Определение № 3037 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4671/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от С. Д. Н., чрез адвокат И. В., срещу въззивното решение № 444/24.04.2024 г. на Окръжен съд – Варна по в. гр.д. № 212/2024 г. в частите, с които са отхвърлени предявените от С. Д. Н. срещу „Водоснабдяване и канализация Варна“ ООД, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 т.2 и т.3 от КТ. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна „Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД с писмен отговор, чрез юрисконсулт П. В., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като посочената съдебна практика е неотносима към предмета на производството; въззивното решение е постановено в съответствие с формираната практика по поставените въпроси, а същите са обосновани с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Варна, отхвърлил предявените от С. Д. Н. срещу „Водоснабдяване и канализация Варна“ ООД, искове, както следва: за признаване за незаконно и отмяна на прекратяването на трудовото му правоотношение настъпило на 15.07.2022г. с изтичане срока на предизвестие №777/13.06.2022г. поради придобиване на пенсия за осигурителен стаж и възраст, установено със Заповед № 154/13.07.2022г., на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ; както и за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност – „Машинист, еднокофов багер-шофьор товарен автомобил“ при „Водоснабдяване и канализация Варна“ ООД, на основание чл.344, ал. 1, т. 2 от КТ. Със същото въззивният съд потвърдил решението на РС – Варна, в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Д. Н. срещу „Водоснабдяване и канализация Варна“ ООД иск за заплащане на сумата от 9 192, 96лв. – обезщетение за оставането му без работа за срок от шест месеца, поради незаконното му уволнение, считано от 15.07.2022г., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че е надлежно сезиран с редовни и допустими жалби, както следва: 1/ Въззивна жалба от С. Д. Н. срещу решението на първостепенния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният иск срещу „Водоснабдяване и канализация Варна“ ООД за заплащане на сумата от 9 192, 96лв. – обезщетение за оставането му без работа за срок от шест месеца, поради незаконното му уволнение, считано от 15.07.2022г., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ; и 2/ Насрещна въззивна жалба от „Водоснабдяване и канализация Варна“ ООД срещу решението на първостепенния съд в частите, с които е признато за незаконно и отменено прекратяването на трудовото правоотношение на С. Д. Н., настъпило на 15.07.2022г. с изтичане срока на предизвестие №777/13.06.2022г. поради придобиване на пенсия за осигурителен стаж и възраст, установено със Заповед № 154/13.07.2022г., на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ; С. Д. Н. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност – „Машинист, еднокофов багер-шофьор товарен автомобил“ при „Водоснабдяване и канализация Варна“ ООД, на основание чл.344, ал. 1, т. 2 от КТ и „Водоснабдяване и канализация Варна“ ООД е осъдено да заплати на С. Д. Н. сумата от 145, 92лв. – обезщетение за неползвани два дни платен годишен отпуск за 2022г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска – 05.08.2023г. до окончателното изплащане на задължението, на осн. чл. 224, ал. 1 от ГПК. Във връзка с предмета на въззивното производство, съдът изложил съображения, че насрещната въззивна жалба е допустима, подадена в срока по чл. 263, ал. 2, вр. ал. 1 от ГПК, независимо от обстоятелството, че вече подадената от страната въззивна жалба вх. № 81526/01.11.2023г. била върната, на осн. чл. 262, ал. 2, т. 2 от ГПК. Развил съображения, че страната, която не е отстранила в срок констатираните от първоинстанционния съд нередовности на подадената от нея въззивна жалба, се е възползвала от възможността да подаде насрещна въззивна жалба, при угрозата същата да не бъде разгледана, в хипотезата на чл. 263, ал. 4 от ГПК. Направил извод, че след като е надлежно депозирана насрещната въззивна жалба и не са настъпили последиците на оттегляне или връщане, съдът дължи произнасяне по нея, наред с произнасянето си по първоначалната въззивната жалба, с която е сезиран. По същество въззивният съд приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение, въз основа на трудов договор №...