Определение № 2693 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4250/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Национален фонд (НФ) „Култура“, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Г. Д. срещу решение № 260240/20.06.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 7413/2020 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 74095/17.03.2020 г. по гр. дело № 59710/2019 г. на Софийския районен съд (СРС), са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „Розов свят 19“ ЕООД (с предишна фирма и правноорганизационна форма „Пинкс“ ООД), обективно кумулативно съединени осъдителни искове, както следва: иск с дадена от въззивния съд правна квалификация по чл. 33, ал. 4 от ЗЗРК (в първоначалната редакция на закона) за заплащане на сумата 24 453 лв., претендирана като (според диспозитива на потвърденото първоинстанционно решение) неустойка по чл. 14 от Договор № 115-18/04.12.2017 г. за неизпълнение на задължението за отчитане на разходи съобразно уговореното в договора; и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 2 889 лв., претендирана като мораторна лихва върху дължимата неустойка за периода 19.12.2017 г. – 20.12.2018 г. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ответникът „Розов свят 19“ ЕООД не е подало отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, изтекъл на 07.05.2026 г., предвид предприетото от касационната инстанция връчване на преписи от касационната жалба и изложението към нея чрез пълномощника на дружеството Д. Д. Ц., което връчване е редовно осъществено на 06.04.2026 г., при условията на чл. 41, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ГПК – на адреса в [населено място], [улица]. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, също чрез адв. Д., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) промяната в правната квалификация във въззивната инстанция препятства ли организирането на защитата на страните и решение, постановено при такива обстоятелства, следва ли да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия с оглед дадената нова правна квалификация на иска, както и следва ли да бъде дадена възможност на страните при евентуално връщане на делото на долната инстанция, да ангажират нови доказателства, за които не им е била дадена възможност или които не са били необходими за процеса с оглед неправилната правна квалификация и разпределението на доказателствената тежест от първоинстанционния съд; 2) длъжен ли е съдът да се произнесе по изложените във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада; и 3) длъжен ли е съдът да обосновава своите правни изводи и, в частност, да изложи съображения по свой извод с оглед променената правна квалификация и вида на предявения иск. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези правни въпроси въззивният съд сe произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос – с решение № 341/27.10.2010 г. по гр. д. № 1218/2009 г. на ІV-то гр. отд., т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 48/23.04.2015 г. по гр. д. № 3667/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. и решение № 212/18.02.2021 г. по гр. д. № 859/2020 г. на ІV-то гр. отд.; по втория въпрос – с т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 209/04.11.2016 г. по гр. д. № 1539/2016 г. на І-во гр. отд. и решение № 143/01.02.2013 г. по търг. д. № 870/2011 г. на І-во търг; и по третия въпрос – с решение № 207/17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ІV-то гр. отд. Касаторът сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като излага съображения, че въззивното решение е очевидно неправилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: Със заповед № НФК-42/04.12.2017 г., на основание Правилата за устройството и дейността на НФ „Култура“ и решение от заседанието от 04.12.2017 г. на управителния съвет на фонда, изпълнителният директор на НФ „Култура“ е наредил да се сключат договори и да се изплатят суми на спечелилите кандидати от конкурса „Културна програма за българското председателство на Съвета на ЕС 2018 г.“, като за ответното дружество (тогава с наименование „Пинкс“ ООД) е определена сумата 40 000 лв. за проект: „Вместо Ренесанс: Българското Възраждане в изкуството – от иконата до светския портрет“. По договор № 115-18/04.12.2018 г. ищецът НФ „Култура“ се е задължил да предостави на ответното дружество сумата 40 000 лв., представляваща целево финансово подпомагане по програма „Културна програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г.“, за реализация на проект: „Вместо Ренесанс: Българското Възраждане в изкуството – от иконата до светския портрет“. В чл. 3, ал. 2 от договора страните са уговорили преводът на сумата да се извърши по следния начин: авансово плащане – при сключване на договора, в размер на 20 % от размера на договорените средства; 50 % – до края на януари 2018 г. и 30 % –до 3 дни след приключване на проекта/събитието. В чл. 10 страните са договорили, че дружеството-ответник е длъжно да предостави на ищеца пълни данни за реализацията на проекта в срок до 30.09.2018 г. Съгласно чл. 14 от договора, при непредставяне на документи, че получените по този договор средства са разходвани по предназначение, те се възстановяват в пълен размер заедно с лихва, равна на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с 10 пункта. Съгласно т. 5.4.1., т. 3 от условията на програмата, разходите се считат за възникнали при фактуриране, изплащане и реално изпълнение на доставките или услугите. Ответното дружество е издало фактура № [ЕГН]/04.05.2018 г. за сумата 29 468.40 лв. с получател „Музоон прес“ ЕООД, с посочена услуга – каталог по проект „Вместо Ренесанс“. Извършени са потвърждения за плащане на сумата 15 000 лв. от 27.09.2018 г. и на сумата 14 468,40 лв. от 28.09.2018 г., с наредител ответното дружество и получател „Музоон прес“ ЕООД. Съдът е установил и че в съдържателния и финансов отчет по проекта „Вместо Ренесанс: Българското Възраждане в изкуството – от иконата до светския портрет“ фигурира и фактурата № [ЕГН]/04.05.2018 г., с посочена отпусната от ищеца сума 24 453 лв. и разходвани суми 24 557 лв. и 5 144 лв. В обобщение СГС е приел, че от събраните доказателства се установява, че ищецът е предоставил на ответното дружество сумата 40 000 лв., представляваща целево финансово подпомагане по програма „Културна програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г.“, за реализация на проект: „Вместо Ренесанс: Българското Възраждане в изкуството – от иконата до светския портрет“. Приел е за установено също, че работата е приета, но по процесната фактура ответникът е извършил плащания след срока по чл. 5.4.1., т. 2а, във вр. с чл. 5.4.1., т. 3 от условията на програмата. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че първата инстанция е дала неправилна правна квалификация на предявения иск за главницата, тъй като ищецът претендира възстановяване на предоставената по договора субсидия, а не обезщетение за неизпълнение (неустойка). СГС е намерил обаче, че СРС се е произнесъл по изложените в исковата молба обстоятелства, поради което не са налице основания за обезсилване на първоинстенционното решение. Приел е също, че съгласно чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивната инстанция е обвързана от посоченото във въззивната жалба, като е намерил, че подадената такава от ищеца е бланкетна и не съдържа мотивирано изложение на пороци на първоинстанционното решение – в нея е възпроизведено съдържанието на исковата молба и не са изложени никакви конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното решение. СГС е изложил съображения, че п ри подадена бланкетна въззивна жалба, въззивната инстанция следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на императивните материалноправни норми. Въззивният съд е намерил, че в случая не са налице пороци, които да обуславят нищожност или недопустимост на първоинстанционното решение – същото е постановено от компетентен орган в предписаната от закона форма, като СРС се е произнесъл по предмета, с който е бил сезиран и в обема на търсената защита; приел и че не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Без да излага други съображения, въззивният съд в заключение е посочил, че п оради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да се потвърди. Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, СГС е разрешил третия процесуалноправен въпрос, поставен от касатора, в противоречие с посоченото от последния решение № 207/17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е разяснено следното: Съдът е длъжен ясно и точно да посочи какви фактически изводи прави, на базата на кои доказателства, какви са правните му съображения, като ги обоснове по правилата на логиката, опита и научното знание. Казаното се отнася и до въззивния съд, който е също инстанция по съществото на спора. При постановяването на своето решение той е длъжен да изложи собствени мотиви за приетите фактически и правни изводи, на базата на които да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция. При така установеното противоречие следва, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по поставения от касатора трети процесуалноправен въпрос, уточнен от съда (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), както следва: длъжен ли е въззивният съд да изложи и обоснове своите правни изводи по съществото на спора, и в частност – когато промени правната квалификация на предявения иск. Съдът намира, че е налице и соченото от жалбоподателя основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивно решение, в хипотезата на явна необоснованост на същото, поради липса на изложени мотиви за постановеното по делото отхвърляне на предявените искове. Касационното обжалване не следва да се допуска по първите два процесуалноправни въпроса, поставени от касатора, тъй като същите не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Тези два въпроса са свързани със задължението на въззивния съд да предостави възможност на страните да ангажират доказателства във въззивното производство, когато промени правната квалификация на предявения иск или/и когато намери за основателни оплаквания във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото. В случая последната хипотеза (визирана във втория въпрос) не е налице, тъй като с въззивната си жалба касаторът-ищец не е правил оплаквания за допуснати от СРС процесуални нарушения. Първата хипотеза също не е налице, тъй като нито в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел за недоказани обстоятелства, релевантни за основателността на обуславящия иск – при променената от него правна квалификация на същия – от такава по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД в такава по чл. 33, ал. 4 от ЗЗРК, нито пък с касационната си жалба ищецът е направил оплаквания да не е могъл да посочи конкретни обстоятелства и конкретни доказателства от значение за правния спор по делото. Предвид гореизложеното, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: длъжен ли е въззивният съд да изложи и обоснове своите правни изводи по съществото на спора, и в частност – когато промени правната квалификация на предявения иск. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата за разглеждането на касационната жалба държавна такса в размер 279.59 евро и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение