.05.2014 год., допълнено с решение на същия съд № 998 от 23.06.2014 г., двете по гр.д.№ 815/ 2013 год., при условията на чл.271, ал.1 и сл. ГПК са отхвърлени предявените от настоящите касатори, в качеството им на ищци, срещу “ Б. Д.” Е., [населено място] активно субективно и обективно кумулативно съединени искове: по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с чл.143, т.10 З. - за прогласяване нищожността на клаузите на чл.9.1 и чл.9.4 от ОУ към договор за кредит от 22.07.2008 год. и по чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД за сумата 1 560 лв., претендирана като дадена при начална липса на основание. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са обосновали касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното право: 1.” Може ли договор за жилищен и ипотечен кредит да представлява сделка, имаща за предмет финансови инструменти, чиято цена е свързана с измененията на лихвения процент на финансовия пазар?”; 2. “ Какво се разбра под понятието лихвен процент на финансов пазар и кои финансови пазари има предвид нормата на чл.144, ал.3, т.1 З. –в рамките на ЕС и/ или РБългария и/ или друг?”; 3. ” Решението на Комисията за управление на активи и пасиви при Банката за увеличение на БЛП, достатъчно основание ли е за позоваване на наличие на обективен критерий, извън контрола на търговеца и с оглед спазването на изискването за ясни и разбираеми клаузи по чл.145, ал.2 З. и не следва ли да се свърже с методиката за определяне на БЛП и/или само на изменението му?”; 4 .” Дали при договори за кредит с променлив лихвен процент, методиката на Банката-кредитор за определяне на БЛП, е извън договорното съдържание и ако е извън него, спазено ли е изискването за ясни и разбираеми клаузи?”; 5.” С оглед избягване на неравноправност в клаузите в потребителските договори за ипотечни кредити, достатъчно ли е за Банката- кредитор да уреди в договорите си формално равновесие между правата и задълженията на съконтрахентите чрез детайлно посочване на условията за възникване на правото си на едностранно изменение,но без предоставяне на методика за извършването му?” и 6. “ Липсата на предоставена методика на потребителя за извършване на уговореното право на промяна на БЛП по клаузите на т.9.1, изр.2 и т.9.4 води ли до бланкетност на уговорените условия в т.24.3 от ОУ и дали извършената промяна в посока увеличение на БЛП не е в тази см. непредвидено в договора основание?” Като израз на визираното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е цитирано решение на СРС от 03.02.2012 год., по гр.д.№ 15502/2011 год. на І г.о., за което се твърди, че е влязло в сила. Същевременно по съображения, че по отношение на поставените правни въпроси, не е налице задължителна практика на касационната инстанция ,а уреденото в нормата на чл.144, ал.3, т.1 З. изключение от неравноправните договорни клаузи, която макар и на пръв поглед да е ясна и непротиворечива, създава затруднения в практиката на съдилищата поради спецификата на употребените в нея понятия, някои от които бланкетни, касаторът поддържа наличие и на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Като допълнителен аргумент в подкрепа на неговото приложение са посочени икономическите условия в страната, позволяващи всяка кредитна институция самостоятелно да определя лихвените по кредитите и депозитите и, както и масово едностранно увеличение на лихвените % на потребителските договори за банкови кредити, по- голяма част от които са и предмет на съдебни спорове. Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допустимостта на касационното обжалване, позовавайки се на търговския характер на делото, цената на всеки един от обективно съединените искове и процесуалното правило на чл.280, ал.2 ГПК. Алтернативно възразява срещу допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на общото главно основание по чл.280, ал.1 ГПК и оспорва основателността на въведените касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и е процесуално допустима. По въпроса дали е оценяем или неоценяем иск за прогласяване нищожност на клаузи от договор, поради противоречие със закона и в частност, като неравностойни по см. на З. - свързан с приложението на чл.69, ал.1, т.4 ГПК - за определяне цената на иска и произтичащото от нея приложение на въведеното с чл.280, ал.2 ГПК ограничение за факултативен касационен контрол, е налице задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, обективирана в постановеното по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК определение № 449 от 29. 07.2015 г., по т.д.№ 1596/2015 г. на І т.о., споделяща се и от настоящия съдебен състав. Същата е в смисъл, че когато съдържанието на договорната клауза, чиято нищожност се претендира не касае основанието на вземането/престацията/ и длъжникът не отрича наличието на действително правно основание за престацията на кредитора, а единствено реда и начина за определяне на вземането му, или други уреждащи правоотношението елементи, част от несъщественото съдържание на договора, искът за прогласяване нищожността на тази клауза следва да се счита неоценяем. Поради това доводите на касатора за недопустимост на подадената касационна жалба не се възприемат за основателни. Основателно според настоящия съдебен състав е искането за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са валидно обвързани от сключен помежду им договор за жилищен ипотечен кредит, по силата на който Банката –кредитодател е предоставила на кредитополучателите – настоящи ищци, кредит в размер на сумата 42 500 евро, със срок на издължаване 300 месеца, считано от датата на неговото усвояване, като в чл.7 от договора е уговорено заплащане на лихва, формирана от БЛП за този вид кредит, определян периодично от кредитодателя и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма на Банката „Уют”. Счел е за безспорно в отношенията между страните, че към датата на сключване на процесния договор БЛП наистина е в размер общо на 6.29% и за целия погасителен период на кредита дължимата лихва, съгласно договорения погасителен план е 41 923.90 евро, но доколкото е договорено също и правото на кредитодателят да извършва, при определени условия, изменения на ОУ и Тарифата, които стават задължителни за кредитополучателите, то осъществената едностранно от кредитодателя промяна на БЛП, обективирана в протоколно решение от 2008 г. не нарушава принципа на равнопоставеност на страните. Изложени са съображения, че макар и като сделка за предоставяне на финансова услуга договорът за банков кредит да попада в приложното поле на ЗПП, в правно важимата му редакцията към датата на неговото сключване – ДВ бр.36 от 04. 04. 2008 г., вкл.чл.143-146 З., то обстоятелството, че към същия този момент действа и Законът за потребителския кредит, обн.ДВ бр.53/2006 г., от приложното поле на които са изключени договорите за кредит, обезпечени с ипотека върху недвижим имот, обосновава правен извод, че процесният договор е изключен от регламентацията на З./ отм./ и за него е приложима уредбата по З.. В чл.144 от З., обаче, според състава на Р., са посочени изключенията, при които определени хипотези регламентиращи неравноправни клаузи в договори за потребители, визирани в чл.143 З., са неприложими. В обхвата на същите, по силата на чл.144, л.3 З. попадат и сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки и услуги, чиято цена е свързана с колебания / изменения на борсовия курс,или индекс и пр./. Следователно, за да е нищожна като неравноправна договорна клауза в договор от този вид, сключен с потребител, тя следва да не е индивидуално уговорена и да осъществява някой от фактическите състави на чл.143 З., но без да попада в изброените изключения по чл. 144 З.. В разглеждания случай, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е несъмнено, че оспорените договорни клаузи на чл.9.1 и чл.9.4 са част от ОУ на Банката –кредитор и кредитополучателите, като потребители, не са могли да влияят върху тяхното съдържание, но обстоятелството, че с оглед характера на процесната сделка, с предмет финансови инструменти, чиято цена е свързана с изменения на лихвения процент на финансовия пазар, които търговецът/ доставчикът на финансов услуга/ обективно не би могъл да контролира, обосновава правен извод, че тя също попада в приложното поле на чл.144, ал.3, т.1 З.. Според сочената разпоредба клаузите на такъв договор не са неравноправни, независимо, че формално осъществяват фактическия състав на чл.143, т.10 и т.12 З.. Затова, доколкото предвидената в чл.15 от процесния договор възможност, Банката едностранно да изменя уговорения годишен лихвен % е обусловено от обективни факти на финансовия пазар, осъществено се явява и изключението по чл.144, ал.3, т.1 З., което от своя страна прави безпредметно обсъждането на въпроса дали тази договорна клауза е неравноправна по см. на чл.143, т.10 З.. С оглед изхода на спора по предявения установителен иск по чл.26, ал.1 ЗЗД, за неоснователен е възприет от въззивния съд и кондикционния иск, основан на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Решението е подписано с особено мнение от мл.съдията в състава- Т.С., който излага съображения, че в разглеждания случай, с оглед фактическия и доказателствен материал по делото, условията за прилагане института на неравноправните клаузи са изпълнени. Преценени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че формулираните от касатора материалноправни въпроси под № 1,№ 4 и №6 имат обуславящо значение за крайния изход на делото, поради което обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Основателно по отношение на същите е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид аргументацията на касаторите, която настоящият съдебен състав възприема за отговаряща на задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Водим от гореизложеното и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС