Определение № 1471 от 26.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1671/2024 г.

С решение № 106 от 30.01.2004 г. по гр.д. № 1048/2023 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено решение № 346/20.01.2023г. по гр.д. № 6411/21 по описа на СГС, в частта, с която Прокуратурата на РБ да заплати на С. В. Е. на основание чл. 49 във вр. чл. 45 от ЗЗД сумата 48 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й Б. Б. И., във връзка с непривеждане в изпълнение на присъда с наказание „лишаване от свобода“ по отношение на Р. Ж. А., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.01.2018г. до окончателното й изплащане. Отменено е решението на СГС в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на С. В. Е. на основание чл. 49 във вр. чл. 45 от ЗЗД обезщетение за същия деликт за разликата над 48000 лв. до 160 000лв. и вместо това иска е отхвърлен за тази разлика, като е потвърдено решението на СГС, в частта, с която иска е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер – 200 000 лв. Със същото решение Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на адв. Н. Н. Д., на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв сумата 3 189 лева, представляваща адвокатско възнаграждение с включен ДДС за предоставената на С. В. Е. безплатна правна помощ във въззивната инстанция, а С. В. Е. е осъдена да заплати на Прокуратурата на Република България на основание чл. 78, ал. 8 във вр. с ал. 3 от ГПК сумата 210 лева – разноски за въззивната инстанция за юрисконсултско възнаграждение.

Срещу това решение са подадени касационни жалби от двете страни.

В касационната жалба, подадена от Прокуратурата на Република България се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, тъй като въззивната инстанция не е обсъдила оплакванията във въззивната жалба, че фактическите оперативни действия по задържане и отвеждане на осъдено лице да изтърпява наказание лишаване от свобода се извършват от органите на МВР, съгл. чл. 418 НПК, че оперативно-издирвателната дейност се извършва от МВР при условия и ред, уредени в чл. 138, ал.2 ЗМВР /отм/, респ. чл.8, ал.1,2 и 3,т.3 ЗМВР, който е в сила от 2014 г. и липсата на резултат не може да се вмени като противоправно поведение на Прокуратурата. Не било съобразено, че в хода на издирването не са установени нови факти, които да са налагали предприемането на някакви конкретни действия. Затова счита, че извода за извършване формално на задълженията на Прокуратурата е необоснован и противоречащ на цитираните норми. Нямало нормативно установено изискване Прокуратурата да дава конкретни указания до органите на МВР, правомощията й били само по надзор за законност върху изпълнение на наказанието /чл. 346 ЗСВ/, като тази дейност не е отграничена от дейността по привеждане в изпълнение на присъдите. Оспорват се като необосновани изводите за наличие на причинна връзка между действията и бездействието на Прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди за ищцата.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК по следните въпроси:

1.Подлежат ли на обезщетяване неимуществени вреди от деликт, които не представляват пряка и непосредствена последица от увреждането, съгласно чл. 51 ЗЗД? 2.Подлежат ли на обезщетяване и представляват ли пряка и непосредствена последица вреди от противоправно поведение, неизвършването на което би могло да постави в невъзможност извършването на други противоправно поведение от друго лице, причинило увреждането? 3.Длъжен ли е въззивният съд правилно да приложи императивна материлано прана норма и в частност, допуска ли предвиденото в чл. 51, ал.1, изр.1 ЗЗД, по иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, съдът да присъди обезщетение за вреда, която не е пряка последица от противоправното поведение? По тези въпроси се твърди противоречие с Решение № 184 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1561/2011 г., III г. о., Решение № 228 от 19.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6774/2014 г., III г. о., Решение № 204 от 11.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 586/2018 г., III г. о., Решение № 101 от 23.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5531/2014 г., IV г. о. и Решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр.д.№ 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., което счита че е приложено неправилно към казуса.

Формулирани са и следните въпроси, по които Прокуратурата счита, че се е произнесъл въззивня съд с противоречие с ТР № 88/12.09.1962 г. на ВС и ТР № 4/29.01.2013 г. по т.д.№ 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС:

4.Представлява ли необходимо условие деяние при мислено изключване на което неправомерния резултат, пряко причинен от противоправно поведение на друго лице, не би настъпило? Настъпилата вреда представлява ли типична и зкономерно проявление на такова деяние?

5. Може ли деянието на едно лице да бъде необходимо условие за вредата, пряко причинена от деянието на друго лице? Настъпилата вреда, пряко причинена от убийство, представлява ли закономерно и типично развитие на причинно-следствен процес от друго противоправно деяние на друго лице – непривеждаем в изпълнение на наказание „лишаване от свобода“?

6. Бездействието на длъжностни лица в структурата на Прокуратурата, на което по правна същност е приравнено формалното изпълнение на служебни задължения или неефективно изпълнение на дейности по привеждане в изпълнение влязла в сила присъда, представлява ли обуславяща причина /предпоставка / т.н. условие без което не може, по отношение на вредоносния резултат – морални страдания на ищца по загубата на близки лица, чийто живот е престъпно отнет от осъдено лице, което към момента на извършване на убийството е следвало или е могло да изпълнява наказание „лишаване от свобода”? Настъпването на вредоносния резултат представлява ли закономерно, типично развитие от неефективно изпълнение на дейността, свързана с привеждане в изпълнение на наказание лишаване от свобода?.

Прокуратурата се позовава и на очевидна неправилност.

Ответницата по тази касационна жалба оспорва основателността й и допускането до касационно обжалване по нея, тъй като не са изведени ясни въпроси, а формулираните са завоалирани. По същество счита, че е установена противоправността на бездействието на прокуратурата и причинната връзка с неимуществените вреди, които ищцата търпи.

Касационна жалба е подадена и от ищцата С. В. Е., която обжалва решението в частите, с които е отменено решението на СГС, в частта, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 48 000 лв. до 160 000 лв. и за тази разлика е отхвърлен иска, както и в частта, с която е потвърдено решението на СГС, в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над 160 000 лв. до 200 000 лв.

В тази касационна жалба се твърди противоречие с чл. 53 ЗЗД предвид приетото от въззивния съд за разпределение на обема отговорност между Прокуратурата и прекия причинител в това производдство и отричане на солидаността при съизвършителство. Твърди се нарушение и на чл. 52 ЗЗД, тъй като не са съобразени конкретно критериите, посочени в ПП-4-68 и установените по делото факти относно обстоятелствата, при които е убит сина на ищцата.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.В хипотеза на вреда, причинена от повече от едно лице приложима ли е разпоредбата на чл. 53 ЗЗД при иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, предявен единствено срещу ЮЛ, което е отговорно като възложител за действията / бездействията само на единия от съизвършителите или в производството по обезвреда на пострадалото лице следва да се установи размера на съпричиняването и да се отграничи отделната отговорност на съизвършителите? По този въпрос се твърди противоречие с т.5 от ПП-17-63г. ПП-4-75, Решение № 141 от 01.08.2014 г. по гр.д.№ 5015/2013 г. на ІV гр.о.; 2. Кои са обективните критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпенте морални вреди и да намери „справедливия еквивалент“ на същите, или е достатъчно да се търси „известно компенсиране“ и за задължението на съда да направи преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства според вида и характера на увреждането, които се съобразяват при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост? Твърди се противоречие с т.2 от ПП-4-68.

Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България оспорва допускането до касационно обжалване, тъй като формулираните въпроси не са обуславящи изхода от спора.

Касационните жалби са постъпили в срок и изхождат от процесуално легитимирани страни, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване са, поради което съдът ги преценява за допустими.

Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Затова не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.

По делото е безспорно установено следното:

Ищцата е майка на Б. Б. И., [дата на раждане], починал на 02.01.2018г. Смъртта му е причинена от Р. Ж. А. Вечерта с огнестрелно оръжие вечерта на 31.12.2017 г. срещу 01.01.2018 г. Образуваното срещу извършителя наказателно производство № 513 ЗМК 5/2018г. на СДВР, пр. пр. № 49/2018 г. на СГП за умишленото умъртвяване на Б. И. и други петима души в къща на адрес: [населено място], кв.И., [улица], представляващо престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 9 и т. 12, пр. 1 във вр. с чл. 115 и чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК е прекратено поради смърт на дееца на основание чл. 24, ал. 1, т. 4 НПК с постановление от 16.04.2019 г. на прокурор при СГП. Пострадалият син на ищцата се намирал на посочения адрес при приятелката си Н. Н. И.. От присъда № 20 от 13.05.2009 г. по н.о.х.д. № 413/2018 г. на Софийски ОС е видно, че Р. А. бил признат за виновен в това, че на 12.02.2007 г. около 12.30 ч. в [населено място], област Софийска, местността С., във вилна сграда, собственост на Г. Д. от [населено място], е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14-годишна възраст - на 11 години, като деянието представлявало опасен рецидив, поради което и на основание чл. 149, ал. 5, т. 3 във вр. с ал. 1 и чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК и чл. 54 НК е бил осъден на лишаване от свобода за срок от осем години при първоначален „строг” режим на изтърпяване. След осъществен инстанционен контрол присъдата е влязла в сила на 22.12.2009 г.

С писмо вх. № ДП-3 от 11.01.2010 г. и в съответствие с чл. 2, ал. 2 от Указания № И-30 от 05.03.2009 г. за дейността на Прокуратурата при привеждане в изпълнение на влезлите в сила присъди, решения и определения на съда, Окръжна прокуратура – София (ОПС) е изпратила по делегация на Софийска градска прокуратура (СГП) за привеждане в изпълнение на наложеното с присъдата наказание на Р. А.. Към писмото били приложени присъдата и решенията на САС и ВКС, постановени при осъществения и инстанционен контрол, и свидетелство за съдимост, от което е видно, че с предходна присъда от 13.07.1998 г. по н.о.х.д. № 3281/1997 г. на СРС Р. А. е признат за виновен и осъден за изнасилване, представляващо престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК. Въз основа на писмото била образувана изпълнителна преписка № ДП3/2010 г. по описа на СГП, като организацията на работата на Прокуратурата по привеждане на влезлите в сила присъди в изпълнение, включително и образуването на преписките по тях, е регламентирана и в горепосочените указания - чл. 46 ал. 1 и чл. 57 ал.2, предвиждащи осъществяване от Прокуратурата на подготовка за изпълнение на присъдите от разглеждането на делото в първоинстанционния съд до осъществяване на ежемесечни проверки от прокурора на книгата за тяхното изпълнение с даване на разпореждания на констатираните в тях пропуски, както и изискване на ежемесечни отчети от органите на МВР за извършените действия по издирването. По така образуваната преписка с писмо от 14.01.2010 г. на основание чл. 418 от НПК, СГП е изпратила на началника на ОЗ Охрана при Министерството на правосъдието присъдата за привеждането й в изпълнение. След извършена на 19.01.2010 г. проверка на известния адрес и проведени разговори от служители на ОЗ Охрана, при които се установило отсъствие на осъдения и се съставила докладна записка, с писмо от 25.01.2010 г. СГП е била уведомена за необходимостта от обявяване на осъдения за издирване. С постановление от 26.01.2010 г. на прокурор при СГП е постановено осъденият да бъде обявен за общодържавно издирване. С писмо от 05.02.2010 г. СДВР е уведомила Прокуратурата, че Р. А. бил обявен за издирване с телеграма № 43449 от 08.09.2009 г., актуализирана с бюлетин № 32 от 02.02.2010 г., но въпреки проведените оперативноиздирвателни мероприятия не е намерен. През периода 2010 – 2018 г. периодично - 2 или 3 пъти годишно, с изключение на 2015 г, са изисквани от СГП еднотипни справки за издирването на осъдения Р. А. и възможността за привеждане на присъдата в изпълнение. През 2015 г., освен справка за издирване на осъдения, с писма от 05.05.2015 г. и 03.06.2015 г. СГП е изискала и данни за идентификация на лицето чрез снимка и дактилоскопна карта и наказателното производство, по което е постановена присъдата, като след предоставянето им на СГП на 22.06.2015 г. за лицето Р. А. е издадена европейска заповед за арест, а въз основа на нея същият е обявен за международно издирване – така писмо от 03.07.2015 г. на Дирекция Международно оперативно сътрудничество при МВР. На 30.04.2018 г. по изпълнителна преписка № ДП-3/2010 г. по описа на СГП, е представен препис-извлечение от акт за смърт от 27.03.2018 г., от който е установено, че лицето Р. Ж. А. е починал на 07.01.2018 г. в [населено място], [община]. Въз основа на него издирването на осъденото лице е прекратено.

Установено е, че простреляният Б. Б. И. е бил на 18 години и живеел в [населено място] заедно със своята майка – ищцата С. Е.. Бил е и ученик в дневна форма на обучение през учебната 2017/2018 година в 170 СУ Васил Левски – гр. Нови Искър, където е бил оценяван с добра наблюдателност и възприятия в учебния процес. Според характеристика от 13.06.2014г., имал добри умения за общуване със съучениците си, към които бил толерантен. От показанията на свидетелката К. Ц. – майка на ищцата, която живеела заедно с дъщеря си С. Е. и внука си Б. И., ежедневно се виждали преди смъртта му, ищцата С. Е. сама отгледала детето си с помощта на своите родители и съобразявала работата си, така че да бъде по-близо и дълго време със сина си, което ги направило много близки. Синът й споделял с нея и винаги на празници със спестените си средства й отправял жест на внимание, бил добро и обичано дете, готов да започне работа веднага след като завърши, за да помага на майка си. Разбрали за смъртта му на 02 януари, когато били на работа в Софарма. Дъщеря й треперела при съобщаването за случилото се и след смъртта на детето й получила сърцебиене и страдала от безсъние, не можели да приемат смъртта му и понастоящем посещавали гроба му поне един – два пъти седмично. Свидетелката Й. Х., която работила заедно с ищцата С. Е. и нейната майка, заявява в показанията си, че преди смъртта на сина си, за който тя постоянно говорила и с който се гордеела, ищцата С. Е. била изключително трудолюбива, отзивчива и усмихната. Загубата му я е променила – постоянно плачела и пушела навън, усамотявала се и се изолирала от колегите, които преди смъртта на сина си приемала, като семейство.

Прието е заключение, изготвено комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза, която е констатирала, че при узнаването за внезапната смърт на сина си С. Е. е преживяла остра стресова реакция с усложнени последици от нея – протрахирани тревожно-депресивни симптоми, като понижено настроение, безсъние, липса на удоволствени преживявания и желание за общуване с околните и витална тъга, представляващи протрахирана депресивна реакция. Според вещите лица, смъртта на сина й, която е разтърсващо и бурно събитие с висок стресогенен потенциал, бележи динамика на разстроени в психичен план преживявания, които се наблюдават и понастоящем. Преживяната психотрамва и нейните симптоми са засегнали личностово, емоционално и хемодинамичното й функциониране Към момента на изследването при ищцата С. Е. е констатирано депресивно състояние с клинична характеристика на депресивен епизод – умерено тежък със соматични симптоми. За кратък период и по своя преценка тя е приемала Д. и успокоителни на „билкова основа“, като не е посещавала специалист и не е провеждала адекватно и специално лечение. Приетата от въззивната инстанция СПЕ с в.л. Б. установява, че и към момента на разглеждане на делото от въззивната инстанция, състоянието ищцата не е стабилно - наблюдава се изразен невротичен синдром от астеничен тип със значителни психо- соматични нарушения, което е свързано с високи нива на личностна и ситуативна тревожност, наличието на депресивен синдром в емоционалното състояние, в поведението, в отношението към себе си и към социалната среда. Наблюдава се тенденция за социална изолация, апатия, деструктивни мисли, наличие на тревожност, скованост, несигурност, вследствие на което се появяват затруднения при справяне с ежедневните ангажименти и социалните контакти.

Въззивната инстанция е приела от правна страна, че непривеждането на присъдата в изпълнение от компетентния прокурор представлява противоправно деяние, извършено от лице, на което ответника е възложил това. Противоправността на деянието, според съда се изразява в това, че липсват целенасочени, своевременни, последователни и ефективни действия по изпълнението на присъдата от прокурора, подготовката за което е следвало да започне от разглеждане на делото в първоинстанционния съд, а след влизане в сила на присъдата да продължи с ежемесечни справки и указания за отстраняване на констатираните пропуски, препятствали нейното изпълнение и изтърпяване от осъдения. Съдът се е позовал на чл. 416, ал. 2 от НПК, според който действията по привеждане на изпълнение на присъдата се осъществяват от прокурора, който може да издава разпореждания до различни държавни органи, съгласно чл. 145 ЗСВ, въпреки, че възлага задържането на осъдения и отвеждането му до мястото за изпълнение на наказанието от звено „Охрана на съдебната власт“ към Министерството на правосъдието или при неговата липса на постоянния му адрес - възлага издирване на съответните органи на Министерството на вътрешните работи. Затова са издадени Указания И-30/05.03.2009г. на Главния Прокурор на Република България за дейността на Прокуратурата по привеждане в изпълнение на влезлите в сила присъди, решения и определения на съда. Според тях, прокурорът привежда в изпълнение всички влезли в сила присъди, независимо на кой орган възлага извършването на конкретни действия, с оглед спецификата на случаите. Съдът е приел, че в съответствие с указанията, прокурорът по изпълнителна преписка № ДП-3/2010 г. на СГП е възложил издирването на осъдения Ж. с оглед привеждане в изпълнение на присъдата. В нарушение на чл. 57, ал.2 от Указанията обаче по-късно, а не в тридневен срок са предприети действия по привеждане на присъдата в изпълнение - лицето е обявено за общодържавно издирване с бюлетина от 02.02.2010г., а на 19.01.2010г. е констатирано, че не пребивава на адреса. Съдът е приел, че не е спазено и изискването в Указанията, при липса на резултат от издирването от органите на МВР, те да докладват писмено ежемесечно на прокурора, а прокурора не е изисквал такива сведения ежемесечно. Дори когато са изискани сведения от органите на МВР, това е ставало абсолютно формално – с бланкетни писмата до СДВР с еднакво съдържание. В отговорите не са описани конкретни действия по издирването, от кои лица са извършвани и с каква честота, от прокурора не са давани никакви конкретни указания за издирвателни действие. Съдът е съпоставил тези констатации от прокурорската преписка по привеждане на присъдата в изпълнение с констатациите в Постановлението за прекратяване на наказателното производство срещу Р. Ж. А. поради смъртта му, от което е видно, че той е работил, посещавал е магазини, имал е контакти с други хора, не е живял в пълна изолация т.е. при извършването на конкретни действия по неговото издирване е било възможно да бъде открит. В резултат от бездействието на прокуратурата, присъдата не е била преведена в изпълнение осем години и производството по привеждане в изпълнение е прекратено поради смъртта на осъдения. Прокуратурата отговаря, като възложител на работата на прокурора, който е работел по преписката за привеждане на присъдата в изпълнение, а презумпцията за вина не е оборена.

Съдът е приел, че е налице причинна връзка между непредприемане на ефективни действия по изпълнение присъдата на Р. А. и неимуществените вреди на ищцата – майка на убития от него неин син Б., тъй като при изпълнение на задълженията си по привеждане на присъдата в изпълнение (което би могло да се случи най-рано на 19.01.2010г.) и ограничаване на правото на Р. Ж. А. на свободно придвижване за срока на наказанието – осем години, той не би могъл на 01.01.2018г. да убие сина на ищцата, тъй като би продължавал да бъде лишен от свобода. Възраженията на ответника, че би могъл да бъде освободен по-рано са отхвърлени като неоснователни, тъй кат се вземе предвид обичайното стечение на обстоятелствата, а не случайното им хипотетично развитие.

Приетото в тази част от мотивите към въззивното решение не е в противоречие с практиката на ВКС. То е в съответствие с Решение № 50051 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1822/2022 г., II г. о. и цитираното от Прокуратурата Решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр.д.№ 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., с което е даден отговор на въпросите, формулирани в първата касационна жалба, свеждащи се до два въпроса: 1.дали прокуратурата е пасивно легитимирана да отговаря по иск за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от осъдено лице, чиято присъда не е приведена в изпълнение и в срока, в който е следвало това лице да изтърпява наказание „лишаване от свобода“, е извършило друго престъпление, от което са последвали вледите, за чиято обезвреда е предявен иска по чл. 49 ЗЗД срещу Прокуратурата и 2.дали е налице в този случай причинна връзка между бездействието на Прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди от престъплението, извършено от осъдения в срока за изтърпяване на неперведената в изпълнение присъда. С първото от тези решения е прието, че от значение за ангажиране на отговорността за непозволено увреждане са не само действията или бездействията, които превръщат една потенциална възможност в действителност (т.е. поведението, което пряко трансформира вероятността в обективен факт), но и тези действия или бездействия, които създават тази реална възможност (т.нар. condition sine qua non). Когато деянието не е единствената причина за резултата (т.е. когато вредата е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова) отговорността за деликт не се изключва. С второто решение, /постановено по същия казус, но по иск за обезщетение за вреди от смъртта на убит от същото събитие/, отговорността на Прокуратурата е изведена от чл. 4, ал. 2 и чл. 127, т.4 от Конституцията, Република България, уредбата в НК и НПК за упражняването на наказателно-правна репресия и принуда по отношение на лицата, извършили престъпления и регламентиране на изпълнението на наказанието, целящо ограничаване възможността осъденото лице да извърши друго престъпление и да се въздейства превантивно върху осъдения и другите членове на обществото, да се поправи и превъзпита осъдения с цел успешната му ресоциализация след изтърпяване на наказанието, чл. 5 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража и чл. 416, ал. 2 НПК, според който самото привеждане в изпълнение на присъдата е възложено на прокурора, който на основание чл. 145, ал. 3 ЗСВ е оправомощен да издава задължителни за държавните органи, длъжностните лица, юридическите лица и гражданите разпореждания, включително може да дава задължителни писмени разпореждания на полицейските органи (чл. 145, ал. 5 ЗСВ). От тези норми е изведена ръководната функция на Прокуратурата в процеса по привеждане в изпълнение на присъдата по отношение на субектите, които съгласно чл. 418 НПК са пряко натоварени със задържането на осъдения и отвеждането му до мястото за изпълнение на наказанието. При бездействието на длъжностни лица в структурата на Прокуратурата да приведат в изпълнение влязла в сила присъда в срока на абсолютната давност по чл. 82, ал. 4 вр. ал. 1 НК, с която е наложено ефективно наказание „лишаване от свобода”, по отношение на осъденото лице не се постига целта на наказанието - да бъде ограничена възможността на дееца да продължи престъпната си дейност. Това създава реална възможност осъденото лице с неприведена в изпълнение присъда да извърши друго престъпление и когато тази възможност е реализирана преди да е изтекла абсолютната давност по чл. 82, ал. 4 вр. ал. 1 НК, бездействието на Прокуратурата (в качеството й на орган по ръководство и надзор) се явява елемент от веригата на причини и следствия, довела до настъпването на вреди в патримониума на лицето, увредено от такова друго престъпление.

В тази част изводите на въззивният съд съответстват на цитираните две решения и се възприемат и от настоящия състав. Предвид изложеното, изводът за наличие на причинна връзка между неефективните действия на прокуратурата, респективно между бездействието на прокурора, натоварен с изпълнението на присъдата и реализираната възможност в срока, в който н е следвало да се изпълнява наказанието, осъдения да извърши друго престъпление – убийство на сина на ищцата, от което тя търпи неимуществени вреди. Относно този извод, настоящият състав не констатира противоречие с ПП-4-75, т.5, Решение № 141 от 01.08.2014 г. по гр.д.№ 5015/2013 г. на ІV гр.о. Решение № 184 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1561/2011 г., III г. о., Решение № 228 от 19.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6774/2014 г., III г. о., Решение № 204 от 11.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 586/2018 г., III г. о. – установено е противоправно бездействие и причинната връзка. Прокуратурата отговаря по чл. 49 ЗЗД поради неупражнен надзор върху органите за издирване на осъдения и привеждането му в затвора за изтърпяване на наложеното наказание „лишаване от свобода“. Неупражняването на надзор, за което е установено задължение на Прокуратурата в чл. 416 НПК, е противоправно бездействие. То е създало предпоставка за извършване на новото престъпление от осъдения – убийствата. Осъденият, като пряк причинител на убийствата, отговаря за виновно лично деяние, но той се е възползвал от бездействието на Прокуратурата и органите, на които тя е възлагала издирването му, за да извърши умишленото тежко престъпление, поради което е ангажирана и отговорността на Прокуратурата.. Не се констатира и противоречие с Решение № 101 от 23.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5531/2014 г., IV г. о., тъй като въззивната инстанция е обсъдила установените факти по делото и е формирала самостоятелни изводи от тях. Затова съдът приема, че по касационната жалба на Прокуратурата не е налице противоречие със съдебната практика.

Не е налице и очевидна неправилност на решението по по поставените от Прокуратурата въпроси, в частта, в която тя обжалва решението, тъй као съдът не констатира противоречие или неправилно прилагане на императивна правна норма, съществени нарушения на процесуалните правила, които да са довели до неспазване на правни принципи, като равенстно на страните, правото на участие в производството или задължението за установяване на истината. Не се констатира и противоречие с правилата на логиката при анализа на доказателствата и формиране на фактическите и правни изводи. Затова не се допуска касационно обжалване по касационната жалба на прокуратурата на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК.

С въззивното решение е прието, че тъй като вредата е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития и от поведението както на прекия причинител на убийството Р. Ж. А., така и от бездействието на Прокуратурата, следва да разпредели обема отговорност между тях. Съдът е определил, че Р. А., който е прекият причинител с огнестрелно оръжие на смъртта на сина на ищцата носи отговорност в обем 70 %, а ответникът – Прокуратурата която е възложител на работата на прокурора, натоварен нормативно с функциите по привеждане в изпълнение на присъдата „лишаване от свобода“, които не е изпълнила, отговаря в обем 30 %; Съдът е приел, че в тази хипотеза съдът следва да отчете комплексния характер на каузалния фактор и в настоящото производство по чл. 49 ЗЗД да определяне размера на сумата, предназначена за репариране на неимуществените вреди, отчитайки обема, в който всеки от причинителите е допринесъл за вредоносния резултат. Така е потвърдено решението в частта, в която иска е уважен до размер 48000 лв. / 30 % от 160000 лв./, а за разликата, искът по чл. 49 ЗЗД на майката на убития Б. Б. И. е отхвърлен

Тези изводи съвпадат с приетото в Решение № 50051 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1822/2022 г., II г. о. и цитираното от Прокуратурата Решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр.д.№ 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., но тази съдебна практика на ВКС не се споделя от настоящия състав. Приетото от въззивния съд и в тези две решения противоречи на задължителна съдебна практика - ПП-17-63, т.5, ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС и на Решение № 206 от 7.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4573/2022 г., II г. о., Решение № 334 от 7.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2437/2023 г., IV г. о., Решение № 123 от 19.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 171/2011 г., IV г. о., Решение № 606 от 22.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1265/2023 г., I г. о. и цитираните в него, Решение № 769 от 30.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3600/2023 г., I г. о. и др. Според тази съдебна практика по приложението на чл. 53 ЗЗД, когато вредоносното събитие е причинено от неколцина, те носят солидарна отговорност пред пострадалия за възмездяване на вредите. В производството по иска за обезщетение за причинените вреди съдът не изследва съотношението между вината на съпричинителите, тъй като съгласно чл. 53 ЗЗД те отговарят солидарно, а съгласно чл. 122, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да търси изпълнение на цялото задължение от всеки от солидарните длъжници. Съотношението на вината е предмет на иска по чл. 127 ЗЗД, където предмет на делото са вътрешните отношения между солидарните длъжници.

Затова съдът приема, че следва да допусне касационно обжалване по касационната жалба, подадена от ищцата С. В. Е., по първия въпрос, формулиран така: „При причинена на вреда от повече от едно лице приложима ли е разпоредбата на чл. 53 ЗЗД при иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, предявен единствено срещу ЮЛ, което е отговорно като възложител за действията /бездействията само на единия от съизвършителите или в производството по обезвреда на пострадалото лице следва да се установи размера на съпричиняването и да се отграничи отделната отговорност на съизвършителите“. Касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.

Съдът не внася въпроса за разглеждане от ОСГТК на ВКС на основание чл. 292 ГПК, тъй като по въпроса за приложението на чл. 53 ЗЗД и конкретно относно това, че когато вредоносния резултат е причинен от неколцина, отговорността им пред пострадалия кредитор е солидарна, т.е. иска може да се предяви против който и да е от солидарните длъжници по преценка на кредитора е разрешен вече със задължителна съдебна практика – ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, т..5 от ПП-17-63г., а е налице и последователна многобройна съдебна практика и по чл. 290 ГПК.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение