Определение № 2827 от 28.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3932/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 196 от 11.04.2025г. по гр.д. № 1040/2024г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 115 от 13.05.2024г. по гр.д. № 437/2023г. на Елинпелински районен съд. С него е отхвърлен предявеният от Д. Т. Л. и С. Т. Л. против В. П. Я. иск за установяване правото на собственост на основание придобивна давност, текла от 2008г., върху поземлен имот, находящ се в [населено място], [община], с площ от 2095 кв.м., съставляващ парцел *-* в квартал * по действащия регулационен план на селото, заедно с построените в имота двуетажна масивна жилищна сграда, паянтова жилищна сграда и стопанска сграда. Касационната жалба е подадена от ищците Д. и С. Л. чрез адв. Н.. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр.3 ГПК. Ответницата по касационната жалба В. П. Я., представлявана от адв.Т. и адв. К., взема подробно становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване.Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. От фактическа страна е установено, че ищците са наследници по закон на своя баща Т. Д. Л., починал 2008г. Наред с тях наследник е и неговата съпруга /втора по ред/ И. Я.-Л., починала 2022г. Наследник на И. Л. е ответницата В. П. Я. - нейна сестра. Наследодателят е бил собственик по дарение на дворното място в [населено място]. Със саморъчно завещание от 11.08.1995г. той е завещал на съпругата си И. дворното място с построената в него вилна сграда, лятна кухня, гараж и кошари. След смъртта на Т. Л. завещанието е обявено и в полза на И. Я. Л. е съставен през 2011г. констативен нотариален акт за собственост по завещание на цялото дворно място, 1/2 ид.ч. от построената двуетажна масивна жилищна града, цялата паянтова жилищна сграда и стопанската сграда. Приетата графологична експертиза е установила, че завещанието е написано и подписано от завещателя. Заедно с иска за установяване на собствеността е бил предявен и иск за нищожност на завещанието на основание чл. 42, б.“б“, вр. чл.25 ЗН, който е отхвърлен от първата инстанция и решението в тази част не е било обжалвано. Твърдението на ищците е, че са собственици по давностно владение, упражнявано необезпокоявано и непрекъснато след смъртта на наследодателя Т. Д. Л. през 2008г., като сочат, че не са знаели за оставеното от него завещание в полза на съпругата му. След обстоен анализ на свидетелските показания въззивният съд е приел, че спецификите на конкретния случай дават основание да се приеме, че действията, на които се позовават ищците в подкрепа на тезата си за упражнявано от тях владение върху имота, са търпими действия. Така, свидетелят А. Л. е посещавал имота между един и пет пъти годишно по възлагане от баща си - ищеца Д. Л.. Чичо му (втория ищец) от дълги години живее в чужбина и не му е поръчвал да стопанисва имота. Свидетелят сочи, че той сам периодично е почиствал двора, възстановявал е нарушената ограда, сменял е ключалките на вратите, за да ограничи достъпа на трети лица поради зачестилите набези на къщата, подготвил е извършването на ремонт по сградата, организирал ремонта на електроинсталацията. Той счита баща си и чичо си за собственици на имота, но същевременно очаква имотът да стане негова собственост в бъдеще. Поради последното съдът е ценил показанията му като вероятно необективни в частта, в която свидетелстват за изгодни за ищцовата страна факти. От споделеното от свидетеля съдът е заключил, че ищците не са упражнявали лично фактическа власт върху процесния имот. В същия смисъл е и изнесеното от св. М. З.. Тя е съсед на имота и потвърждава, че А. се е грижил за имота, а баща му не е идвал, защото живее във В.. А. е отстранил проблем с електрическата инсталация, подготвял е и извършването на по-значителен ремонт преди материалите за него да бъдат откраднати. Независимо от родствената връзка на свидетелката с ищците, съдът е кредитирал показанията й в частта за отношенията между свидетеля А. Л. и И. Т. - праводателка на ответницата и втора съпруга на наследодателя, тъй като съдържат неизгодни за ищците факти. Свидетелката разказва, че при всяка смяна на катинар или ключалка А. е предоставял ключ и на И., като го е оставял при нея или директно го е давал на И.. Според нея извършените от А. действия са били със знанието и съгласието на И., както и че последната е възприемала действията му като помощ и се е отнасяла към него като към собствен внук. Свидетелката сочи също, че макар И. да не е живяла в имота след смъртта на съпруга си, тя го е посещавала, грижила се е за него според собствените си разбирания и доколкото възможностите позволявали. Тук е съдът е констатирал, че свидетелските показания са противоречиви за това дали И. е живяла в имота след смъртта на съпруга си, кога и колко продължително, посещавала ли го е и с каква честота. Така, свидетелката Д. С., близка на ответницата и на нейната покойна сестра, твърди, че И. е живяла в къщата до 2015г., само през лятото, а М. З. твърди, че И. е посещавала имота, грижила се е за него, но се е страхувала да остане сама в него и не е нощувала. Независимо от тази несигурност, обаче съдът е приел за категорично установено, че И. не е престанала да упражнява фактическа власт върху имота. В тази насока са показанията на двете групи свидетели (св. С. и св. З.), от които се установява, че И. е посещавала имота и след смъртта на Т. Л., престоят е бил с различна продължителност предимно през летния сезон до лятото на 2015г., като е беряла плодове, цветя, чистила е двора, влизала е в къщата и е следяла промените в нея, във връзка с които е подавала и сигнали до прокуратурата, т.е. извършвала е действия, присъщи на собственик през целия период, през който ищците твърдят да са владели процесния имот. Също така от показанията на св. Р. е видно, че И. е имала намерение да продаде имота, свързала се е с брокер на недвижими имоти и осигурила достъпа му до имота. Отделно, обстоятелството, че тя не е живяла постоянно в имота или че не е оставала да спи в него, не опровергава извода, че тя безпрепятствено е упражнявала собственическите си правомощия в желания от нея обем. Правото на собственост не би могло да се изгуби с неупражняването му. А и ответната страна извършва само насрещно доказване, за което е достатъчно да разколебае убедеността в съществуването на фактите, които насрещната страна по делото следва да докаже с пълно доказване, а именно владението на ищците. Според съда горните показания са достатъчни за опровергаване на твърденията им за такова придобиване. В обобщение съдът е заключил, че действията на св. А. Л., чрез когото ищците считат, че са упражнявали фактическа власт върху имота, се характеризират с известна трайност, но не са системни, а имат по-скоро спорадичен характер. Разглеждани извън контекста на отношенията между страните, осъществяваните от този свидетел действия биха могли да изразяват намерение за своене - негово лично или на ищците по делото. За да имат обаче това качество същите е следвало да бъдат противопоставени на действителния собственик на имота, като отблъснат неговото владение и му демонстрират противостоящи интереси на владеещ несобственик. Вместо това, по делото е установено, че предприетите от него действия са извършени при зачитане правата на собственицата по завет И., без по явен и недвусмислен начин да бъдат заявени някакви собственически интереси и намерения на ищците, които да изключват нейните права и да ограничават тяхното упражняване. Именно свидетелката на ищците сочи, че предприеманите от св. А. Л. грижи са се ползвали с одобрението и съгласието на собственицата И. и нейното благоразположение към него. Тези специфики на отношенията между лицата дават основание да се заключи, че извършваните от св. Л. действия не съставляват упражняване на фактическа власт, а представляват търпими действия. Поради това искът следва да се отхвърли поради отсъствието на първия елемент от фактическия състав на владението, доколкото осъществяването на търпими действия не представлява такава власт. По-нататък съдът е посочил, че дори извършваните действия, независимо от тяхното непостоянство, да бъдат определени като упражняване на фактическа власт, то не се доказва втората предпоставка на владението - обективиране на намерение за своене. В случая не се установява ищците лично или чрез третото лице (св. А. Л.) да са демонстрирали пред трети лица, вкл. действителния собственик, своите намерения да придобият имота като отблъснат неговото владение. Във връзка с твърденията на ищците, че праводателката на ответницата била изоставила имота с цел придобиването му от св. А. Л., съдът е отбелязал, че фактическото изоставяне на недвижимата вещ (преустановяване упражняването на фактическа власт върху нея) не води автоматично до загуба на права. Отделно, дори твърдяното от ищците да е вярно, то самите те твърдят, че титуляр на право на собственост е трябвало да стане свидетелят А. Л., а не някой от тях двамата. По възражението на жалбоподателите срещу отказа на съда да изиска мотивите на Решение от 02.10.2020г. по гр.д. 2325/2020г. по описа на СГС, с което И. Л. е поставена под запрещение, съдът е изтъкнал, че установеното в мотивите на съдебното решение няма отношение към предмета на доказване по предявения собственически иск. Доказването на обстоятелства относно психическото състояние на праводателката на ответницата, не би допринесло за изясняване на спорните положения по делото. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІ г.о., намира, че такива липсват. На първо място касаторите сочат основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по три въпроса. Първият е: в хипотеза на постигнато неформално съгласие между сънаследници за доброволно уреждане на имуществените им отношения, при което всички се съгласяват определен имот да остане на един от тях, налице ли е предаване на владението и за да придобие собствеността по давност, необходимо ли е владелецът да отблъсква владението на останалите съсобственици, защото го упражнява с тяхно съгласие. Въпросът е базиран на тезата на касаторите, че е доказано, че И. Т. е изоставила имота поради постигната договорка с ищците още на погребението на наследодателя. Тази теза съдът е намерил за недоказана. Поради това този въпрос не е разрешен от съда и не е определящ за изхода на спора, а посочената практика е неотносима към настоящия казус. Извършеното позоваване на приетото в Тълкувателно решение № 1/2012 г., на ОСГК е несъстоятелно, защото то касае отношения между съсобственици, респ. сънаследници, а в случая съсобственост по наследство между ищците и праводателката на ответницата не е налице. Вторият въпрос е дали системни грижи за имот, изразяващи се във вътрешни ремонтни дейности, смяна на ключалки и поправка на огради съставляват обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, близки приятелски, съседски или роднински отношения, т.е. дали са търпими действия. Първо, въззивният съд не е приемал, че действията на ищците са системни грижи за имота, а че се характеризират с „трайност, но не са системни, а имат по-скоро спорадичен характер“. Второ, съдът е дал подробни разяснения защо счита, че извършваните от ищците действия представляват търпими такива. Приел е, че действията на свидетеля са извършени с предполагаемото съгласие на собственика И. поради съществуващите между тях близки роднински отношения на доверие. Позовал се е на приетото в правната теория относно характера на тези действия и на практиката - Решение № 122/03.12.2020г. по гр.д. № 3549/2019г. на I г.о. Следователно, този въпрос е разрешен в пълно съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Третият въпрос е свързан с преценката на предполагаема заинтересованост на свидетел, който сочи, че се е грижил за имота, понеже е имал очакване след време да наследи този имот. В мотивите на въззивния съд е направен поробен анализ на свидетелските показания и съвсем обосновано е посочено на кои от тях и в коя част се дава вяра и защо. Конкретно показанията на А. Л. са ценени в една тяхна част, в която съвпадат с показанията на св. З., в друга част, която не съответства на изнесеното от другите свидетели, са приети за недостоверни. По този начин напълно са спазени разясненията в соченото Решение № 315 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2397/2023 г. на II г.о., според което при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали е налице противоречие между тях, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения. Той следва да изложи аргументи налице ли са основания да не се дава вяра на показанията на някой свидетел. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни, като основани на лични и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по въпроса: при иск за собственост на основание давностно владение има ли правно значение психичното състояние на лицето, срещу което е упражнявано владението, при положение, че има доказателства по делото, че в рамките на периода на осъщественото владение лицето е било поставено под запрещение и при това положение би ли било правно обосновано да се заключи, че за същия период това лице е имало ясното съзнание, че имота е негова еднолична собственост. Въпросът касае приложеното (само в диспозитив) решение за поставяне на И. Т. под запрещение. Във връзка със същия този въпрос се изтъква и очевидна неправилност поради това, че съдът е намерил този факт за неотносим към предмета на доказване. Не са налице и двете визирани основания за допускане на касационен контрол. Въззивният съд не е давал отговор на този въпрос, а е приел, че няма значение за изхода на спора. Предмет на доказване по предявения иск е твърдяното от ищците право на собственост, придобито чрез давностно владение, а не психичното състояние на собственика и това дали той съзнава, че е собственик. Така че, въпросът не е обуславящ изхода на спора, нито са обосновани конкретните проявления на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, така както са разяснени в Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК, т.4. Изразеното от съда становище за неотносимост на тези обстоятелства към спора не би могло да бъде отнесено към основанието очевидна неправилност, което изисква порокът на съдебния акт да е установим само при запознаване със съдържанието му, без съобразяване на събраните доказателства и извършените процесуални действия. Поради изложеното следва да се откаже достъпът до касационен контрол. В полза на ответницата следва да се присъдят направените разноски за възнаграждение на единия от двамата пълномощници - адв Т., което е в размер на 2200лв., равняващи се на 1124,84 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.