Определение № 15 от 18.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1837/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 202 от 04.12.2019 г. по в. гр. д. № 328/2019 г. на Пловдивския апелативен съд, след частична отмяна на решение № 149/09.02.2018 г. по гр. д. № 2664/2007 г. на Пловдивския окръжен съд, е уважен предявеният от множество физически лица, наследници на Н. Н. Ч., срещу община Пловдив, установителен иск за собственост на ИЗБА от сградата на „Ч. базар“, а сега – ресторант-бар „Каменица“, представляваща ниво 1 /подземно/ с площ от 412,80 кв. м., съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – няма, под обекта – няма, над обекта – ...., от самостоятелен обект, намиращ се в сграда № 2, разположена в ПИ с идентификатор ...., предназначение на самостоятелния обект – за обществено хранене, брой на нивата – три, по КККР, одобрени със заповед РД-18-48/03.06.2009 г. на АГКК, с адрес на имота [населено място], [улица]. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която е бил отхвърлен установителният иск за собственост на всички помещения, които се намират в надземното ниво на същата сграда с идентификатор ...., както и на сграда с идентификатор ...., намираща е в същото дворно място.

Въззивният съд е проследил историята на правния спор. Първоначално искът за собственост на процесния имот, предявен срещу община Пловдив, е бил отхвърлен. С решение № 908 от 25.09.2007 г. по гр. д. № 796/2006 г. на ВКС, V-то г.о., въззивното решение е било обезсилено и делото върнато на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск след уточняване на надлежния ответник. При новото разглеждане на делото съдът е конституирал като втори ответник по този иск „Миборта“ ЕООД, което е придобило спорния имот с нотариален акт от 2005 г. Впоследствие производството спрямо дружеството е прекратено поради несъществуването му като правен субект, тъй като е било заличено с решение № 616 от 13.11.2015 г. по дело за несъстоятелност № 161/2014 г. по описа на ПОС и липсва универсално правоприемство между прекратения ответник и друго лице. Съдът е констатирал, че с договор от 29.12.2014 г. „Про кредит банк“ ЕАД е продала на община Пловдив самостоятелен обект с идентификатор ...., състоящ се от три нива – подземно ниво № 1 с площ 412 кв. м., ниво 2 с площ от 267,86 кв. м. и ниво 3 с площ от 55,46 кв. м., но не е направил изричен извод от това обстоятелство.

По съществото на правния спор съдът е приел, че наследодателят на ищците е притежавал имот, представляващ „Ч. базар“, представляващ 15 броя магазини в партерния етаж и обща изба под тях. Магазините са отчуждени по ЗОЕГПНС и ЗПИНМ и всички те са съборени при изграждане след 1960 г. на тържественото стълбище към един от хълмовете на града. Избата под тях е била едно помещение с масивна конструкция, която не е засегната при изграждането на тържественото стълбище. На места има изпълнени нови колони с цел подсилване на съществуващите греди, ползващи се за поемане на допълнителни товари от стълбището. В избата преди отчуждаването е имало само преградни стени за касово помещение и тоалетна. Старото двураменно стълбище е премахнато и е направено ново представително вито стълбище и друго двураменно служебно стълбище в северозападната част. При строежа на тържественото стълбище към хълма отчуждените магазини са съборени.

Прието е, че избеното помещение е имало самостоятелно предназначение, не е било прилежащо към магазинните клетки, използвало се е за „Бирхале“ и понастоящем е запазено по външни размери и квадратура, като има само направени вътрешни преустройства. Избеното помещение не е било предмет на отчуждаване по ЗОЕГПНС. През 1960 г. е започнало отчуждаване на част от магазините по ЗПИНМ, но още преди това избеното помещение е завзето от държавата за клуб, преди завършване на отчуждителните процедури. На 16.08.61 г. общината е издала разрешение за строеж № 497 на „Бирхале Каменица“ на името на ГТП –дирекция Пловдив, а на 10.10.1961 г. е издаден акт за държавна собственост № 159/6457, в който е посочено, че имотът е предоставен на ДСП „Балкантурист“. Преустройствата в избата представляват: кръгло стълбище, голяма зала със сепарета и сцена, малка зала, бар към който има товарна платформа за връзка с горното ниво, коридор, гардероб, аварийно стълбище, офис, два склада, помещение за табло. Отгоре са първият етаж и тържественото стълбище. При тези данни съдът е направил извод, че избата на сградата „Ч. базар“ реално съществува и е отнета от държавата без основание. Налице са предпоставките за реституцията ѝ, след като тя е запазена по външни размери и квадратура.

Не съществува обаче основание за реституция на претендираните прилежащи помещения към избата, които според ищците представляват запазени изцяло или отчасти обемите си магазини под тържественото стълбище. Магазините са отчуждени от наследниците по ЗОЕГПНС и по ЗПИНМ и всички те са съборени. Описаните в уточнението към исковата молба помещения съвпадат с тези на втори и трети етаж, описани в нотариален акт № .... г., с който комплексът е продаден. На първия етаж над избения, който е втори за комплекса „Ресторант-бар Каменица“, са разположени: кръгло стълбище, коридор, фоайе, бар, санитарен възел с две преддверия, две умивални, четири тоалетни, коридор, кухненско помещение, кухненско помещение с асансьорна шахта, хладилна камера с преддверие, два склада, аварийно стълбище. Площта на този етаж е 267. 86 кв. м. и 4 кв. м. за самостоятелно помещение-обменно бюро, от дясната страна на тържественото стълбище, със самостоятелен вход от тържественото стълбище или общо 272. 86 кв. м. Входът на етажа е от терасата на тържественото стълбище и от аварийното стълбище. От откритата тераса се влиза в коридор, от който започва вътрешното стълбище към подземния етаж. Вторият етаж или трети етаж за комплекса е от 55. 46 кв. м. Входът се осъществява посредством вътрешно стоманобетоново-аварийно стълбище. От този етаж има изход и към двора. Етажът се състои от аварийно стълбище, коридор, складово помещение, вентилационно помещение. По отношение на тези два етажа, надстроени над избеното помещение, реституцията не се разпростира. На мястото на разрушените магазини са построени два етажа и в тази част имотът е променен, не е същият и етажите са самостоятелни обекти.

Касационна жалба срещу въззивното решение, в частта, с която установителният иск за собственост е бил уважен, е подадена от община Пловдив.

Общината счита, че не е била надлежно конституирана като ответник по иска за собственост. В решението на ВКС при първото касационно производство било констатирано, че общината не е пасивно легитимирана да отговаря по иска за собственост и именно това наложило обезсилване на въззивното решение и връщане на делото за конституиране на надлежен ответник. Община Пловдив не е била собственик или ползвател на процесния имот към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ и към момента на предявяване на иска. Въззивният съд не отчел обстоятелството, че към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ – 25.07.1992 г., процесният имот е бил част от имуществото на ДФ „Балкантурист“, а впоследствие е бил включен в капитала на „Виктория Тур“ АД. Съдът е констатирал наличието на договор от 29.12.2014 г., с който общината е закупила от „Про Кредит Банк“ ЕАД самостоятелен обект с идентификатор ...., част от който е подземното ниво, за което е уважен искът за собственост, но не е направил никакви правни изводи от този факт. Не ставало ясно по какъв начин ще рефлектира обжалваното решение в правната сфера на ищците, след като общината придобила собствеността с валидна правна сделка едва през 2014 г. По изложените съображения въззивното решение било процесуално недопустимо и следвало да бъде обезсилено, а производството по предявения иск срещу общината – прекратено.

Решението било и неправилно. Общината счита, че избата на т.нар. „Ч. базар“ не е имала самостоятелен статут, а е била обслужващо помещение на намиращите се над нея магазини. Част от магазините са отчуждени по ЗОЕГПНС, а друга част – по ЗПИНМ, но поради обслужващия характер на избата самостоятелно отчуждително производство за нея не е провеждано. Затова за приложението на чл.1, ал.1 ЗВСОНИ от значение е съществуването не на избата във вида, в който е била отчуждена, а съществуването на главната вещ, чиято принадлежност е избата. Извършените преустройства в избата са довели до създаването на нов обект, който не подлежи на реституция. Обжалваното решение е постановено в нарушение на ТР № 1/17.05.1995 г. по гр. д. № 1/1994 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд признал на ищците собственост, която представлява реална част от самостоятелен обект, разположен на три нива, без да мотивира това разрешение. Не е отчетено обстоятелството, че възстановеното помещение е функционално свързано в един общ обект и самостоятелен достъп до него не може да бъде осъществен.

Неправилен бил и изводът на съда, че процесната изба е била завзета от общината без основание. Избата не е имала самостоятелно съществуване, а е била принадлежност към главната вещ – магазини, част от които са отчуждени по ЗОЕГПНС, а друга част – по ЗПИНМ. С влязло в сила решение било прието, че не съществува основание за отмяна на отчуждаването по ЗПИНМ, тъй като мероприятието, за което е бил отчужден имотът, е било реализирано. Съдът не изложил никакви мотиви на какво основание счита, че е била възстановена собствеността върху избата.

На следващо място общината счита, че е придобила собствеността върху имота на оригинерно основание – чл.79, ал.2 ЗС, след упражнявано 5 годишно добросъвестно владение, считано от 29.12.2014 г.

Изложено е и оплакване, че въззивнивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е допуснал видимо нарушение на закона и явна необоснованост.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. Следва ли да е налице идентичност при индивидуализиране на спорен имот в петитума на исковата молба, мотивите и диспозитива на съдебното решение; 2. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на съдебното решение да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други – за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения; 3. При извършено отчуждаване на една част от недвижим имот по ЗОЕГПНС, а на друга – по ЗПИНМ, следва ли в диспозитива на съдебното решение, с което се уважава исковата претенция за възстановяване на собственост по ЗВСОНИ, да бъде посочено основанието за уважаване на иска, да се изложат предпоставките на закона, както и за коя точно част се отнасят; 4. Допустимо ли е съдебно производство срещу страна, чиято пасивна процесуална легитимация е отречена със сила на пресъдено нещо; може ли въззивният съд да откаже да се съобрази с влезли в сила съдебни актове, установяващи липса на пасивна процесуална легитимация на ответника, само като вземе предвид изложените фактически твърдения и заявения петитум в исковата молба за защита срещу посочения ответник; 5. Вътрешно преграждане на пространства в обема на избено помещение, което води до функционално обособяване на нови помещения с оглед използването им като търговски обект, води ли до физическа промяна на старото помещение, с оглед уважаване на претенция за възстановяване на собствеността му по ЗВСОНИ;

6. Съставлява ли пречка за реституция по ЗВСОНИ обстоятелството, че отчужденият имот е претърпял благоустройствени промени, поради което не е нанесен в КККР като самостоятелен обект, а е част от такъв обект; 7. Как се отразява промяната в предназначението на прилежащата към отчуждения недвижим имот част /изба/, довела до създаването на нов обект със самостоятелно търговско предназначение, на правото на ищеца по иск по ЗВСОНИ да му бъде възстановена собствеността върху отчуждения имот, предвид общото правило на чл.98 ЗС; Може ли да бъде обект на реституция прилежащо помещение, имащо характер на помощно, обслужващо такова /изба/ към отчужден по ЗОЕГПНС магазин, когато мероприятието, за което е извършено отчуждаването, е реализирано, а помощното помещение е обособено като нов самостоятелен търговски обект;

8. Налице ли са предпоставки за възстановяване на правото на собственост на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, ако ищецът не твърди и не се е позовал на нито една от визираните в разпоредбата хипотези.

Ответниците в производството А. А. П., Ц. М. М., Р. Д. Т., Л. Д. Т., Н. Г. Ч., Р. Г. Ч., С. Н. Т.-Ъ. и Е. Д. Т. оспорват жалбата. Считат, че тя е нередовна, не са налице основания за допускането ѝ до разглеждане по същество, както и че е неоснователна.

Останалите ответници Ц. А. Т., Е. Н. Г., С. Г. Ч., Р. Н. Ч., Г. А. Х., Н. А. Х., Н. Г. М. и Р. Ц. С. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което не е изключено от касационен контрол с оглед цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Жалбата има необходимото съдържание и приложение, подадена е от упълномощени от кмета на общината лица – М. Д. и И. А., заемащи длъжността „главен юрисконсулт“.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 1 не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е включен в предмета на делото и не е свързан с решаващ извод на въззивния съд – т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът има правото да прецизира в диспозитива на съдебното решение описанието на процесния имот и това не води до противоречие между отправеното от ищеца искане за защита, мотивите на съдебното решение, в което е възпроизведено това искане, и постановения диспозитив. След като съдът се е произнесъл в рамките на заявеното искане и по отношение на имота, който е предмет на делото, неговото решение е процесуално допустимо, а ако има противоречие между мотиви и диспозитив, то може да бъде отстранено по реда на чл.247 ГПК. В случая въззивният съд е изхождал от обстоятелството, че следва да уважи иска само по отношение на подземната част от процесната сграда и това се е отразило на постановения диспозитив, като в него е дадено и по-пълно описание на тази част. Този начин на процедиране не води до същинско противоречие между мотиви и диспозитив. Ето защо не е налице противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС, включително и посочената от жалбоподателя - т. 2 от ППВС № 1/1985 г. и решение № 187 от 7.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о., в които се приема, че съдебното решение е единство от мотиви и диспозитив.

