Определение № 1084 от 12.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1637/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена касационна частна жалба вх. № 5843/14.03.2023 г. от ищеца Н. Ж. М., приподписана от адв. С. И. срещу определение № 494/21.02.2023 г. по ч.гр.дело № 49/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на Н. Ж. М. срещу определение № 12668/09.12.2022 г. по гр.дело № 2442/2022 г. на Софийски градски съд, с което е върната искова молба с вх. № 13936/10.03.2022 г., подадена от Н. Ж. М. и е прекратено производството по делото. Поддържаните основания за неправилност на определението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното определение и се постанови друго, с което исковата молба да се върне на Софийски градски съд за разглеждане по същество. По делото е приложена и частна жалба вх. № 501535/14.03.2023 г., подадена във ВКС с идентично съдържание с частна жалба вх. № 5843/14.03.2023 г. В изложението са формулирани въпросите: 1. Спорното материално право, защита на което се търси от гражданския съд следва ли да съществува към момента на предявяване на иска? 2. Допустим ли е иск, с който се цели чрез постановено съдебно решение да се създаде наемно правоотношение между страните? Въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа очевидна неправилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна, срещу определение, което подлежи на обжалване с частна жалба, в срока по чл. 275,ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Производството по гр.дело № 2442/2022 г. на Софийски градски съд е образувано по подадена искова молба вх. № 13936/10.03.2022 г. от Н. Ж. М. и посочен ответник Столична община [населено място] с искане за осъждане на Столична община да предостави самостоятелно жилище на ищеца и лицето М. И. А.. С разпореждане от 01.07.2022 г. Софийски градски съд е оставил исковата молба без движение с указания до ищеца Н. М. в едноседмичен срок от получаване на съобщението да уточни подавал ли е искане до Столична община за предоставяне на общинско жилище, ако е направил искане, има ли издаден административен акт от кмета на Столична община, който да подлежи на обжалване. С молба вх. № 46293 от 20.07.2022 г. ищецът е представил копие от заявление от 10.06.2922 г., допълнително заявление от 29.06.2022 г. и писма-отговори по подадени заявления от ищеца до Столична община. Представил е копие от частна жалба до Върховен административен съд и копия от документи и съдебни актове на АССГ. С молбата от 20.07.2022 г. ищецът е формулирал искания до съда както следва: за изпращане на гр.дело № 2442/2022 г. по подсъдност на Административен съд, различен от АССГ и за отмяна на издадените неправилни административни актове от зам.кметове на Столична община, приложени от л.16 до л.25 на делото, които актове ищецът бил обжалвал. Първоинстанционният съд е приел, че от приложените по делото доказателства е установено, че ищецът е сезирал многократно Столична община с искания за предоставяне на жилище под наем, по които искания е получил отговори, с които е отказано предоставяне на жилище: на 26.07.2019 г., на 02.03.2020 г., на 27.06.2020 г., на 16.12.2020 г., на 03.02.2021 г. и на 24.05.2021 г. Ищецът е оспорил тези откази пред Административен съд София град, във връзка с което в същия съд са били образувани адм. дело № 1487/20221 г. и адм. дело № 3319/2021 г. Производството по двете дела е прекратено с определение № 3349 от 13.05.2021 г., влязло в сила на 02.06.2021 г. по първото дело и определение № 980 от 08.02.2022 г., влязло в сила на 20.04.2022 г. по второто дело на АССГ. С оглед на посочените обстоятелства първоинстанционният съд е приел, че не е налице субективно материално право, което да бъде защитено по реда на исковото производство. Прието е, че в обстоятелствената част на документа, с който е сезиран съдът, озаглавен "искова молба", ищецът Х. М. излага, че е с влошено здравословно състояние и с нужда от придружител, за какъвто сочи лицето М. И. А., че с тези обстоятелства обосновава жилищна нужда за себе си и посоченото лице. На това основание прави искане до съда да осъди ответника Столична община да предостави за него и лицето М. А. самостоятелно жилище. Софийски градски съд е приел, че предоставянето на общински жилища на лица с установени жилищни нужди е предмет на уредба в глава пета от Закона за общинската собственост, че в чл. 43-45а от ЗОбС е уреден режимът за отдаване под наем на общинските жилища. Посочил е, че едно от основанията за отдаване под наем е наличие на жилищна нужда на лицето. Приел е, че редът за установяване на жилищната нужда се определя с наредба на общинския съвет. За общинските жилища, собствени на Столична община, редът за определяне на жилищната нужда и настаняване в общинско жилище е предмет на уредба в Наредба за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община. Приел е, че процедурата, предмет на уредба в глава втора от Наредбата на Столична община, има административен характер, че тя започва с подаване на заявление по чл. 6 от Наредбата, имащо характер на искане за издаване на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 24 ал. 1 от АПК. Посочено е, че процедурата приключва с издаване на заповед за настаняване от кмета на района по местонахождение на жилището, съгласно чл. 19 ал. 1 от Наредбата и по образец, съгласно Приложение № 4, или с постановяване на отказ по направеното искане. Според съда тази заповед, респ. постановеният отказ са индивидуални административни актове по смисъла на чл. 21 ал. 1 от АПК и подлежат на съдебен контрол по реда на глава IX, X и X. от същия кодекс. Първоинстанционният съд е приел за установено от изисканите и приобщени към делото доказателства че ищецът е подавал искания за настаняване в общинско жилище, по които Столична община е постановила откази. Прието е, че тези откази са били предмет на обжалване по съдебен ред, като съдебните производства са били прекратени. От изложеното и като е взел предвид административния характер на производството за настаняване в жилища – общинска собственост е формирал извод, че не е налице основание за образуване на гражданско производство пред СГС за разглеждане на иск за осъждане на Столична община за предоставяне на жилище на ищеца. Прието е, че действията на Столична община по такова искане не подлежат на съдебен контрол по исков ред. Прието е, че искане за предоставяне на жилище може да бъде предмет на разглеждане само в административно производство пред общината, а при оспорване на нейните административни актове – предмет на съдебно производство пред компетентния административен съд. СГС е приел, че в исковата си молба ищецът М. е посочил същите обстоятелства, които е излагал пред Столична община в заявленията си и пред АССГ в исковите си молби, имащи характер на частни жалби, които вече са били предмет на разглеждане от Столична община и компетентния административен съд. С оглед на това е изведен извод, че не съществува основание за изпращане на делото по компетентност на административния съд по реда на чл. 118 ал. 2 ГПК. При тези съображения е формиран правен извод за недопустимост на предявения иск, тъй като не е налице право, което може да бъде предмет на защита по исков ред пред гражданския съд. На основание чл.130 ГПК Софийски градски съд е върнал исковата молба на Н. М. и е прекратил производството по делото. Срещу постановеното определение на Софийски градски съд от 09.12.2022 г. по гр.дело № 2442/2022 г. ищецът Н. М. е подал частна жалба и е образувано ч.гр.дело № 49/2023 г. на Софийски апелативен съд. С обжалваното определение № 494/21.02.2023 г. по ч.гр.дело № 49/2023 г. на Софийски апелативен съд е оставена без уважение частната жалба на Н. М. срещу определение № 12668/09.12.2022 г. по гр.дело № 2442/2022 г. на Софийски градски съд. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че предявеният иск от жалбоподателя е недопустим, тъй като към съда е отправено правно недопустимо искане. Прието е, че са заявени права, за защита на които законът не предвижда съдебно разглеждане. Посочил е, че не съществува право на иск за осъждане на общината да предостави жилище на ищеца. Според съда по аргумент от чл.2 ГПК спорното материално право, защита на което се търси трябва да съществува към момента на предявяване на иска. Приел е, че заявената претенция не съставлява иск за защита на определено право, а цели създаване на наемно правоотношение със столична община. Съдът е приел, че няма правна възможност чрез съдебно решение да се създава наемно правоотношение. Изведен е извод за недопустимост на предявения иск, поради което производството по делото следва да се прекрати. При тези съображения частната жалба срещу първоинстанционното определение е оставена без уважение. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи и втори въпрос от изложението. Съгласно задължителната практика на ВКС, изразена в т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Формулираните първи и втори въпрос от жалбоподателя, чрез адв. С. И. не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като касаят приложение разпоредбата на чл.130 ГПК, която е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението на посочената разпоредба е налице трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и/или обществените условия. В съответствие с практиката на ВКС е формиран решаващият правен извод на въззивния съд за недопустимост на предявения иск, тъй като законодателят не е предвидил самостоятелен иск за защита на претендираното от ищеца право по общия исков ред пред граждански съд. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение на Софийски апелативен съд. Това основание за допускане на касационен контрол е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение на Софийски апелативен съд, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение