Определение № 203 от 04.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3167/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 13298/30.04.2019 г. на Д. К. В., [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адвокат М. Т., срещу въззивно решение № 356/22.03.2019 г., постановено по гр.д. № 306/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следните въпроси: 1./ Допустимо ли е ищецът да наведе твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, по които да поиска от съда да се произнесе като направени реплики, а не по самостоятелни искове, без да чака отправяне на възражения от ответната страна /сочи се противоречие с решение № 198/10.08.2015 г. по гр.д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 248/25.04.2017 г. по гр.д. № 4695/2016 г. на ВКС, I г.о./; 2./ В случай на липса на произнасяне по предявен главен иск и липса на подадено в срок искане за допълване на постановеното решение по реда на чл. 250 ГПК, следва ли въззивният съд да обезсили постановеното решение и да върне делото за произнасяне на първоинстанционния съд или следва да се приеме, че процесуалното правоотношение по предявения иск е погасено и въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по останалите искове /сочи се противоречие с определение № 234/14.02.2013 г. по гр.д. № 588/2012 г. на ВКС, решение № 188/06.11.2015 г. по гр.д. № 376/2015 г. на ВКС, I г.о., определение № 717/10.11.2016 г. по гр.д. № 2445/2016 г. на ВКС, III г.о./; 3./ Какво е основанието/правната квалификация на иск, с който се атакува действителността на сделка на разпореждане с недвижим имот с твърдения, че едно дееспособно физическо лице (за което не се твърди, че е поставен под запрещение), към момента на сключването на атакуваната сделка не е могло да разбира и ръководи действията си поради тежко увреденото си здравословно и/или психическо състояние /сочи се противоречие с решение № 113/31.05.2012 г. по гр.д. № 1677/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 309/14.07.2011 г. по гр.д. 1890/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 374/29.12.2015 г. по гр.д. 1792/2015 г. на ВКС, IV г.о., определение № 129/15.02.2018 г. по гр.д. № 3633/2017 г. на ВКС, IV г.о./. Основанието по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа и по следния въпрос №4 - В случай, че слабоумието и душевната болест като основания за поставяне на лицето под запрещение са основания за недействителност по чл. 31, ал. 2 ЗЗД и сключената сделка подлежи на унищожаване, то може ли да се приеме, че случаите на липса на воля, дължащи се на причини извън слабоумието и душевната болест водят до по-тежка форма на недействителност – нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Твърди се и наличие на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Ответникът по касационната жалба – Ц. К. К., [населено място], в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат И. А., изразява становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С въззивно решение № 356/22.03.2019 г., постановено по гр.д. № 306/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна, е обезсилено, на основание чл.270, ал. 3, предл. трето ГПК, като недопустимо решение № 2102/14.05.2018 г. по гр.д. № 9607/2015 г. по описа на Районен съд – Варна, с което: 1/ на основание чл. 30, ал. 1 ЗН, по възражение на Ц. К. К., е намалено извършеното с НА № 94 от 2005 г. дарение на 600 кв.м. ид. ч. от място, цялото с площ от 800 кв.м., съставляващо ПИ № * по КП на землището на [населено място] /подробно описано/, ведно с построената в него жилищна сграда на два етажа със застроена площ от 24.50 кв.м., и е отменено дарението на 1/2 ид. ч. от имота; 2/ на основание чл. 30, ал. 1 ЗН, по възражение на Ц. К. К., е намалено извършеното с НА № 95 от 2005 г. дарение на апартамент, находящ се в [населено място],[жк]/подробно описан/, ведно с избено помещение с площ от 4.58 кв.м. и 1.41582 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, попадащо в 19 подрайон на [населено място] и е отменено дарението на 5 471/48 703.50 ид. ч. или 8.90 % на този имот, като е възстановена запазената част на Ц. К. К. от наследството на К. Ц. К., починал на 30.04.2015 г., за сумата от 20 246/64818 ид. ч., представляваща равностойността на накърнената запазена част с договорите за дарение, от която до размера от 14 775 лв. от дарението по НА № 94 от 2005 г. и до размера от 5 471 лв. от дарението по НА № 95 от 2005 г.; 3/ на основание чл. 34, ал. 1 ЗС е отхвърлен предявеният от Ц. К. К. срещу Д. К. В. иск за допускане и извършване на съдебна делба на апартамент, находящ се в [населено място],[жк]/подробно описан/, ведно с избено помещение с площ от 4.58 кв.м., както и 1.41582 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото и на място от 600 кв.м. ид. ч., цялото с площ от 800 кв.м., съставляващо ПИ № * по КП на землището на [населено място] /подробно описан/ при равни за страните квоти, т.е. по 1/2 ид. ч. за всяка една от страните, както е отхвърлен иска за делба на мястото при квоти 1/3 ид. ч. за ищеца и 2/3 ид. ч. за ответницата; 4/ на основание чл. 34, ал. 1 ЗС е допусната съдебна делба на апартамент, находящ се в [населено място],[жк]/подробно описан/, ведно с избено помещение с площ от 4.58 кв.