Определение № 50724 от 11.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 784/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Н. Р., чрез адв.В. С., срещу въззивно решение № 82/25.11.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 483/2021 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 257/16.07.2021 г. по гр. д. № 1914/2020 г. на Пловдивския окръжен съд. Касаторът обжалва съдебния акт в частта, с която предявеният срещу Прокуратурата на РБ иск по чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до предявения размер от 80 000 лв. – претендирано обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършени две престъпления по чл. 244, ал. 1 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 11074/2016 г. на ОС –Пловдив. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, като се поддържа, че присъденото обезщетение по размер не е в съответствие с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не е формулирал конкретен правен въпрос и не е изложил аргументация за наличието на някое от основанията за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Бланкетно се твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно – чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК. Ответната страна по жалбата - Прокуратура на РБ - не е подала писмен отговор. По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да счете, че сумата от 3 000 лв. е достатъчна да овъзмезди ищеца за моралните вреди, претърпени от незаконно упражнена спрямо него процесуална принуда, въззивният съд е посочил, че на 21.08.2015 г. срещу Т. Р. е било образувано наказателно производство за извършени две престъпления по чл. 244, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК (за придобиване на подправени парични знаци и за държане на подправени парични знаци), като с присъда № 105/01.11.2016 г. по нохд № 11074/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, влязла в сила на 06.10.2017 г. (след потвърждаването й от въззивната инстанция и от ВКС), той е оправдан и по двете обвинения. В периода на наказателното преследване спрямо жалбоподателя е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от 8 месеца (21.08.2015 г. - 26.04.2016 г.), която мярка след това е изменена в „подписка“. След анализ на писмените и гласни доказателства въззивният съд е приел, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника Прокуратура на РБ на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, вр. чл. 4 ЗОДОВ. За да определи размера на дължимото обезщетение съдът е взел предвид, че наказателното производство е продължило 2 години, 1 месец и 14 дни, който срок е разумен; че са повдигнати две обвинения за тежки престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода над 5 години; че първоначално (за 8 месеца) е наложена най-тежката мярка за неотклонение, впоследствие заменена с по-лека, като за изследвания период ищецът е изживял притеснения, тревоги, неудобства и ограничения на личната си свобода. За недоказани са приети твърденията на ищеца, че е настъпило влошаване на здравословното му състояние, изразяващо се в определяне на по-висок процент инвалидизация, поради отказ на прокуратурата да му разреши болнично лечение и извършването на операция, от която Р. се е нуждаел по време на задържането. Съдът е посочил, че видно от представената медицинска документация, за първи път Т.Р. е инвалидизиран на 12.04.2011 г. с диагноза „Увреждане на междупрешленните дискове в шийния отдел с миелопатия“, като с напредване на възрастта заболяването е претърпяло прогресиращ ход на влошаване. На 11.11.2015 г. касаторът е изведен за консултация с неврохирург в УМБАЛ „Св. Георги“ – Пловдив, който е дал мнение, че липсват индикации за оперативно лечение по спешност на лумбалната стеноза, но предвид оплакванията от затруднено движение и неповлияващи се болки от предписаните медикаменти е уместно превеждането на Р. в СБАЛЛС -гр.София за извършване на експертно изследване и лечение. С декларация от 14.12.2015 г. обаче, жалбоподателят е декларирал, че не желае да бъде изпращан на лечение в Затворническа болница - гр.София. Що се касае до оперативното му лечение е установено, че въпреки възможността операцията да се извърши планово в клиниката по неврохирургия при УМБАЛ „Св.Георги“ – Пловдив, Т.Р. не е имал готовност да осигури финансовите средства за закупуване на необходимите за извършването й импланти. Като релевантни факти за определяне размера на дължимото обезщетение съдът е отчел още семейното положение, социалния статус на ищеца, обстоятелството, че наказателното производство е предизвикало неудобства и затруднения в ежедневието не само във връзка с неговото здравословно състояние, но и това на майка му и невъзможността да полага нужните за нея грижи. Същевременно, съобразено е, че ищецът е осъждан няколко пъти и е изтърпявал ефективно наказание лишаване от свобода, както и че включително по време на настоящото производство е бил привлечен като обвиняем за извършването и на друго престъпление. След съвкупната преценка на всички тези обстоятелства, съдът е приел, че за конкретно установените по вид и интензитет морални вреди обезщетение в размер на сумата 3 000 лв. е справедливо и достатъчно да ги репарира, без да става източник на неоснователно обогатяване за ищеца. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за селектиране на жалбата. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, поставени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, без да е посочен конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото или на основания, различни от формулираните в касационната жалба (вж. – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК). В случая, касаторът не е формулирал правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал. 1 ГПК и според разясненията в цитираното тълкувателно решение, нито е аргументирал някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Наведените от касатора доводи са оплаквания за незаконосъобразност и необснованост (чл. 281, т.3 ГПК) на възприетите фактически констатации и правни изводи на съда, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не се установява и бланкетно посоченото от касатора основание по чл.280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Във фазата по селектиране на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него, поради което поддържаното (без аргументация) основание по чл.280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение