Определение № 2697 от 17.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 22/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. У. срещу решение № 260 782/31.05.2023 г. по в. гр. д. № 5323/2021 г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено решение № 20240790/02.11.2020 г. по гр. д. № 48 260/2019 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от касатора в хипотеза на чл. 134 ЗЗД, като кредитор на „ГБ БРИТАНИЯ С. Д.“ ЕООД, иск срещу „УниКредит Булбанк“ АД за осъждане на банката да заяви заличаване на учредената като обезпечение ипотека върху собствения на ищеца касатор имот – апартамент № 24, построен в имот с идентификатор 02676.151.63 по ККР на [населено място], тъй като „ГБ БРИТАНИЯ С. Д.“ ЕООД е погасило част от кредитното си задължение. Касаторът обжалва решението с твърдения, че то е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че проявление на диспозитивното начало е участникът в правен спор сам да определи кога, доколко и в какъв обем защита да търси. В конкретния казус правата на ищеца по предявения сурогационен иск се основават на обстоятелството, че той твърди да е изправна страна по договора със съищеца, като има право по силата на този договор да поиска заличаване на вписаната върху имота му ипотека. Същевременно, съгласно клаузата на т. 9.7. от договора за банков кредит, сключен между съищеца и ответника, е уговорен механизъм, при чието прилагане ответникът се освобождава от частично обособени части на построената сграда. Инициативата за прилагане на този механизъм чрез предявяване на искане за заличаване на ипотеката върху конкретен имот е право на съищеца спрямо ответника, но и негово задължение по отношение на ищеца. Според касатора ищец той няма пряк иск срещу ответника, тъй като не е страна по договора за банков кредит, нито има възможност, а и право да установи дали и в каква част е погасено задължението на съищеца към банката. Той не би могъл да иска лично от ответника заличаване на ипотеката върху жилището му, а това следва да стори съищецът. Последният обаче не упражнява това свое право, с което поставя под заплаха имуществения интерес на Л. У. - да загуби жилището си при евентуално ефективно провеждане на публична продан по отношение на него. Ето защо, в жалбата се квалифицира като неправилно съждението на въззивния съд, че ищецът има друг иск за защита на своите имуществени права, поради което косвеният иск е недопустим. Наред с това касаторът твърди, че съдът е възпрепятствал реализиране усилията му да докаже пълно изпълнение на задължението му към съищеца по повод придобиването и доизграждането на апартамента, като неправилно е отказал допускане изслушването на счетоводна експертиза. При тези съображения касаторът претендира отмяна на въззивното решение и постановяване на друго такова, с което делото да бъде върнато на друг състав на въззивния съд за произнасяне. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Формулира въпрос, за който счита, че е част от предмета на спора, и по който въззивният съд е изложил решаващи съображения в отклонение от задължителна и казуална практика на ВКС, а именно: „Допустим ли е иск с правно основание чл. 134 ЗЗД тогава, когато за изправна страна по облигационен договор се е породило правото да иска от своя контрахент да упражни свое договорно право за иницииране пред негов кредитор на процедура за заличаване на ипотека върху имот, собственост на изправната страна, когато същият контрахент бездейства и не упражнява това право, вследствие упражняването на което имотът би бил освободен от ипотечна тежест?“. Касаторът счита, че въззивното решение противоречи на ТР № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 53/2022 г. по т. д. № 893/2021 г. на т.о., ВКС. Отделно сочи противоречие и с решение № 1163/2019 г. по т. д. № 1458/2018 г. на СГС. Очевидната неправилност според жалбоподателя произтича от обстоятелството, че решенията на двете предходни инстанции си противоречат. Касационната инстанция следва да се произнесе кое от двете решения се базира на правилен прочит и анализ на съществуващия казус. Съжалбоподателят и съищец „ГБ Британия С. Д.“ ЕООД не ангажира становище. Ответникът по жалбата „УниКредит Булбанк“ АД оспорва нейната основателност и счита, че не са налице основания за достъп до касация. Това е така, понеже поставеният от касатора въпрос се отнася за отношенията й със съищеца, а не с ответника, а при иска по чл. 134 ЗЗД правният интерес следва да бъде обоснован с оглед материалното правоотношение, от което е възникнало обезпеченото вземане. Една от предпоставките на иска по чл. 134 ЗЗД е ищецът да претендира осъждане на ответника не за себе си, а за носителя на правото. В случая обаче ищецът претендира защита на свое материално право на собственост върху придобит недвижим имот. Л. У. разполага с пряк иск срещу ответника по чл. 179, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 124 ГПК да установи по исков ред, че задължението на длъжника е изплатено и върху нейния имот не тежи ипотека, съответно като резултат от уважаване на този иск ипотеката да бъде заличена. В отговора се посочва още, че цитираното от касатора тълкувателно решение не намира приложение в конкретния казус. Същото важи и за соченото решение № 53/2022 г. по т. д. № 893/2021 г. на ВКС, а решението на СГС не представлява практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът счита, че не е налице и очевидна неправилност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. Въззивният съд е мотивирал своя акт със съображения, че формираният от ищеца петитум, с който се иска осъждане на ответника ипотекарен кредитор принудително да извърши действие - заявяване заличаването на ипотека, е недопустим, а следователно е недопустим и иск по чл. 134 ЗЗД с такъв предмет. Разяснил е, че, когато кредиторът не е съгласен да бъде заличена ипотека, възможността на ипотекарния длъжник е да предяви отрицателен установителен иск, че не съществува ипотечно право /не е възникнало валидно, или е погасено/. Съобразил е, че, предвид изложените твърдения ищецът да е собственик на ипотекирания имот, той има самостоятелен отрицателен установителен иск срещу ответника, което изключва предявяването на сурогационния. В мотивите на обжалвания акт въззивният състав е отчел и подадената в хода на производството молбата уточнение, но е приел, че и с нея ищецът не е обосновал наличието на правен интерес от предявения иск, а с молбата на практика е предявил нов иск, което е недопустимо във фазата на въззивно производство. Не са налице сочените от касатора основания за достъп до касационен контрол на въззивното решение. Изложените от касатора твърдения обосновават обикновена неправилност, чието установяване изисква анализ и преценка дали въззивният съд е приложил правилно процесуална норма. В практиката на ВКС е изяснено, че очевидната неправилност следва да е изводима директно от мотивите на въззивното решение без да се налага извършване проверка на събраните по делото доказателства, установените факти и приложение на материалния или процесуалния закон. Хипотезите на очевидна неправилност включват приложение на правило, което не е част от действащото обективно право, приложение на правна норма в нейния обратен смисъл или подвеждане на фактите по делото в явно противоречие с действаща правна норма, нарушение на основни правни принципи. Настоящият състав не констатира подобен порок на въззивното решение, поради което счита за неоснователно твърдението, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставеният в изложението въпрос също не е годен да обоснове селекция на въззивното решение с цел проверка на неговата законосъобразност. По отношение на него отсъства характеристиката правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена по тълкувателен път с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на този въпрос предполага проверка за законосъобразност на постановеното от Софийски градски съд решение, която обаче не може да бъде извършена в първата фаза на касационното производство. Отделно от това, неудовлетворен се явява соченият от касатора допълнителен селективен критерий, тъй като въззивният съд изцяло се е съобразил със съществуващата практика на касационната инстанция, илюстрация на която е решение № 431/2011 г. по гр. д. № 1759/2010 г. на IV г.о. на ВКС. Ето защо, несъстоятелна е тезата на касатора, която стои зад въпроса, че въззивният съд е нарушил диспозитивното начало, формирайки извод за недопустимост на заявения иск по чл. 134 ЗЗД. Второто решение, сочено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е изцяло неотносимо към казуса, доколкото с него е разгледан въпросът за допустимостта на иск срещу застраховател в защита имуществените права на банка, отпуснала паричен кредит при условия на пасивна солидарност като един от длъжниците впоследствие е починал. Третото решение не представлява практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е постановено от окръжен съд. Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол по депозираната от Л. У. жалба. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК съдът