Определение № 5888 от 17.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1362/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 28655/14.12.2023 г. на П. В. С., чрез адв. М. А. и касационна жалба вх. № 332/05.01.2024 г. на Министерство на вътрешните работи (МВР), чрез юрисконсулт В. Т., срещу въззивно решение № 1248 от 08.11.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 32/2023 г. на Софийския апелативен съд. П. В. С. обжалва решението в частите, с които като е потвърдено и частично отменено първоинстанционното решение № 266823/ 03.12.2021 г. по гр. д. № 4565/2016 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу МВР за разликата над сумата 500 лв. до предявения размер от 50 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение по НОХД № 303/2001 г. по описа на ОС – Шумен; както и за началната дата на лихвата за забава върху обезщетението - 30.11.2017 г., вместо претендираната от жалбоподателя - 15.06.2015 г. В тези части се сочи, че въззивното решение е неправилно, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. В изложението си (инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба) касаторът В. се позовава на основанието по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК и излага твърдения, че досежно приетия от съда за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивното решение противоречи на ППВС № 4/1968 г., както и на практика на ВКС - решение № 60245/18.01.2022 г. по гр. д. № 996/2021 г., III г. о., решение № 132/03.05.2016 г. по гр. д. № 5861/2015 г., IV г. о., решение № 40/13.05.2020 г. по гр. д. № 2683/2019 г., III г. о., решение № 42/01.07.2019 г. по гр. д. № 1914/2018 г., III г. о. Министерство на вътрешните работи обжалва решението в осъдителната му част, като постановено в противоречие с материалния закон. В изложението си жалбоподателят поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса - „може ли МВР или структури по чл. 37 ЗМВР да носят отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за незаконно повдигане и поддържане на обвинение по наказателни дела от общ характер“. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, предвид приетото, че са налице условията по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответната страна. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационния контрол намира следното: По делото е прието за установено, че спрямо ищеца, заедно с други обвиняеми, е повдигнато обвинение за множество тежки престъпления, включващи участие в организирана престъпна група, палеж, причиняване на телесна повреда и убийство на П. И. Л. и Р. А. Р., извършени палежи по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група. С присъда № 29/20.12.2012 г. по НОХД № 303/2001 г. по описа на Шуменския окръжен съд подсъдимият бил оправдан по обвинението за извършен палеж на лек автомобил, собственост на „Райфайзен лизинг – България“ ООД. Въззивният съд е посочил, че в хода на инстанционния контрол, с решение № 493/15.06.2015 г. по н. д. № 1559/2014 г. на ВКС постановените присъди били отменени по две от обвиненията, касаещи престъпленията по чл. 116, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 10 против личността на П. И. Л. и Р. А. Р., като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд. Впоследствие, с постановената от апелативния съд присъда № 12/04.05.2016 г. по ВНОХД № 194/2013 г. на ВАпС първоинстанционната присъда била отменена в частта й за един от подсъдимите, който не е ищецът. Според въззивния съд, с решение № 234/01.12.2017 г. по н. д. № 407/2017 г. на ВКС, II н. о., била изменена присъдата на Варненския апелативен съд и подсъдимият П. С., заедно с други подсъдими, „бил оправдан по обвинението в извършване на престъпление по чл. 116 НК с пострадал Р. А. Р.“. Посочено е още, че с решение № 162/30.09.2015 г. по ВЧНД № 300/2015 г. апелативният съд увеличил наложеното от първоинстанционния съд общо наказание на подсъдимия С., като го „определил на 19 години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип“. При така възприетите да са се осъществили факти и обстоятелства, въззивният съд е посочил, че само фактът на незаконното обвинение е достатъчен, за да се приеме, че подсъдимият е претърпял вреди, засягащи честта и достойнството му, като за периода на наказателното преследване е преживял негативни емоции и чувства. Счел е, че от събраните по делото доказателства се установяват претендираните неимуществени вреди – влошаване на здравословното състояние на лицето, разстройство на семейните и личните му отношения и социална изолация. Предвид възрастта на ищеца, периода на продължителност на наказателното производство (около 5 години); тежестта на престъпленията, за които е оправдан; обстоятелството, че за по-голяма част от обвиненията е осъден и е невъзможно да се разграничат понесените във връзка с всички обвинения негативни емоционални преживявания, като е посочил, че и по други дела е присъдено обезщетение на ищеца за вреди от същото наказателно производство, съдът е определил като справедливо и дължимо обезщетение в размер на сумата 500 лв. Лихвата за забава е присъдена от датата на окончателното приключване на наказателното производство - 01.12.2017 г. (с постановяване на решението на ВКС по н. д. № 407/2017 г.). По въпроса за пасивната легитимация на МВР да отговаря по предявения иск съдът е посочил, че пасивно легитимиран по искове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ е държавният орган - юридическо лице, с който съответното длъжностно лице, пряк причинител на вредата, се намира в трудови или служебни правоотношения. С исковата молба се претендират вреди, причинени от служители на ответника при извършване на служебната им дейност по разследването. Съгласно чл. 52, ал. 1 НПК разследващи органи са следователите, служителите на МВР, назначени на длъжност „разследващ полицай“, полицейските органи в МВР, в случаите, предвидени в кодекса. Доводите на ответника, че надлежен ответник е прокуратурата, която е повдигнала и поддържала обвинението, не обосновават извод, че МВР не може да отговаря като разследващ орган. Прието е, че независимо от отговорността на прокуратурата, МВР може да е самостоятелен ответник или съвместно с нея. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че по касационната жалба на П. В. С. не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. В изложението на жалбоподателя липсва формулиран правен въпрос. Съобразно приетото с ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване без страната да е посочила конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото или на основания, различни от формулираните в касационната й жалба, с изключение на хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК. В случая, в изложението липсва изведен конкретен правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложението е инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба, като наведените доводи съставляват оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост (чл. 281, т. 3 ГПК) на решението в обжалваната му част, респ. - отразяват несъгласието на страната с определения размер на обезщетението. По такива оплаквания касационната инстанция не се произнася в селективната фаза по чл. 288 ГПК, поради което същите не са обуславящи за допускането на касационния контрол. По касационната жалба на МВР: Настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да се допусне на поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в хипотезата на явна необоснованост на фактическите констатации и логическите изводи на съда досежно фактическия състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника за претендираните от ищеца в конкретния случай неимуществени вреди от незаконно обвинение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение