Определение № 557 от 02.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 1351/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. П. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 1620 от 16.11.2012 г., постановено по в. т. д. № 770/2012 г. на Варненски окръжен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение № 5301 от 22.12.2011 г. по гр. д. № 18735/2010 г. на Варненски районен съд, е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че М. П. Д. дължи на В. С. С. сумата 12 000 лв., представляваща неизплатена главница по запис на заповед от 14.07.2010 г. с падеж 20.07.2010 г., ведно със законната лихва от 22.07.2010 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение № 6684/24.07.2010 г. по ч. гр. д. № 11340/2010 г. на Варненски районен съд, и са присъдени разноски на ищцата В. С. в размер на 480 лв. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на въззивното решение поради наличие на основанията по чл.281, т.3 ГПК. К. моли за отмяна на решението и за отхвърляне на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск с присъждане на направените по делото разноски. Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл с решението си в отклонение от създадена при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС по следните въпроси от значение за изхода на делото: 1. Следва ли, при наличие на възражение от ответника за недължимост в първа инстанция, въззивният съд да приеме, че не е нужно изследване на каузата на записа на заповед, тъй като в исковата молба по чл.422 ГПК ищецът изначално не се е позовал на такава; 2. Следва ли да се счита за редовна искова молба, в която по претендирано задължение по запис на заповед се твърди, че не се сочи кауза, респ. не се доказва такава при условията на пълно и главно доказване; 3. Редовна ли е искова молба, която не сочи обстоятелства около задължение по запис на заповед, след като преди това длъжникът е възразил относно дължимостта по същия запис на заповед; 4. При преценка на редовността от външна страна на записа на заповед по отношение на чл.535, т.4 и т.6 ТЗ достатъчна ли е конкретизацията на града /в случая [населено място]/ като място на издаване и място на плащане, или ако в „място” фигурира адрес /улица, №/, то същият следва да е правилно посочен; 5. До каква степен следва да се счита конкретизирано мястото на издаване и на плащане по запис на заповед, когато същото фигурира освен като име на града, също и като адрес с име на улица и номер; 6. За успешното провеждане на установителния иск по чл.422 ГПК следва ли ищецът да докаже и наличието на каузалното правоотношение, за обезпечаване на което е издаден записът на заповед, или е достатъчна само проверката за редовността на менителницата от външна страна. Ответницата по касация В. С. С. от [населено място] не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Производството по делото е спряно на основание чл.292 ГПК с определение № 255 от 05.10.2013 г. и е възобновено с определение № 238 от 04.07.2014 г. след постановяване на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени решението на Варненски районен съд и да уважи предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от В. С. С. против М. П. Д. установителен иск, Варненски окръжен съд е приел, че представеният в заповедното производство запис на заповед, посочен в исковата молба като източник на спорното парично вземане, е редовен от външна страна и обективира валидно поето от ответника - издател към ищцата - поемател задължение за плащане на сумата 12 000 лв. Възражението на ответника за нищожност на записа на заповед поради липса на надлежно определен падеж е счетено за неоснователно, а възражението за унищожаемост на менителничната сделка поради упражнена заплаха при поемане на менителничното задължение - за недоказано. Съобразявайки редовността на записа на заповед и липсата на ангажирани от ответника доказателства за погасяване на поетото с него задължение за плащане на сумата 12 000 лв., въззивният съд е направил извод за съществуване на произтичащото от записа на заповед парично вземане и е уважил иска по чл.422, ал.1 ГПК. При произнасяне по подадената от ответника въззивна жалба Варненски окръжен съд е изразил становище, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като е задължил ищцата да изложи твърдения за наличие на каузално правоотношение между страните, във връзка с което е издаден записът на заповед, каквито не са въведени с исковата молба. Независимо от това въззивният съд е изследвал въпроса за обвързаност на записа на заповед с друго каузално правоотношение, тъй като е констатирал, че с отговора на исковата молба ответникът е въвел твърдения, че е издал записа на заповед като обезпечение на задължение за връщане на получено възнаграждение по сключен с ищцата договор за поръчка, неоснователно претендирано като дължимо поради неизпълнение на договора. След задълбочен анализ на фактите и доказателствата по делото въззивният съд е приел за установено по несъмнен начин възникването на задължение за ответника да върне на ищцата сумата 12 000 лв., получена като възнаграждение по неизпълнен договор за поръчка, и издаването на записа на заповед като обезпечение на породеното от каузалното правоотношение задължение. По съображения, че ответникът не е доказал да е погасил обезпеченото със записа на заповед каузално задължение, съдът е направил решаващия извод, че вземането по записа на заповед съществува. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед решаващите изводи на въззивния съд, въпросите по п.1, п.2, п.3 и п.6 са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК са. Касационно обжалване по тези въпроси обаче не може да се допусне, тъй като не е осъществена поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С приетото от Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. - т.17, е формирана задължителна за съдилищата в Република България съдебна практика по въпроса какъв е предмета на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. Отговорът на въпроса, с който е било сезирано Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, съдържа и отговор на поставените от касатора въпроси за съдържанието на исковата молба, с която е предявен установителен иск по реда на чл.422 ГПК за съществуване на парично вземане по запис на заповед, послужил като документ по чл.417, т.9 ГПК за издаване на заповед за изпълнение, и за изследването на каузалното правоотношение като причина за издаване на записа на заповед в производството по този иск. Съгласно т.17 от цитираното тълкувателно решение, предмет на делото в разглежданата хипотеза е съществуване на вземането, основано на записа на заповед, като в производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение; При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното, право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. В съобразителната част към тълкувателното решение /т.17/ е разяснено, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед; С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга и това налага изследване на каузалното правоотношение, като доказателствената тежест се разпределя по правилото на чл.154, ал.1 ГПК - всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и които са обуславящи за съществуването или несъществуването на вземането по записа на заповед. В исковата молба, с която е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК, ищцата - кредитор е посочила като основание за възникване на спорното парично вземане единствено записът на заповед, послужил като документ по чл.417, т.9 ГПК за издаване на заповедта за изпълнение. Въззивният съд е процедирал в съответствие с възприетото от задължителната практика разрешение като е преценил, че липсата на твърдения за наличие на каузално правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед, не съставлява нередовност на исковата молба и не налага допълването й по реда на чл.129 ГПК, в каквато насока са били предприети действия от първоинстанционният съд. В съответствие със задължителната практика е и изводът на въззивния съд, че след като с отговора на исковата молба ответникът е въвел възражение за наличие на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед, каузалното правоотношение подлежи на изследване в производството по чл.422, ал.1 ГПК, но според правилото на чл.154, ал.1 ГПК доказването му е в тежест на ответника. Въззивният съд е изследвал каузалното правоотношение и обвързаността му със записа на заповед и е уважил иска по чл.422, ал.1 ГПК, след като е приел, че ответникът - длъжник не е доказал да е погасил породеното от каузалното правоотношение задължение, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед. Произнасяйки се в този смисъл, съдът е разрешил спора съобразно формираната с Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. задължителна практика и не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Посочените в касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения на ВКС, с които е подкрепено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са постановени преди приемане на Тълкувателно решение № 4/2013 на ОСГТК на ВКС и не следва да се обсъждат. Останалите два въпроса по п.4 и п.5, отнасящи се до пълнотата на реквизитите „място на издаване” и „място на плащане” в записа на заповед, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за изхода на делото. Въззивният съд не е бил сезиран с доводи за нередовност на записа на заповед поради порок при формулирането на двата реквизита и с оглед на това не е се произнасял изрично по въведените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси. След като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, тези въпроси не могат да послужат като общо основание по на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Варненски окръжен съд въззивно решение по в. т. д. № 770/2012 г. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,