Определение № 50216 от 06.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3341/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Делото е образувано по частна касационна жалба вх. № 13685/9.06.2022 г. (с дата на пощенското клеймо на изпращане 7.06.2022 г.), подадена от М. А. Х., чрез адвокат Н. М., срещу определение № 1935 от 21.05.2022 г. по ч. гр. д. № 683/2022 г. на Окръжен съд – Варна (допълнено с определение № 2374 от 23.06.2022 г. по същото дело по реда на чл. 248 ГПК), с което е потвърдено протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание на 14.02.2022 г. по гр. д. № 10569/2021 г. на Районен съд – Варна за прекратяване на образуваното пред него дело на основание чл. 130 ГПК.

Въззивният съд е съобразил в определението си, че производството по гр. д. № 10569/2021 г. по описа на ВРС е образувано по предявен от М. А. Х. срещу Община Аксаково иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК - за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на недвижим имот, представляващ имот пл. № * по КРП от 1990 г. на местност „П.“, землището на [населено място], при граници на имота: имоти №№ *, *, * и път. Ищецът твърди, че е собственик на процесния имот въз основа на осъществявана фактическа власт от пролетта на 2005 г., в трайно установените му граници, непрекъснато и необезпокоявано, поради което и го е придобил по давност към 2015 г. Ищецът няма титул за собственост, а ответникът оспорва правото му, като е съставил АЧОС № 6973/28.04.2021 г. и така е препятствал възможността да бъде признато правото му собственост по реда на обстоятелствена проверка. М. Х. оспорва правата на ответната община. Посочва, че имотът попада в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, но за него няма влязъл в сила план на новообразуваните имоти (ПНИ). Затова и доколкото не е приключило реституционното производство, оспорва възможността ответната община да е придобила права на посоченото в АЧОС основание - чл. 25 ЗСПЗЗ.

Съдът е визирал заключението от съдебно-техническата експертиза, изслушана по делото, съгласно което първият кадастрален и регулационен план за територията е от 1990 г., без данни за неговото одобряване с конкретна заповед. Понастоящем други планове за местността, извън този от 1990 г., няма. По този план имотът е със земеделски характер и начин на трайно ползване овощна градина, попадащ в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. С протокол № 9/2000 г. на ОбС А. е създадено с.о. Ч. п., включващо м. „П.“ и м. „С. в.“, и оттогава имотът е със статут на урбанизирана територия. Няма документи за това имотът да е бил държавна собственост или внасян в ТКЗС, ДЗС и др. под. организации. По плана от 1990 г. в разписния лист е вписан за собственик М. М. съгласно удостоверение за предоставено ползване от 1989 г., без данни да е упражнил правото си на изкупуване. За местността има приет проектен ПНИ от м. юни 2020 г. и по него процесният имот попада с площ от 562 кв. м в имот ** (в границите на стар имот № * по ПСИГ), с площ от 93 кв. м в имот ** (в границите на стар имот № * по ПСИГ) и с площ от 21 кв. м в имот **. По ПСИГ стар имот № * е записан на неидентифициран собственик, а стар имот № * е идентифициран на наследниците на Й. Н. въз основа на решение на ПК А. от 13.05.1999 г.

Окръжен съд – Варна е изложил, че предявяването на установителен иск винаги е обусловено от наличието на правен интерес за това. За предявяването на отрицателен установителен иск за собственост такъв е налице, както когато отричането на собственическите права на ответника със сила на пресъдено нещо ще има преюдициално значение за признаване и упражняване на самостоятелни субективни права на ищеца, така и когато ищецът, който владее имота и разполага с документ, легитимиращ правата му, избира защита в по-ограничен обем, отричайки претендираните от ответника права, чрез което се слага край на правния спор. Посочил е, че съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, а също и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект. С отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Правният интерес винаги следва да се преценява въз основа на конкретните обстоятелства по делото.

Въззивният съд е приел, че в случая е установено, че спорният имот попада в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, по отношение на която все още няма одобрен ПНИ. Следователно административната процедура по реституция не е приключила, а по проектния ПКП има данни имотът да се ситуира в имот, отреден за възстановяване. По делото има данни и за предоставено право на ползване на имота. Ето защо е намерил за правилни изводите на първоинстанционния съд, че липсата на ПНИ за съответната местност възпрепятства установяване правата на ответника, а също и обстоятелствата, необходими за настъпване на ефекта на придобивната давност, на която ищецът се позовава. Това изключва правния интерес на ищеца за предявяване на отрицателния установителен иск за собственост срещу ответната община.

Жалбоподателят счита атакуваното от него определение за неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с решения на Конституционния съд на РБ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. Х. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като твърди, че атакуваното от него определение, по въпроса: Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, е постановено в нарушение на Решение № 23 от 24.02.2022 г. пo конст. д. № 16/2021 г., с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС (обн. ДВ, бр. 46 от 2006 г.,последно доп. бр. 18 от 2020 г.) и на § 2 от ЗР на ЗИ на ЗС (ДВ, бр. 7 от 2018 г.), като това означава, че вече могат да се придобиват имоти частна общинска собственост по давност, какъвто е настоящият случай.

На следващо място, жалбоподателят счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. трето ГПК – очевидна неправилност. В тази връзка излага, че съдът се е произнесъл не по предявения отрицателен установителен иск, а по положителен такъв. Счита, че съдът е следвало да се произнесе по съществото на спора, тъй като макар да попада в проектен ПНИ, процесният имот № * от КП не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, защото не е бил обобществяван в ТКЗС, ДЗС и др. образувания, липсват данни за стари собственици и спрямо него ограниченията за придобиване по давност не намират приложение. Сочи, че община Аксаково не е придобила процесния имот - тя не е осъществила фактическия състав нито на чл. 19 ЗСПЗЗ, нито на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ; не е приложим и мораториумът по чл. 86 ЗС за придобиване на имот по давност общинска собственост, като понастоящем разпоредбите на § 1 и § 2 ЗД на ЗС, са обявени за противоконституционни; н езависимо, че в акта за ЧОС е посочено правно основание, на което е съставен актът - чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС, въпросната разпоредба не създава права.

От насрещната страна е постъпил отговор на частната касационна жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване.

С исковата молба М. А. Х. е предявил срещу Община Аксаково отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК относно имот № * по кадастралния план на м. „П.“, [населено място], [община], целият с площ от 660 кв. м, при граници: на север – имот № *, на юг – имот № *, на запад – имот № * и на изток – път. Ищецът твърди, че е придобил имота въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност, с начало пролетта на 2005 г. Същият, обаче, не може да удостовери това си право по реда на чл. 587 ГПК, тъй като ответникът го препятства, като е съставил Акт за частна общинска собственост № 6973/28.04.2021 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 7, чл. 58, ал. 1 ЗОС и чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Ищецът сочи, че за процесния имот няма влязъл в сила ПНИ, реституционното производство не е приключило, процесният имот попада в земи по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което Община Аксаково няма право да актува имота като общинска собственост; не е осъществен фактическият състав на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, още повече, че въпросната разпоредба не съставлява конкретен придобивен способ.

Община Аксаково е оспорила иска като недопустим и неоснователен.

Видно от скица № 413-575/23.04.2021 г., процесният имот № * попада в м. „П.“, за която е налице изработен проект на план на новообразуваните имоти по реда на чл. 28 ППЗСПЗЗ, съгласно който попада в обхвата на новообразуван имот № , отреден за възстановяване на наследниците на Й. Н., и в обхвата на новообразуван имот № , отреден за възстановяване на неидентифициран собственик.

От съдебно-техническата експертиза по делото се установява, че за местността е налице единствено кадастрален план от 1990 г., за който няма данни да е одобрен. В него имот № * е отразен с площ от 676 кв. м; за собственик по разписната книга първоначално е записан М. Т. М., а впоследствие – Община Варна; предназначение на територията – земеделска; начин на тройно ползване – земеделска градина; 93 кв. м от имот № * попадат върху стар имот № * (с неидентифициран собственик), а 583 кв. м - върху стар имот № * (идентифициран на наследници на Й. Д. Н., с издадено в тяхна полза позитивно решение за възстановяване № 13851/13.05.1999 г.). М. Т. М. се явява ползвател на имота (удостоверение за ползване № 1703/31.10.1989 г.), като няма данни да е закупил предоставената му за ползване земя. След 14.03.2000 г. имотът е със статут „урбанизирана територия/селищно образувание“. В ОСЗ – А. няма данни за наличие на емлячен регистър, от който да е видно, че Й. Д. Н. е внасял земи в ТКЗС. От КВС от 2001 г. се установява, че процесният имот попада в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

В случая жалбоподателят не е формулирал въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Посоченият такъв в изложението към частната касационна жалба е твърде общ и не покрива критериите на ГПК. Освен това, визираното решение на Конституционния съд на РБ е неотносимо към решаващите мотиви на атакуваното определение, където липсват съображения, основани на разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.).

Обжалваното определение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. В тази връзка съдът намира, че в случая въззивният съд правилно е квалифицирал предявения иск, като отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Обжалваното определение е съобразено изцяло с постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В противен случай, ищецът ще бъде освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право върху вещта. Единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, докато ищецът ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е било погасено. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право, което изобщо може и да не съществува. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Несъмнено, ищецът би могъл да предяви съдебно своето право, ако иска да получи защита чрез установяването му със сила на пресъдено нещо, но тогава би се стигнало до предявяване и на положителен установителен иск, т.е. до обективно съединяване на искове. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право.

В настоящия случай още в исковата молба са наведени твърдения, че процесният имот попада в земи по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, като земеделската реституция не е приключила поради липса на одобрен и влязъл в сила ПНИ. Същото е установено и с доказателствата, събрани пред първоинстанционния съд, вкл. и фактът, че по-голямата част от процесния имот попада в заявен за възстановяване имот на трети лица (наследниците на Й. Д. Н.). При тези данни, правилни са изводите на въззивния съд, че ищецът не е доказал твърденията, на които основава правния си интерес от предявяване на отрицателния установителен иск за собственост, доколкото след като попада в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и при липса на одобрен ПНИ, реституционната процедура не се счита завършена и давност не може да тече. В случая обстоятелствата, които е навел М. Х., за да оспори правото на собственост на ответника, отричат правната възможност и той самият да се легитимира като собственик на основание изтекла придобивна давност. В този смисъл е налице и практика на ВКС (решение № 194/8.12.2017 г. по гр. д. № 1016/2017 г., І г. о. и цитираните в него др. решения на ВКС).

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба има право на 100 лв. разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,