Определение № 2534 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3403/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 152/22.05.2024 г. по в. гр. д. № 181/2024 г. Сливенският окръжен съд е потвърдил решение № 110/15.02.2024 г. по гр. д. № 3050/2024 г. на Сливенския районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение Община - Сливен, че Т. О. Д. и М. И. Д. са придобили по давност собствеността върху 513/1 513 ид. ч. от неурегулиран поземлен имот № **, част пета, находящ се в местност „Д. р.“, сел. обр. „И.“, [населено място], с площ на имота 1 513 кв. м., ведно със сграда с идентификатор *.*.***.* със застроена площ от 41 кв. м., брой на етажи 1, предназначение: друг вид сграда за обитаване, и сграда с идентификатор ***.*.***.* със застроена площ от 5 кв. м., брой на етажи 1, предназначение: селскостопанска сграда; първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която производството е прекратено като недопустимо по исковете за собственост на неурегулиран поземлен имот № **, част пета, находящ се в местност „Д. р.“, сел. обр. „И.“, [населено място], с площ 1 500 кв. м., заедно с полумасивна жилищна сграда със застроена площ 20 кв. м., построена в северозападната част на имота, на основание договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № */06.07.20* г.

По делото е установено, че ищцата Т. Д., по време на брака си с ищеца М. Д., е закупила с н. а. № ***/06.07.200* г. 1 000/1 500 ид. ч. от неурегулиран поземлен имот № ****, с площ на имота 1 500 кв. м., заедно с полумасивна жилищна сграда със застроена площ 20 кв. м., построена в северозападната част на имота.

Въззивният съд е приел за установено, че по делото няма данни територията на процесния имот да е била включвана в обработваеми блокове на ТКЗС, ДЗС и др. До изготвянето на първия план през 1989 г. е използвана за лично ползване - имоти за отдих и рекреация от населението на [населено място], по силата на документи за собственост или постановления на МС. При възстановяването на земеделските земи и изработването на КВС тези територии са обособени в големи имоти, чиито граници са оформени по различни топографски елементи (пътища, дерета, реки и др.), с начин на трайно ползване - зони по параграф 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, т. е. земеделска територия. През 2000 г. с решение на общинския съвет е приет околовръстният полигон, с който голяма част от вилната зона на града, в това число процесният имот, са включени в чертите на населеното място и са станали урбанизирана територия. Впоследствие планът на новообразуваните имоти е станал част от кадастралната карта. Цялостен застроителен и регулационен план за процесната територия няма. По възлагане от общината през 2005 г. е изработена улична регулация, а урегулирането на имотите става по възлагане на собствениците на отделни имоти, През 2020 г. върху кадастралната карта е изработен регулационен план и отрежданията на урегулираните имоти са вече за имотите от кадастралната карта. Процесният ПИ ***.*.*** не е урегулиран.

С акт за частна общинска собственост № ****/25.03.202* г. на основание чл. 56, ал. 1 и чл. 2, т. 7 ЗОбС вр. чл. 25, ал. 1, изречение първо ЗСПЗЗ и решение № 41/29.02.2000 г. на общинския съвет 513/1 513 ид. части от спорния поземлен имот, целият от 1 513 кв. м., са актувани като частна общинска собственост.

Въззивният съд е приел за неоснователно схващането на въззивника- ответник по исковете, относно необходимостта да се докаже пълно и главно, че ищците са владели съответната реална част от имота. Посочил е, че чрез деривативния способ покупко-продажба са придобити идеални части от имота, но доколкото той е бил своен в неговата цялост, то предметът на доказване - 513/1 513 ид. ч., се включва в пълния обем на имота.

Въззивният съд е обсъдил доводите, изложени в подкрепа на искането за отмяна на първоинстанционното решение, според които не са направени конкретни доказателствени искания относно факта на давностно владение, а свидетелските показания не съдържали изрични данни за упражняване на фактическа власт чрез извършване на явни, недвусмислени и непрекъснати действия и следователно такава не е доказана при условията на чл. 154 ГПК. Съдът е посочил, че в случая не се касае за упражняване на фактическа власт върху обособена реална част от терена, а за идеална част, включена в целия обем на имота, поради което е достатъчно ищците да докажат, че са упражнявали собственически правомощия върху целия имот, за да може да се направи извод, че са владели и конкретните идеални части. Посочил е, че направените доказателствени искания обслужват тази цел, тъй като при предявения положителен установителен иск, основаващ се на придобивна давност, ищците с исковата молба са посочили гласни доказателства за доказване идентичността на имота и началния момент на придобивна давност още преди 1977 г., а след разпределяне на доказателствената тежест - и на границите му във времето, на липсата на претенции от трети лица и че те са имали съзнание за собственост върху цялата площ в рамките на непроменените граници.

Въззивният съд е посочил, че закупените през 2001 г. 1 000/1 500 ид. ч. са били безспорно предмет на вещно право на собственост, а чрез свидетелските показания е установено, че цялата площ от 1 500 кв. м. (по кадастралната карта - изчислена на 1 513 кв. м.) е била оградена, оградите не са местени, съседите познават ищците и знаят, че мястото, заедно с постройките, е тяхно от повече от 20 години и никой не е претендирал за него. Казаното означава, че ищците са имали еднакво отношение към идеалните части, надвишаващи правото им на собственост, и към тези, придобити чрез покупка, т. е. - имали са съзнанието, че владеят целия имот за себе си и това положение е било несмущавано през целия период от 2001 г. до съставянето на акта за частна общинска собственост през 2021 г. Поведението им, макар и неконкретизирано от свидетелите, е било насочено срещу всички, а чрез какви действия се е обективирало владението, респективно - ползването, в случая не е от значение, доколкото може да се заключи, че такива е имало във времето, след като у трети лица и у непосредствените съседи съществува знанието за „принадлежност“ на целия имот на ищците. Установената явност, несмущаваност и непрекъснатост на това състояние за период повече от 10 години преди оспорването на правото им от страна на ответника води до извода, че ищците са придобили чрез давностно владение 513/1 513 ид.ч., които не са били предмет на прехвърлителната сделка от 2001 г.

Въззивният съд е приел, че владението е довело до трансформиране на фактическото състояние в право на собственост, тъй като имотът не е бил включван в блокове на ТКЗС, ДЗС и др., не е бил общинска или държавна публична или частна собственост и по отношение на него не е съществувала забрана за придобиване по давност. Поради това актът за частна общинска собственост сам по себе си не е създал вещно право, а представлява официален свидетелстващ документ, чиято обвързваща доказателствена сила е опровергана. Посоченото в него основание за съставяне - чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС вр. чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, не е доказано да се е осъществило. Липсват условията по чл. 19 ЗСПЗЗ, които са правопораждащите предпоставки за прилагане на чл. 25, ал. 1, изр. 1 ЗСПЗЗ. След като процесният имот не е бил включен в ТКЗС, то същият не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, поради което и не може да се счита за земя, останала след възстановяването на правата на собствениците по смисъла на чл. 19 ЗСПЗЗ, а и за тези земи не е съществувала забраната на чл. 86 ЗС за придобиването им по давност, доколкото върху тях не е установено право на кооперативно земеползване и не са одържавени. Ето защо е прието, че предявените в условията на активно субективно съединяване положителни установителни искове са основателни за 513/1 513 ид. ч. от процесния имот и следва да се уважат.

Касационна жалба срещу въззивно решение е подадена от ответника, който се позовава на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.

От ответниците по касация - ищци по делото, е подаден отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което не попада в обхвата на изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като предмет на спора са искове за собственост на недвижим имот, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът на първо място е развил съображения за недопустимост на обжалваното решение, тъй като счита, че е недопустим иск за установяване право на собственост по давност на идеални части от неурегулиран нежилищен поземлен имот. Поддържа, че практиката на ВКС обсъжда единствено случаите за придобиване по давност на идеални части от жилищен имот, когато бъде доказано давностно владение на реална част от имота. Не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо поради недопустимост на предявените искове. Хипотезата, от която касаторът извлича аргумент за поддържаната теза, е различна от настоящата, в която ищците са признати за собственици на идеална част от поземлен имот, който е обект на упражнявано от тях владение в неговата цялост. В такава хипотеза исковете са допустими. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК не е налице.

По-нататък в изложението касаторът е поставил следните въпроси:

1. Длъжен ли е второинстанционният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната доводи, аргументи и възражения, и съответно да се обоснове защо отхвърля същите и съответно ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения.

Въпросът е поставен във връзка с тезата на касатора, че в мотивите не са разгледани обстойно, коректно и по същество възраженията: за недоказване правото на собственост при условията на пълно и главно доказване; за липса на надлежно направено и допуснато искане за събиране на гласни доказателства за установяване на давностно владение; за липса на данни от свидетелските показания; за липса на идентичност на имотите. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие със следната практика на ВКС: решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ІV-то г. о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на І-во г. о., и решение № 166/15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на ІІІ-то г. о.

Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като въззивното решение съдържа мотиви, в които въззивният съд е разгледал спора по същество, като е обсъдил доказателствата за всички правнорелевантни факти и е посочил кои факти намира за установени, дал е обоснован отговор на всички спорни въпроси, посочил е и е обсъдил и четирите възражения на ответника по исковете (касатор), които сега се сочат при обосноваването на поставения правен въпрос. Събраните по делото доказателства са обсъдени не само с оглед на съдържащата се в тях релевантна за спора информация, но и в тяхната съвкупност, т. е. с оглед правната и житейска връзка между установените факти и обстоятелства и правните им последици. Изводите за установената по делото фактическа обстановка и произтичащите от нея правни изводи по отношение на спорното право са направени след извършена от въззивния съд самостоятелна преценка така, както изисква съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

2. За установяване придобиване по давност на идеална част от имот необходимо ли е пълно и главно доказване на владението на реалната част от имота, съответстваща по площ на идеалните части.

Установява се от цялостния прочит на мотивите към обжалваното решение, че съдът не е отрекъл необходимостта от провеждане от страна на ищците на пълно и главно доказване на елементите от фактическия състав на придобивната давност, независимо от обекта на владението, а е посочил, че доколкото исковете за собственост са за идеални части, то, след като същите са включени в обема на имота, на доказване подлежи твърдението за упражняване на владение върху целия имот, от което може да се направи извод за владение и на претендираните идеални части. Като поставен при предпоставка, която не се установява от мотивите на въззивния съд, въпросът не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поради това не е необходимо обсъждането на твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС: решение № 116/31.08.2012 г. по гр. д. № 314/2010 г. на І-во г. о., и решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/20120 г. на ІV-то г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

3. Следва ли да се докажат при пълно и главно доказване фактическите действия, представляващи обективния елемент в упражняване на фактическата власт върху вещта.

Поддържа се противоречие на въззивното решение с решение № 3/19.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, І-во г. о., и цитираната в тях съдебна практика, включително задължителна, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Обжалваното решение не противоречи на посочената съдебна практика, в която най-общо се приема, че обективният елемент се изразява в упражняване на фактическа власт върху вещта и включва фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота по съдържание като на собственик, като владението следва да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. В различните случаи на позоваване на оригинерното придобивно основание по чл. 79 ЗС фактическите действия могат да бъдат различни, а в конкретния случай, според установеното с гласни доказателства, имотът е ограден, представлява градина със стари дървета, има стара къща и беседка - все обстоятелства, които говорят за осъществявано фактическо присъствие и извършвани въздействия върху вещта, които, макар и непосочени в мотивите към обжалваното решение, са дали основание на въззивния съд да заключи, че обективният признак на владението е доказан.

4. За доказателствената стойност и значение по делото на доказателства за факти, които са непоискани и недопуснати с определение на съда.

Според касатора свидетелски показания за доказване на фактическа власт върху имота не са били поискани от ищците и не са допуснати от съда с определение, а кредитирането от въззивния съд на показанията на разпитаните свидетели е в противоречие с практиката на ВКС по решение № 358/18.06.2010 г. по гр. д. № 1183/2009 г. на ІІІ-то г. о., и със задължителната практика на ВС по Постановление № 6/23.12.1968 г. на Пленума.

Този въпрос също е поставен в несъответствие с данните по делото, както и вторият въпрос. Още в исковата молба е направено искане за допускане до разпит на двама свидетели, които да установят, освен друго, и началния момент на придобивната давност - преди 1977 г., по данни от съседи - около 1948 г. А един от елементите на въведеното от ищците оригинерно придобивно основание е именно упражняването на фактическа власт, за установяването на какъвто факт свидетелските показания са допустимо доказателство. А с определение № 3208/18.10.2023 г. (.л.л. 52-54), постановено по реда на чл. 140 ГПК, първоинстанционният съд се е произнесъл по така направеното доказателствено искане, като е допуснал до разпит, при режим на довеждане, двама свидетели на ищцовата страна. Обстоятелството, че в първото по делото заседание на първоинстанционния съд процесуалният представител на ищците е посочил други обстоятелства, не се отразява на доказателствената стойност на свидетелските показания, след като с тях са установени и признаците на владението. При тези данни предпоставката на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице, без да има необходимост от обсъждане на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяно противоречие със съдебната практика.

Не съществува вероятност въззивното решение да страда от порока нищожност, което да налага допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1-во ГПК. Не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК; същевременно съдебното решение е материализирано в надлежна писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав съобразно изискванията на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана. Мотивите към решението не разкриват признаците на очевидна неправилност, което да налага допускането му до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на по 800 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договори за правна защита и съдействие от 10.07.2024 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.