Въпрос № 2 жалбоподателят свързва с обстоятелството, че въззивният съд не е изложил изрични мотиви, с които да обоснове пасивната процесуална и материална легитимация на община Пловдив, още повече като се има предвид влязлото в сила решение № 908 от 25.09.2007 г. по гр. д. № 796/2006 г. на ВКС, V-то г.о., в което изрично е посочено, че общината не е легитимирана да отговаря по предявения иск, поради което съставът на ВКС е обезсилил първото въззивно решение по спора и е върнал делото за ново разглеждане с указания за конституиране на надлежен ответник. По този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване, тъй като нито е налице противоречие между въззивното решение и посочената от жалбоподателя практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; решение № 63 от 28.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2296/2018 г., II г. о., решение № 99 от 6.08.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2331/2018 г., I г. о. и решение № 227 от 22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 896/2018 г., III г. о., нито въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Действително, въззивният съд не е изложил изрични мотиви какъв правен извод следва от обстоятелството, че в хода на висящия процес конституираният след указанията на ВКС ответник „Миборта“ ООД е заличен като правен субект, а същевременно през 2014 г. община Пловдив, която не е преставала да бъде страна по делото, е придобила спорното право. Но дори и без изрични мотиви, след като съдът се е произнесъл по отношение на ответник, който претендира да е собственик на спорния имот въз основа на придобивната сделка от 2014 г., евентуално – въз основа на кратката давност по чл.79, ал.2 ЗС, решението е процесуално допустимо и съобразено с указанията, дадени с първото решение на ВКС по настоящото дело, тъй като дори първоначално общината да не е била надлежен ответник по предявения иск, тя става надлежна страна в хода на висящия процес след закупуване на имота през 2014 г. Липсата на изрични мотиви на въззивния съд по този въпрос не опорочава постановеното решение до степен да се допусне касационното му обжалване, тъй като хронологичното излагане на изброените факти от въззивния съд и постановяването на решение срещу лице, придобило качеството на надлежна страна в хода на висящия процес, могат да се приемат като мотивиране на пасивната процесуална легитимация, макар мотивировката да не е пълна.

Въпрос № 3 е за реституционното основание, което съдът признава на ищците, за да уважи предявения иск за собственост. Въззивният съд не е посочил изрично това основание и затова жалбоподателят поставя третия въпрос. На стр.5 от решението обаче съдът е приел, че за избата на сградата „Ч. базар“ не е проведена отчуждителна процедура по ЗОЕГПНС, че тя реално съществува и е отнета от държавата без основание. По този начин, макар и съвсем пестеливо, съдът се е позовал на основанието по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ – възстановяване на имоти, отнети без законово основание от държавата и общината в периода 1944г. - 1989 г. Към това основание насочва и решението при първото разглеждане на делото от касационната инстанция, в което изрично е посочено, липсват данни за отчуждаване на избата, което сочи на основанието по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, както и че въпреки възникване на материалното право в хода на висящия процес /чл.2, ал.2 ЗВСОНИ е създаден през 1997 г., а делото е образувано през 1994 г./, ищците са легитимирани да се позоват на него, щом то е налице към момента на решаване на спора по същество. Тези указания на ВКС, които са задължителни за въззивната инстанция, са спазени от съда. Затова третият въпрос, който насочва към други реституционни основания /отчуждаването по ЗОЕГПНС насочва към чл.1, ал.1 ЗВСОНИ, а отчуждаването по ЗПИНМ – към чл.1 ЗВСВНОИ/, не е относим към спора по настоящото дело и по този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване.

Въпрос № 4 отново съдържа питане за пасивната легитимация на община Пловдив и за него се отнася казаното по повод въпрос № 2. Пасивната легитимация на община Пловдив е отречена с решение № 908 от 25.09.2007 г. по гр. д. № 796/2006 г. на ВКС, V-то г.о., но е възникнала след това с придобивната сделка от 2014 г., осъществена в хода на висящия процес и преди постановяване на обжалваното въззивно решение. Затова в случая не е налице хипотеза, в която въззивният съд да не се е съобразил с влезли в сила съдебни актове, съответно – не е налице противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС – решение № 122 от 23.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4824/2017 г., II г. о. и решение № 131 от 25.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3102/2018 г., III г. о.

Въпрос № 5 е в съответствие с приетото в т.1 на ТР № 1 от 17.V.1995 г. на ОСГК на ВКС. Според тълкувателното решение съдът следва да преценява вида на преустройствата и подобренията, извършени в отчуждените имоти. Ако при промяна във вида или предназначението на имота е било извършено пристрояване или надстрояване, в резултат на което той е увеличил размерите си, собствеността се възстановява само по отношение на тази част, която е съществувала към момента на одържавяване. В такъв случай за останалата част, в зависимост от положението ѝ спрямо възстановената, или се запазва собствеността на държавата, респективно на някое от другите лица по чл. 1, ал. 1 или чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, които стопанисват имота при влизане на закона в сила, или се присъединява към възстановената част по силата на правилото на чл. 97 ЗС. Вътрешните преустройства, колкото и значителни по обем да са, не водят до създаване на нов обект на собственост, поради което и в този случай няма пречка за възстановяване на собствеността.

Точно такава преценка е извършил и въззивният съд, като е приел, че избата на бившия „Ч. базар“ е била едно цяло с предназначение „Бирхале“, че е била самостоятелна, а не прилежаща към магазинните клетки, че се е запазила по външните си размери, като в нея са извършени само вътрешни преустройства, които съдът е посочил.

По въпрос № 6 – преценката на съда дали спорният имот представлява самостоятелен обект на правото на собственост се прави винаги конкретно, с оглед данните по делото, като начинът, по който обектът е нанесен в КККР – самостоятелен или част от друг обект, не обвързва съда, тъй като може да има и грешка в кадастралната карта. Затова по този въпрос, който е обвързан от начина на отразяване на обекта в КККР, също не може да се допусне касационно обжалване. Свързаната с този въпрос практика на ВКС не сочи на противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение № 100 от 22.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 825/2012 г., I г. о., разглежда съвсем различна хипотеза – когато е извършено застрояване върху отчужден незастроен имот, но е останала незастроена част, която може да се обособи в самостоятелен парцел и съответно – тази част подлежи на реституция по чл.1, ал.1 ЗВСОНИ. Решение № 567/21.06.2010 г. по гр. д. № 1112/2009 г. се занимава с въпроса за реституция на отчужден незастроен недвижим имот, който след отчуждаването си е променил своето предназначение поради извършени благоустройствени мероприятия – улици, тротоари, градинки, алеи. Общото в тези три решения е това, че е отчужден незастроен имот, който впоследствие е застроен или са проведени благоустройствени мероприятия върху него и това е пречка за реституция. Настоящият случай е различен и към него е неотносима посочената практика на ВКС, тъй като се касае за застроен имот, в който са извършени преустройства. Другото посочено от жалбоподателя решение № 391 от 21.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 881/2009 г., II г. о., също разглежда различна от настоящата хипотеза, при която пречка за реституцията е превръщането на отчуждения имот в публична държавна собственост. Освен това – в него се приема, че реституция не настъпва тогава, когато отчужденият имот е субстанционно променен /вграден, изменен като обекти, окрупнен/ в резултат на изграждане на нови сгради, събаряне на заварени помещения или сгради, поради несамостоятелния и обслужващ характер на дворното място към новопостроеното в него. В настоящия случай тези условия не са налице, т.е. фактическата обстановка е различна, затова е различен и правният резултат. Ето защо по този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.

На следващо място следва да се посочи, че както при основанията за реституция по чл.1, ал.1 и чл.1, ал.2 ЗВСОНИ, така и при основанието по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, което в случая е указано с първото решение № 908 от 25.09.2007 г. по гр. д. № 796/2006 г. на ВКС, V-то г.о., надстрояването и пристрояването на отчуждения или отнетия имот не представлява пречка за реституция. Ако надстроеното или пристроеното не може да се обособи в самостоятелен обект на собственост, то се възстановява заедно с главната вещ. Това изрично е посочено в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 17.V.1995 г., ОСГК, в която ВКС се позовава на чл.97 ЗС, а също и в т.1 на Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по т. гр. д. № 6/2005 г., ОСГК, в което се приема, че благоустройствените изменения, довели до трансформиране на незаконно отнетия имот, не са пречка за реституцията му заедно с промените, ако те не могат да се обособят в самостоятелен обект. Приема се, че при сградите, с оглед на новото строителство при пристрояване или надстрояване, макар че увеличават размера на заварените сгради, ако нямат самостоятелен статут и представляват приращение към последните, ще бъдат реституирани заедно с тях.

В настоящия случай избата на „Ч. базар“ преди завземането ѝ от държавата се е ползвала като „Бирхале“. След извършено преустройство избата продължава да се ползва за търговски цели като бар „Каменица“. Подземното ниво на този бар, което е с площ от 412, 80 кв. м., се състои от кръгло стълбище, голяма зала със сепарета и сцена, малка зала, бар с товарна платформа за връзка с горното ниво, коридор, гардероб, аварийно стълбище, офис, два склада, помещение за табло. Новото строителство е в надземното ниво и се състои от първи и втори етаж. Първи етаж е с площ от 267,86 кв. м. и включва кръгло стълбище, коридор, фоайе, бар, санитарен възел с две преддверия, две умивални, четири тоалетни, коридор, кухненско помещение с асансьорна шахта, хладилна камера с предверие, два склада, аварийно стълбище, обменно бюро от 4 кв. м. Втори етаж е от 55,46 кв. м. и се състои от вход откъм аварийното стълбище, коридор, складово помещение и вентилационно помещение. Съгласно приетото в двете тълкувателни решения на ВКС, собствеността на бившата изба следва да се възстанови заедно с надземната обслужваща част, тъй като тя няма самостоятелен характер. Този резултат обаче в случая не може да бъде постигнат при касационното обжалване, тъй като въззивното решение е влязло в сила в частта, с която искът за собственост на надземната част от сградата е бил отхвърлен.

Въпрос № 7 е правен, но е поставен при различна фактическа обстановка от тази, която е приел въззивният съд. За разлика от посоченото във въпроса, съдът е приел, че процесната изба не е отчуждена, а е завзета без основание от държавата; че още преди завземането избата не е била прилежаща площ към магазините, а е представлявала самостоятелен обект и се е ползвала за „Бирхале“. Съответствието на тези фактически изводи с доказателствата по делото не може да се проверява във фазата по чл.288 ГПК. Затова въпрос № 7 се явява неотносим към спора по настоящото дело, тъй като е поставен при различни предпоставки от тези, които съдът е приел. Разпоредбата на чл.98 ЗС би имала приложение само при друга фактическа обстановка – ако противно на приетото от съда избата на „Ч. базар“ не е имала самостоятелен статут преди завземането ѝ от държавата. Посоченото от жалбоподателя решение № 391 от 21.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 881/2009 г., II г. о., не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. За разлика от обжалваното въззивно решение, в него е прието, че избеното помещение на сградата, като обслужващо помещение, не подлежи на ревандикация, тъй като има характер на обща част по предназначение. В настоящия случай въззивният съд е приел друго – че избеното помещение има самостоятелен характер, затова и правните изводи са различни.

По въпрос № 8 също не може да се допусне касационно обжалване. Основанието за реституция по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ е посочено от първата касация в решение № 908 от 25.09.2007 г. по гр. д. № 796/2006 г. на ВКС, V-то г.о., и въззивният съд изцяло се е съобразил с неговите указания.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Съгласно създадената практика на ВКС очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт. Тя се установява при пръв прочит на акта, като се констатира тежко нарушение на закона – когато е приложен несъществуващ или отменен закон или законът е приложен в неговия противоположен смисъл. Очевидна неправилност има и при явна необоснованост на съдебния акт, когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. Обжалваното въззивно решение не страда от такива пороци.

При този изход на делото на ответниците следва да се присъдят разноските за производството пред ВКС в размер на 1500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 07.04.2020 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,