м., както и 1.41582 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, при квоти 8.90 % за Ц. К. К. и 91.10 % за Д. К. В.. Въззивният съд е приел, че производството пред Варненският районен съд е образувано по следните предявени от Ц. К. К. против Д. К. В. в условията на първоначално обективно съединяване искове: 1/ главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. II ЗЗД за прогласяване нищожност на договорите за дарение, оформени с НА № 94 и НА № 95 от 12.08.2005 г., поради липса на съгласие на съпругата – дарител П. Г. К., доколкото същата към момента на сключването им се е намирала в състояние, изключващо възможността ѝ свободно да формира и изявява воля; 2/ евентуален конститутивен иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на дарствените разпореждания по двете сделки и възстановяване на запазената част на ищеца от наследството на родителите му П. Г. К. и К. Ц. К.; и 3/ конститутивен иск с правно основание чл. 69, ал. 1 ЗН за допускане и извършване съдебна делба на недвижими имоти – апартамента в[жк], [населено място], и мястото от 600 кв.м. ид.ч. от ПИ, цялото с площ от 800 кв.м., находящо се в [населено място], [община], Област В., ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда между страните при равни квоти. След като е констатирал, че с решението си първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения в условията на евентуалност иск за намаляване на дарствените разпореждания, при липса на произнасяне по главния иск за прогласяване недействителност на същите /като е счел, че това се дължи на погрешната квалификация на исканията на ищеца като възражения, вместо като искове по чл. 26, ал. 2 ЗЗД/, въззивният съд е намерил решението на Варненския районен съд за недопустимо, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Отбелязал е, че съдът сам квалифицира исковете, с които е сезиран, като изхожда от фактическите твърдения на ищеца и петитума на исковата му молба, без да е обвързан със сочената от страната правна квалификация. В случая, в исковата си молба ищецът е навел твърдения за недействителност на извършените от П. Г. К. дарствени разпореждания в полза на ответницата Д. К. В., доколкото към момента на извършването им дарителката се е намирала в състояние, изцяло изключващо възможността ѝ за формиране на правновалидна воля – основание за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. При тези твърдения ищецът е поискал от съда прогласяване недействителност на обективираните в НА № 94 и НА № 95 дарения поради тяхната нищожност, а евентуално – при действителност на същите – намаляване на дарствените разпореждания и възстановяване на запазената му част от наследството на всеки от родителите му. Въззивният съд е посочил, че при констатиране на несъответствия между фактическите твърдения на страната и формулирания от нея петитум, съдът следва да остави исковата молба без движение за отстраняване на нередовността. Като е счел, че в случая първоинстанционният съд е нарушил процесуалните правила и се е произнесъл по евентуално предявения иск за намаляване на даренията и за възстановяване на запазената част на ищеца, без да е осъществило условието за тяхното разглеждане – произнасяне по главния иск за недействителност на сделките, респ. неговото отхвърляне, Варненският окръжен съд е обезсилил изцяло първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския районен съд за произнасяне по предявените искове в поредността, посочена в исковата молба. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по втория поставен въпрос, тъй като са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са налице допълнителни основания от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1 ГПК, т. 1 - 3 ГПК. Въпросът следва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В настоящия случай касационното обжалване следва да се допусне за проверка на даденото разрешение на релевантния процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивната инстанция в случаите на липса на произнасяне по предявен главен иск и липса на подадено в срок искане за допълване на постановеното решение по реда на чл. 250 ГПК – следва ли въззивният съд да обезсили постановеното решение и да върне делото за произнасяне на първоинстанционния съд или следва да приеме, че процесуалното правоотношение по предявения иск е погасено, при което дължи произнасяне по правилността на решението в останалата част, с практиката на ВКС, изразена в решение № 188/06.11.2015 г. по гр.д. № 376/2015 г. на ВКС, I г.о. Не се констатират предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение по останалите въпроси. Същите са неотносими към крайните изводи на въззивната инстанция, поради което не представляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че процесуалната защита на ищеца срещу направените от ответника възражения се осъществява посредством реплика, а тази на ответника срещу репликата на ищеца – с дуплика, без да е конкретизирал началния или крайния момент, в който е допустимо да се извършат тези реплики/дуплики, респ. липсва произнасяне в твърдяната от касатора насока, че е недопустимо репликите да се направят още с исковата молба. Не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и въпроси № 3 и 4, доколкото съдът не се е произнасял по съществото на спора, в частност относно основателността на исковите претенции за прогласяване недействителност на извършените дарствени разпореждания, тъй като е достигнал до извод за недопустимост на първоинстанционното решение именно в тази му част и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Предвид липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК не се дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки, поддържани от касатора. На касатора следва да се укаже необходимостта да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25 лева /двадесет и пет лева/. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.