г., с който ищецът С. Н. заел длъжността „Машинист, еднокофов багер-шофьор товарен автомобил“ в ответното дружество. Със заявление вх. №...-03-1193/19.05.2021г. ищецът направил искане до НОИ, ТП - Варна за отпускане на пенсия, при навършена възраст към момента на заявлението от 58г. и 8м., осигурителен стаж от първа категория 14г. 3м. и 9 дни и осигрителен стаж от трета категория 13г., 4м. и 5 дни. С разпореждане от 18.02.2022г., на С. Н. била отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст на осн. чл. 69б, ал. 2 от КСО, вр. § 22ц, ал. 1 от ПЗР на КСО, в размер на 924,71лв., считано от 06.05.2021г. От 25.12.2021г. същата била в размер на 1016.19лв. Съдът констатирал, че на 14.06.2022 г. на ищеца било връчено предизвестие, на основание чл. 326, ал. 2 от КТ за прекратяване на трудовото му правоотношение, на осн. чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ след изтичане на 30 дни от получаването му. Със заповед № 154/13.07.2022 г. на управителя на „ВиК Варна“ ООД, трудовото правоотношение с Н. било прекратено, считано от 15.07.2022г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ. Разпоредено било да му бъде изплатено обезщетение за неизползван отпуск в размер на 5 работни дни за 2021г. и 12 работни дни за 2022г., както и обезщететение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на две брутни работни заплати. Оспорената заповед била връчена на ищеца на 14.07.2022г. Въззивният съд кредитирал заключенията на приетите пред първостепенния съд първоначална и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи, от които приел за установено, че размерът на полученото от С. Н. брутно трудово възнаграждение от значение за определяне на следващото му се обезщетение при незаконно уволнение е в размер на 1 392,51лв., като размерът на обезщетението за период от шест месеца възлизал на 8 355,06лв. Приел още, че към датата на уволнението, С. Н. имал осигурителен стаж от 47г. и 7м. и бил на възраст 59г. и 10м. Въз основа на така установеното, съдът направил извод, че съществувалото между страните трудово правоотношение било надлежно прекратено с процесната заповед. Същата била подписана от заместник управителя М. М., разполагащ с работодателска власт, въз основа на надлежното му овластяване със Заповед №323/20.12.2013г. на управителя на ответното дружество. Позовал се и на заключението по допуснатата пред първата инстанция съдебно-почеркова експертиза, според което подписите в представеното по делото предизвестие и оспорената заповед били изпълнени от М. М.. Въззивният съд развил съображения, че в действащата след 2001г. редакция на чл. 328, ал. 1, т. 10, предл. 1 от КТ и приложима понастоящем, е уредено правото на работодателя да прекрати с предизвестие трудовото правоотношение с работника, във всички хипотези на придобиване от негова страна на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, включително и при т.нар. „ранно пенсиониране“ по реда на чл. 69б от КСО. Приел, че право на работодателя е да реши коя от двете норми на КСО (чл.68 или чл.69б) да приложи и това право не подлежи на съдебен контрол. Изложил, че на такъв подлежи фактът, дали са спазени изискванията, визирани в нормата, която е приложена с оглед възрастта и осигурителния стаж на работника. С оглед на тези принципни разрешения, съдът приел, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца С. Н., той е бил на 59г. и 10м., с 47г. и 7м. осигурителен стаж. С оглед на това направил извод, че по отношение на него не са били налице предпоставките за придобиване право на пенсия по чл. 68 от КСО. Били са налице предпоставките за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при облекчения режим на чл. 69б, ал. 2 от КСО. Ищецът е подал заявление за упражняване на правото си и му е била отпусната пенсия, считано от 06.05.2021г. Въз основа на изложеното въззивният съд направил извод, че за работодателя е възникнало право за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца по реда на чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ, което било надлежно посочено в предизвестието и във връчената на работника заповед. Съдът намерил за недоказани наведените твърдения за злоупотреба с право от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, доколкото по делото не е установен съществувал конфликт по повод извършваната от него работа и графика за дежурствата, а в периода около прекратяване договора на ищеца, работодателят е прекратил трудовите договори и на други служители, придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Намерил за неоснователен и доводът за осъществена спрямо ищеца дискриминация, с оглед на обстоятелството, че той и колегата му И. К. не са били в сходно положение. В тази връзка отбелязал, че със заповед № 185/14.08.2020г., считано от 01.09.2020г. трудовото правоотношение с И. К. било прекратено поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 от КТ, но същият ден бил той сключил нов трудов договор № .../19.08.2020г. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за отмяна на оспорената заповед за неоснователен. Неоснователността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ обосновал извода на съда за неоснователност и на обусловените от него исковете за възстановяване на С. Н. на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа, вследствие на незаконното уволнение, за период от шест месеца от уволнението, ведно със законната лихва върху нея от подаване на исковата молба до окончателното ѝ плащане. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ Може ли работодател да прекрати едностранно на основание чл. 328, ал.1, т. 10 КТ трудовия договор с лице, за което не са налице общите условия за пенсиониране по чл. 68 КСО, а са налице само условията за т.н. „ранно пенсиониране“ по специалните разпоредби в КСО по чл. 69а, чл. 69б, чл. 69в? Твърди, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 454/08.07.2024 г. по гр. д. № 6/2023 г. ІV г. о., решение № 123/30.05.2017 г. по гр.д. № 3817/2016 г. на IV г.о., решение №161/17.06.2020г. по гр.д.№158/2020г.; решение №43/22.07.2019г. по гр.д.№2035/2018г.; определение №60742/01.11.2021г. по гр.д.№3426/2021г.; определение №5/07.01.2021г. по гр.д.№2858/2020г.; определение №177/12.03.2021г. по гр.д.№3374/2020г. По този въпрос е направил искане за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВС и ВКС в ППВС№1/1953г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г. ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. ІІ т.о., решение №17/23.07.2014г. по т.д.№811/2012г. ІІ т.о., решение №111/03.11.2015г. по т.д.№1544/2014г. ІІ т.о., решение №136/06.11.2015г. по т.д.№2483/2014г. ІІ т.о., решение №180/11.01.2016г. по т.д.№1618/2014г. ІІ т.о., решение №94/13.09.2016г. по т.д.№3768/2014г. ІІ т.о., решение №161/04.10.2016г. по т.д.№2220/2015г. ІІ т.о., решение №222/06.04.2017г. по т.д.№425/2015г. ІІ т.о., решение №134/30.12.2013г. по т.д.№34/2013г. ІІ т.о., решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. ІІ т.о. Във връзка с този въпрос касаторът е навел доводи, че при постановяване на решението въззивният съд не е обсъдил: всички твърдения за злоупотреба в работодателска власт – конфликта със свидетелката З. К. и събраните в тази връзка доказателства, като изводът за липса на конфликт е в противоречие с тези доказателства; не е ценил свидетелските показания в цялост; не е обсъдил и последователността на установените факти за подадената молба за платен отпуск, който впоследствие бил прекъснат поради възникнала временна нетрудоспособност; не е обсъден довода за пряка дискриминация спрямо ищеца свързана с прекратяване на трудовото му правоотношение по признака лично положение. В изложението е направено искане за допускане на касационното обжалване поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по отношение доказателствената тежест в делата за дискриминация – решение №85/13.09.2017г. по гр.д.№4328/2015г. на ІV г.о., както и по въпроса „Дали трудовото правоотношение, като факт от обективната действителност, влиза в обхвата на признака „лично положение“, разрешен в противоречие с решение №14/10.11.1992г. по конст.д.№14/1992г. на Конституционния съд на Репубника България. Съставът на Върховния касационен съд намира, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване за проверка допустимостта на обжалваното решение във връзка с предмета на въззивното производство и насрещната въззивна жалба при обективно съединяване на искове, съответно ограничен ли е същият до онази част от предмета на спора, разгледан от първоинстанционния съд и въведен като предмет на въззивното производство с първоначалната въззивна жалба. Жалбоподателят С. Д. Н. е освободен от заплащане на държавна такса, на основание чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,