Определение № 488 от 09.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1720/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Търговия на едро-СС” ЕООД, гр.Силистра и “Лъки СИС” ЕООД, гр.Силистра срещу въззивно решение № 162 от 13.12.2019г., постановено по в.гр.д.№ 267/2019г. на Силистренския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопризводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 160 от 30.05.2018г. по гр.д. № 2123/2017г. на Силистренския районен съд, с което по предявения от “Диел” ООД, гр.Силистра срещу касаторите иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че ищецът е собственик на 13,04% ид.части от три едноетажни масивни сгради с идентификатори 66425.514.502.2; 66425.514.502.3 и 66425.514.502.11, построени в ПИ с идентификатор 66425.514.502 по КККР на гр.Силистра, представляващи складове с №№ 2, 3 и 10, заедно със съответните идеални части от изградените в поземления имот комуникации. Разпоредено е на СГКК да заличи от кадастралния регистър записването, че “Лъки СИС” ЕООД се легитимира като собственик по силата на нот.акт № 59/20111г. на 13.04% ид.части от посочените имоти. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 08.11.2010г. по искане на ЧСИ във връзка с изп.д.№ 20107670401397 е вписана възбрана върху поземлен имот с идентификатор 66425.514.502 с площ от 18 066 кв.м. и върху построените в него сгради, сред които и процесните три склада, собственост на първия ответник, който с нот.акт № 66 от 17.01.2011г. е продал на втория ответник 13,04% ид.части от поземления имот, заедно с 13,04% ид.части от всяка една сграда в него. С три постановления от 31.03.2016г. на ЧСИ по посоченото изпълнително дело трите процесни склада са възложени на ищеца, ведно със съответните им идеални части от дворното място /общо 638/18066/ид.части/ и от изградените в него комуникации. В издадените скици от СГКК за трите склада като съсобственици са посочени “Лъки СИС”ЕООД с 13,04% ид.части и “Диел”ООД с 1/1 ид.част съгласно чл.41, ал.6 ЗКИР поради това, че в службата по вписванията са вписани както нотариалния акт от 17.11.2011г., обективиращ сделката между ответниците, така и трите възлагателни постановления, с които ищецът се легитимира като собственик на трите склада, което е довело и до предявяването на настоящия иск. При тези фактически данни въззвинят съд е приел предявените положителни установителни искове за собственост срещу двамата ответници за допустими като се е позовал на дадените му с отменително решение № 139 от 02.10.2019г. по гр.д.№ 1087/2019г. на ВКС, І г.о., разяснения, а разгледани по същество за основателни, тъй като сключената между ответниците разпоредителна сделка след вписването на възбраната е непротивопоставима на ищеца. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т. 1ГПК по следния въпрос: Задължително ли е становището на касационен състав по въпроси от делото, изразено в съдебния акт, с който се отменя съответното въззивно решение и се връща делото за ново разглеждане, след като този акт не се ползва със сила на пресъдено нещо. Поддържа се, че решението е недопустимо. Ответникът по жалбата “Диел”ООД е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Останалите ответници не вземат становище по нея. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В случая така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Във връзка с поставения правен въпрос касаторите се позовават на противоречие с определение № 351 от 17.12.2019г. по т.д.№ 2847/2019г. на ВКС, ІІ т.о., което не се отнася до него /с това определение е прието, че решение на ВКС, с което първото въззивно решение е обезсилено, не представлява решение по съществото на спора, не се ползва със сила на пресъдено нещо и не може да служи като основание за отмяна по смисъла на чл.303, ал.1, т.4 ГПК/. По поставения въпрос практиката на ВКС е константна в смисъл, че указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото, което съответства на изричната разпоредба на чл.294, ал.1, предл.2 ГПК. В случая всички доводи на касаторите относно допустимостта на предявените искове, вкл. по отношение на първия ответник и комуникациите в дворното място са преценени като неоснователни при първото разглеждане на делото от ВКС и не могат да бъдат поставяни на повторно обсъждане в настоящото производство. Относно разпореждането на съда СГКК да заличи от кадастралния регистър записването, че “Лъки СИС” ЕООД се легитимира като собственик по силата на нот.акт № 59/20111г. на 13.04% ид.части от посочените имоти следва да се отбележи, че то е последица от уважаването на иска с оглед обоснования от ищеца правен интерес от предявяването му, а не произнасяне по непредявен иск. Не са налице и останалите основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторите се позовават на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.