Определение № 58 от 09.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 2077/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Г. Б., Г. З. Б., представляван от своята майка и законен представител З. Г. Б., Велико Н. Х., представляван от своята майка и законен представител З. Г. Б. и Т. Зейнепов Б., представляван от своята майка и законен представител З. Г. Б. срещу решение №36/01.07.2021г., постановено по гр.д.№226/21г. по описа на Апелативен съд Бургас, в частта, с която е потвърдено решение №260043/16.03.21г. по гр.д.№204/2020г. по описа на Ямболски окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от тях срещу ЗД“Бул инс“АД искове с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за разликите над 90 000 лв. до 200 000 лв. /по иска на З. Б./, над 70 000 лв. до 200 000 лв. /по иска на Велико Х./ и над 50 000 лв. до 200 000 лв. /по исковете на Г. Б. и Т. Б./. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваните му части, поради материалната му незаконосъобразност, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се искане за отмяната му с произнасяне по същество, като бъдат уважени изцяло исковете в предявените им размери с присъждане на съответните разноски. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите сочат като основание за допускане на касационното обжалване произнасянето на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. Следва ли в съответствие с Постановление №5/24.11.1969г. на Пленума на ВС, съгласно което не е необходимо наличието на биологична или осиновителска връзка между децата и починалия, съдът да присъди поисканото с исковата молба обезщетение, съответно за всяко едно от децата? и 2. Длъжен ли е съдът, след като определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, включително да назначи експертиза, ако това се налага, както и да се съобрази с действащата съдебна практика досежно размера на обезщетението?. В следващ раздел от изложението касаторите са навели твърдения,че при преценката на доказателствата, доводите и възраженията им съдът е подходил формално в нарушение на трайната съдебна практика, формирана с решение №217/09.06.11г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС ГК четвърто г.о. и решение №15/06.02.2012г. по гр.д.№311/2011г. на ВКС ГК второ г.о.. Поддържа се искане за допускане на касационния контрол и в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваната част от въззивното решение, наличието на което основание се обосновава с доводи за липса на анализ на доказателствата и установените с тях факти според тяхната вътрешна и житейска логика. Ответникът по касационната жалба ЗД“Бул инс“АД в писмен отговор навежда съображения за нейната неоснователност и моли въззивното решение да бъде потвърдено в обжалваната му от касаторите част. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Производството по гр.д.№204/2020г. по описа на Ямболски окръжен съд е било образувано по предявени от З. Г. Б., Г. З. Б., Велико Н. Х. и Т. Зейнепов Б., и тримата представлявани от своята майка и законен представител З. Г. Б. срещу ЗД“Бул инс“ АД искове с правно основание чл.432 ал.1 КЗ – за заплащане на обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди, причинени им от настъпилата в резултат осъществено на 09.01.2020г. ПТП, смърт на Н. В. Х., с когото ищцата Б. живеела на съпружески начала и който е баща на малолетния Велико Х. и отглеждащ малолетните Г. и Т. Б..Претенциите са предявени в размери от по 200 000 лв. за всеки от ищците. Първата инстанция е присъдила търсените обезщетения в размери 80 000 лв. за ищцата Б. и по 50 000 лв. за останалите трима ищци. С постановеното от него по въззивна жалба на ищците решение Бургаски апелативен съд е приел за установено,че на 09.01.2020г. е настъпило ПТП, причинено по вина на водача на ППС „Фолксваген Шаран“,притежаващ валидна застраховка „Гражданска отговорност“ в ЗД“Бул инс“АД; в автомобила към този момент е пътувал 21-годишният Н. В. Х., който е загинал на място, оставяйки наследник по закон Велико Н. Х. – роден през 2015г. Прието е за доказано със свидетелските показания,че от 2014г. ищцата Б. живеела на съпружески начала с починалия, заедно със сина им Велико и с останалите ищци – Г. /роден през 2017г./ и Т. /роден през 2019г./, за които произход от бащата не е установен, но е доказано,че отношенията помежду им били като между баща и синове. На базата на това съдът е заключил,че са налице предпоставките, визирани в ППВС №5/1969г. относно наличието на материалната легитимация за всеки от ищците за получаване на обезщетение от смъртта на Н. Х.. За да определи справедливия размер на обезщетението за всеки от тях съдът е обсъдил и анализирал показанията на разпитаните по делото свидетели, данните по изготвения и представен пред окръжния съд социален доклад и приетото по делото заключение на съдебно- психиатричната експертиза. Изложил е съображения за приложимост на посочените в ППВС №4/23.12.1968г. критерии, имащи отношение към определянето на обезщетението по справедливост, като обективните обстоятелства, при които е настъпила смъртта на пострадалия, възрастта на увредените, общественото им положение, отношенията между него и претендиращите обезщетение, икономическите условия в страната, съобразени с размера на минималната работна заплата, нивата на застрахователно покритие, с оглед лимитите на застрахователната отговорност. Приел е за доказано по делото,че всеки от ищците действително търпи морални вреди от смъртта на починалото при ПТП лице. По отношение на ищцата З. е посочил,че макар съжителството им с починалия да е започнало сравнително рано- на 14 годишна възраст и за двамата, когато по ромските обичаи са били сгодени, а психическото и физическото им съзряване да не е било още завършено, те са успели да изградят сравнително устойчива фактическа семейна връзка и благоприятна семейна среда за трите деца; живеели са в общо домакинство с родителите на починалия, който е полагал непостоянно нискоквалифициран труд, а ищцата с децата са били обект на социално подпомагане. За установено от доказателствата съдът е приел,че последната е изживяла стресова и посттравматична реакция в средна степен, изразяваща се в чест плач, тревоги за отглеждането на децата, нежелание за срещи с други хора, които към момента на изготвянето на психологическата експертиза са с много по-ниска интензивност и, предвид младата й възраст и липсата на данни за извънредна психична реакция и бъдещо емоционално разстройство, прогнозата за психическото й възстановяване е добра. Като недоказани от събраните по делото доказателства съдът е намерил твърденията на въззивниците за изключителност на отношенията, установени приживе между ищцата и починалото лице, както и на изпитвана от нея скръб, по-интензивна от характерната за случая траурна реакция. Въз основа на това съдът е определил като справедливо дължимо на ищцата обезщетение от 90 000 лв. По отношение на трите деца въззивният състав е установил въз основа на свидетелските показания и експертизата наличие на разлика в степента на търпените от тях нематериални вреди от смъртта на Н. Х.. Посочил е,че децата Г. и Т., предвид ниската им възраст, нямат никакъв реален собствен спомен за починалия, поради което както към момента на смъртта на Н., така и по-късно не биха могли да изпитват осъзната болка и страдание от загубата му, а ще търпят само в бъдеще негативни психични преживявания от отсъствието на фигурата на бащата, за обезщетяването на които е намерил за справедлив размер от 50 000 лв. По отношение на третото дете - Велико, което е единственото с установен произход от починалия и към момента на ПТП е било на 5 години, съдът е отчел установените по делото факти,че същото има смътен спомен за баща си и в резултат на възприетия от майката подход към него живее с мисълта,че баща му е жив и е надалеч, поради което не страда от смъртта му, но тъгува от липсата му, а при по-късното осъзнаване на безвъзвратната загуба, ще изпита по-голяма болка и страдание. На базата на тези съждения съдът е намерил,че обезщетението, което се дължи на детето Велико следва да бъде в по-висок размер от обезщетението за останалите две деца, а именно – 70 000 лв. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не отговаря в този смисъл на общия критерий за допустимост поставеният от касаторите първи въпрос от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Въпросът е формулиран принципно, без връзка с решаващите изводи на съда, който е приел за доказана материално-правната легитимация на ищците в съответствие с възприетото в ППВС №5/1969г., като им е присъдил съответни обезщетения, в намерени от него за справедливи, съгласно критериите, посочени в ППВС №4/1968г., размери. Същевременно отговорът на въпроса сам по себе си не може да бъде еднозначен и поради това – общоприложим и към други сходни казуси – тъй като, след като е констатирал,че са налице предпоставките за присъждането на обезщетение в ползва на съжителствалите с починалия, дали съдът ще уважи искането за такова в пълния му размер е въпрос на конкретна преценка за наличието на съответни факти, осъществяващи в определена степен критериите за справедливост. Допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с така поставения въпрос е само посочена, без да се твърди конкретна практика на Върховния касационен съд, от която решението на въззивната инстанция да се е отклонило. Вторият въпрос е свързан с решаващата дейност на въззивния съд по събиране и преценка на доказателствата при формирането на вътрешното му убеждение и съответните правни изводи, поради което е от значение за спора. Същият е обвързан от касаторите с общи твърдения за допуснати от съда процесуални нарушения – че не са обсъдени доводите им по въззивната жалба, че не е извършен обстоен анализ на събрания доказателствен материал /свидетелските показания/,че критериите за определянето на размера на обезщетенията са изброени формално,че не им е осигурен справедлив и равнопоставен процес, че липсва обсъждане на конкретните страдания на „наследниците“ /такова е единствено детето Велико/ на починалия. При произнасянето на съда не се констатира противоречие с константната практика на ВКС, обективирана както в цитираната от касаторите съдебна практика,така и в служебно известната такава на състава /ТР № 1/ 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК по т. д. № 1245/2013г. на ВКС първо т. о., по т. д. № 674/2014г. на ВКС второ т. о., по т. д. № 3734/2013г. на ВКС първо т. о., по т. д. № 1544/2014г. на ВКС второ т. о. и други/. В случая доводите на касаторите срещу частта от първоинстанционното решение,с която исковете им са били отхвърлени за разликата над присъдените им размери, са сведени до твърдения за занижаване спрямо справедливия размер на обезщетенията, за липса на задълбочен анализ на вида и характера на търпените болки и страдания от преживелите, за неотчитане на определени обективни критерии при определянето на обезщетенията.В съответствие с възприетото в посочената съдебна практика негово задължение да изложи фактически и правни аргументи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263 ал. 1 ГПК, въззивният съд е отговорил на доводите на касаторите, като е обсъдил и извършил съвкупна преценка на всички събрани в производството относими доказателства – свидетелски показания, социален доклад и съдебно-психиатрична експертиза. Въз основа на тях е възприел за установени фактите, които са го мотивирали да направи изводите си, защо счита, че следва да бъдат завишени и до какъв размер обезщетенията на двама от ищците и защо не се дължат в по-голям от присъдения – на останалите двама. Изводите му, относими към конкретните размери на обезщетенията са формирани и на базата на съответна преценка по критериите за справедливост, установени в практиката, които, противно на твърденията в касационната жалба, не са изброени механично и формално,а са отчетени във взаимовръзка с установените по делото факти. В този смисъл липсва допуснато отклонение в дължимото процесуално поведение от страна на въззивния съд, което да би обусловило извод за наличие на предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а правилността на осъществената от съда преценка при формиране на вътрешното му убеждение, обосновало и крайния изход на спора, не е предмет на разглеждане в настоящата фаза на производството. Поради това настоящият състав на Върховен касационен съд намира за необосновано искането за допускане на касационен контрол на въззивния акт в обжалваната му част при сочените от касаторите предпоставки на чл.280 ал.1 ГПК. Не са налице данни, въз основа на които да се заключи,че решението на апелативния съд е очевидно неправилно, което да би обусловило положителен изход от настоящата фаза на производството в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно, то следва да страда от такъв съществен негов порок,който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Наличието на такава предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима - например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. В настоящия случай наведените във връзка с твърдяното основание за извършване на селекцията доводи – за липса на анализ на доказателствата според тяхната вътрешна и житейска логика не осъществяват нито една от изброените по-горе хипотези,тъй като налагат конкретна преценка на установените въз основа на събраните в хода на делото доказателства факти. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение