Определение № 60316 от 13.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 822/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. М. Ш. чрез нейния пълномощник адв. И. Н., срещу въззивно решение № 100274 от 19.11.2020 г. по в.гр.д. № 21/2020 г. на Апелативен съд Велико Търново. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси 1. Има ли съдът задължение, когато двама свидетели дадат противоречиви показания, да разкрие кой от тях казва истината, и след като се прецени правдоподобността и достоверността на твърденията им с оглед останалите данни по делото, мотивирано да посочи на кого дава вяра и едва в резултат на това да приеме едно или друго твърдяно обстоятелство. 2. Относно предпоставките за придобиване на недвижим имот по давност. Позовава се и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, изр. трето ГПК-очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „Дунавия” АД /в несъстоятелност/ със седалище и адрес на управление гр. Русе, изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 491 от 17.11.2017 г. по гр.д. № 892/2016 г. на Русенския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от С. М. Ш. против „Дунавия” АД /в несъстоятелност/ иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищцата върху 49.640 % ид. части от поземлен имот с идентификатор ...., находящ се в [населено място], Западна промишлена зона, [улица], с площ 1 686 кв.м, съставляващ по предходен план УПИ .... п.п., заедно с построената в него сграда ”Цех Стерилен- Карвало” с идентификатор ..., със застроена площ 540 кв.м. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата С. М. Ш. е наследник на В. С. М. и Н. В. Р., които са били акционери във „Винома” АД със седалище гр. Русе, вписано в търговския дружествен регистър на Русенския областен съд на 29.12.1945 г. Дружеството е национализирано по ЗНЧИМП. Към 22.12.1947 г. неговото имущество се е състояло от фабрично застроено дворно място с площ 5 230 кв.м; фабрично незастроено дворно място с площ 13 200 кв.м, необработваемо място от 4 000 кв.м, обработваемо място от 9 000 кв.м, сгради-фабрични постройки: складовна /малцерай/ с площ 613.80 кв.м; сушара 203.50 кв.м, вакуумно отделение от 432 кв.м, машинно отделение от 260.80 кв.м; помещение парен котел от 284 кв.м, помещение гроздов мед от 111.72 кв.м, помощни и жилищни постройки, подробно описани в инвентарната книга. През 1948 г. бившето предприятие „Винома” АД е преименувано на Държавно предприятие ”Винома”- Русе. През м. юни 1948 г. е вписано прекратяване на Държавна фабрика ”Консерва” и Държавна фабрика „Бор”, които се сливат с Държавно индустрилно предприятие „Винома”- гр. Русе, на което се прехвърлят всички техни активи и пасиви, а през 1949 г. е вписано уедряване на няколко предприятия, едно от които „Винома”- Русе, в едно стопанско предприятие с наименование „Дунавия”- гр. Русе. Със заповед от 23.02.1994 г. на Кмета на Община Русе от актовите книги за държавна и общинска собственост е отписан, считано от 24.02.1992 г., част от имот по АДС № 8381/20.02.1987 г., съставляващ 91.277% ид. части от терен от 24 888 кв.м, със застроените в него сгради по [улица]както следва: част от масивна двуетажна сграда, застроена на 243 кв.м /сега канцеларии на цех № 1/; част от едноетажна масивна сграда, застроена върху 162 кв.м /сега техническа работилница на цех № 1/; част от едноетажна сграда, застроена на 94 кв.м /сега ремонтна работилница за кантари/; част от масивна двуетажна сграда, застроена на 310 кв.м / сега Вакуумно отделение/; избени помещения от общо 1 506 кв.м., собствеността върху които се възстановява на бившите акционери. Назначените по делото съдебно-технически експертизи са установили, че след одържавяване на имота през 1947 г. по отношение на същия са настъпили няколко регулационни промени, свързани с разширяване на терена на ДКК ”Дунавия”. След проследяване на тези промени по плановете от 1953 г., 1966 г., 1972 г., 1973 г. и 2005 г. вещите лица са дали заключение, че процесният имот с идентификатор .... е идентичен с УПИ .... п.п и е част от одържавения от „Винома” АД терен с площ 24 888 кв.м. Сградата в него-цех ”Стерилен-Карвало”, не е съществувала към момента на одържавяването, а е построена по-късно-през 1960 г., върху терен, който е бил незастроен. Изводът им е основан на обстоятелството, че в плана от 1930 г., който е бил в сила към момента на одържавяването, в мястото, върху което попада тази сграда, не е съществувало застрояване, а в обяснителна записка към технически проект за Генерален план на ДКК ”Дунавия” от 1958 г. е записано че „новият стерилен цех/ цех № 1/, заедно с хладилника се долепят до малцерая”. На генералния план малцераят е отразен под № 4, а от западната му страна с щрих под № 1 е означен предвиденият за построяване цех „Стерилен”. Вещите лица са дали заключение, че тази сграда не идентична с деактуваната през 1994 г. част от вакуумно отделение с площ от 310 кв.м. Това са две различни сгради, отдалечени на 46 м една от друга. При така установените факти по делото въззивният съд е приел от правна страна, че сградата не е съществувала към момента на одържавяване на имуществото на акционерното дружество, тя е новопостроена след този момент, поради което правото на собственост върху нея не е възстановено в полза на ищцата. Затова по отношение на нея е отхвърлил иска за собственост като неоснователен. По отношение на терена е приел, че са били налице предпоставките на чл. 2, ал.1 и ал.3 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността, тъй като същият съществува реално до размерите, в които е отчужден. Съобразно представените доказателства, като наследник на бившите акционери В. С. М. и Н. В. Р., на основание реституция по този закон ищцата С. Ш. е придобила 1/2 от 46.027 % идеални части от терена. Въззивният съд обаче е отхвърли установителния иск за собственост и в тази част, като е приел, че след 22.11.1997 г. ответното дружество е упражнявало фактическа власт върху терена с намерение за своене в продължение на 10- годишния срок по чл. 79, ал.1 ЗС, поради което е придобил правото на собственост по давност, и следователно към момента на предявяване на иска за собственост- 02.12.2016 г., ищцата не се легитимира като собственик на поземления имот. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените в изложението правни въпроси. Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели Е. А. и Н. Х., и мотивирано е посочил защо не кредитира показанията на св. Х. досежно това, че ищцата е упражнявала фактическа власт върху имота от 2003 г. чрез трето лице „Фаворит-98” ООД. По този начин въззивният съд е изпълнил задължението си при преценка на гласните доказателства да посочи защо дава вяра на показанията на едни свидетели пред тези на други, като прецени достоверността им след цялостна съпоставка с останалите събрани по делото доказателства. Тъй като даденото от въззивния съд разрешение по така поставения процесуалноправен въпрос не е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в представеното от жалбоподателката решение № 159 от 22.02.2016 г. по т.д. № 1871/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., не е налице основанието на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос-относно предпоставките за придобиване по давност на недвижим имот, е формулиран твърде общо, а искането за допускане на касационно обжалване по него е обосновано с теоретични постановки и цитати от практика на ВКС, без да се свържат с конкретния правен спор. Поради това този въпрос също не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като не става ясно в какво се състои противоречието на въззивното решение с цитираната практика. Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, изр. трето ГПК в частта, с която е отхвърлен установителният иск за собственост по отношение на поземлен имот с идентификатор, тъй като съществува вероятност в тази част същото да е очевидно неправилно. Настоящият състав споделя изводите на въззивния съд, че сградата в него не е възстановена на бившите акционери, респ. на ищцата на основание чл.2, ал.1 и 3 ЗВСОНИ, тъй като е построена след одържавяване на имота. Но това означава, че сградата, за която няма спор, че представлява самостоятелен обект на правото на собственост, е със статут на суперфициарна собственост. Тъй като суперфициарният собственик има правото да ползва земята, доколкото това е необходимо да ползване на сградата / чл. 64 ЗС/, а в случая той се явява и съсобственик на терена, и доколкото от съдържанието на обжалваното решение не личи въззивният съд да е съобразил тези обстоятелства, се налага в тази част въззивното решение да се допусне до касационно обжалване, за да се провери обосноваността на извода на въззивния съд, че упражнявана от ответника фактическа власт е била с характер на владение и е довела до придобиване на имота по давност. Водим от гореизложеното съдът