Определение № 1156 от 08.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1403/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК вр. чл.295 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№266008/20.02.2023г. на Р. Ж. Б. срещу решение №260117/17.01.2023 г. по гр.д.№261/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение №19540/25.11.2016г. по гр.д.№36329/13 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която признато за установено на основание чл.422 ал.1 ГПК съществуването на вземания на „Айкарт кредит“ЕАД /със старо наименование „Интеркарт кредит“ЕАД/ срещу касатора, произтичащи от договор за кредит №0020625/02.02.2010г. за сумата 5452,62 евро главница, ведно със законната лихва и сумата 62,28 евро лихва за забава за периода 07.11.2012г. – 13.12.2012г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№61002/12г. на СРС и в частта, с която в полза на ищеца са присъдени разноски за заповедното производство в размер на 235,65 лв. и за исковото производство в размер на 1813,70 лв. С друга част от решението въззивният съд е обезсилил решение №19540/25.11.2016г. по гр.д.№36329/13 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 ал.1 ГПК,че Р. Ж. Б. дължи на „Айкарт кредит“ЕАД част от главницата по същия договор до размер на сумата 1000 лв., за която е издадена същата заповед за изпълнение /поради оттеглено от длъжника възражение по чл.414 ГПК за тази част от задължението/ и е обявена издадената заповед за изпълнение на задължението до този размер за влязла в сила. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на съдебния акт в обжалваната му част, поради постановяването му по нередовна искова молба, както и за неправилност ,поради нарушение на процесуалните правила,материална незаконосъобразност и необоснованост. Поддържа се искане за отмяна на решението на СГС и отхвърляне на предявените срещу Б. искове. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа,че при постановяването на решението в обжалваната му част въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС /основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/, произнасяйки се по въпросите: 1.При нередовна искова молба,чиято нередовност се състои в ненадлежна индивидуализация на спорното право – процесния размер на заявената претенция от 12 350,20 евро, включваща усвоена по кредита сума за главница, договорни лихви, такси, неустойки следва ли да се приеме, че липсва предмет на предявената претенция? / противоречие с ТР №1/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/17.07.2001г. по тълк.д.№1/2001г. на ОСГК на ВК/; 2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени, поискани, въведени и изложени от страните доказателства, доказателствени искания, аргументи и техни защитни тези? /противоречие с решения по гр.д.№1060/14г. на І г.о. на ВКС, по гр.д.№4265/14г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№1050/15г. на І г.о. на ВКС, по т.д.№1340/15г. на І т.о. на ВКС, по т.д.№3310/15г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№415/21г. на ІІ т.о. на ВКС/; 3.Относно задължението на въззивния съд да провери наличието на активната процесуална легитимация на ищеца в исковото производство – „Айкарт кредит“ЕАД и наличието на пасивна процесуална легитимация на ответника Р. Ж. Б. /противоречие с ТР №1/04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решения по т.д.№182/20г. на І т.о. на ВКСи по т.д.№3386/14г. на І т.о. на ВКС/; 4.Относно фактическото предаване на кредитната карта /пластиката/ и доказването на настъпването на този факт в обективната действителност и относно доказателствената тежест на извлечението от счетоводните книги на ищеца и допустимо ли е да не се доказват твърдените в тях и оспорени от доверителя ми факти, а да се приемат същите за доказани без провеждане на пълно и главно доказване на съществуването им от твърдящата ги страна в производството, проведено по реда на чл.422 ГПК и относно първата част на въпроса следва ли да се приема без провеждане на пълно и главно доказване факта на издаване и факта на физическото предаване на пластиката в случай,че същият е оспорен навременно и в срок по надлежния съдебен ред? /противоречие с решение по т.д.№3386/14г. на І т.о. на ВКС/; 5. Уговорката в договор за кредит за преструктуриране на кредитно задължение чрез добавяне на просрочените задължения за лихви и такси към размера на редовната главница и начисляване на нови лихви върху новополучената сума представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл.10 ал.3 ЗЗД? /противоречие с решение по т.д.№1504/18г. на ІІ т.о. на ВКС/. В депозиран в законоустановения срок писмен отговор ответникът по касационната жалба „Айкарт кредит“ЕАД е оспорил наличието на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Претендира разноски. Постъпила е и втора касационна жалба вх.№279772/28.06.2023г. от Р. Ж. Б. срещу постановеното по реда на чл.247, чл.250 и чл.251 ГПК решение №260715/17.05.2023г. по същото дело на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата му за произнасяне с допълване, поправка на очевидна фактическа грешка или тълкуване на частта от решение №260117/17.01.2023г., с която решение №19540/25.11.2016г. по гр.д.№36329/13 г. по описа на Софийски районен съд е обезсилено частично до размер на сумата 1000 лв., поради направеното от ответника признание на вземането по заповедта за изпълнение до този размер. Касаторът поддържа,че това въззивно решение е недопустимо, тъй като съдът не е квалифицирал искането, а е приел,че са предявени три молби на три различни основания. Прави оплаквания и за неправилност, поради противоречие с материалния закон и необоснованост.Моли решението да бъде отменено и делото върнато на въззивния съд за ново произнасяне. В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК счита за обосновано приложното поле на чл.280 ал.1 при хипотезата на т.3 на същия член с въпроса При предявен положителен установителен иск по реда на чл.422 ГПК, след подадено срещу издадена заповед за изпълнение възражение и в случай,че в развитието на производството и преди да е приключило с окончателно влязъл в сила съдебен акт възражението бъде оттеглено, то от кой момент следва да се счита за влязла в сила заповедта за изпълнение? Кой съд е легитимен да издаде заверен препис от заповедта за изпълнение с отбелязване влязла в законна сила на съответната дата, заповедният или установителният съд? Ответникът по тази касационна жалба „Айкарт кредит“ЕАД е оспорил наличието на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Претендира направените от него разноски. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и са насочени срещу валидни и подлежащи на касационно обжалване съдебни актове, поради което са допустими. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Производството по гр.д.№261/2021г. по описа на Софийски градски съд е образувано по реда на чл.294 ГПК, след като с решение №125/04.01.2021г. по т.д.№2842/2019г. по описа на ВКС предходно постановеното въззивно решение е обезсилено, поради постановяването му по нередовна искова молба и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд с указания за отстраняване на нередовността. В изпълнение на дадените от касационната инстанция указания новият въззивен състав е оставил исковата молба без движение, като е задължил ищеца да конкретизира по размер и период вземанията си, предявени в общ размер 12 350,20 евро, както и да изложи фактически твърдения за дължимостта им. С допълнителна молба ищецът е разграничил претенцията си по пера в т.т.1 – 8, включвайки усвоени от ответника по револвиращия кредит суми, с които е погасил старо задължение към трето лице; суми, с които е заплащал с ползваната от него кредитна карта цени на стоки и услуги; суми, които е теглил в брой от АТМ устройство или на каса от картоиздателя; както и начислени от ищеца такси за издаването и ползването на кредитната карта, възнаградителни лихви, такси за невнасяне на минимална погасителна вноска, такса за обработване на просрочен кредит и неустойка за предсрочна изискуемост. С постановеното от него решение №260117/17.01.2023г. съставът на Софийски градски съд е констатирал,че в подаденото от него заявление за издаване на заповед за изпълнение ищецът е посочил,че претендира главница по договора за кредит в размер на 12 350,20 евро, но с уточнителната молба в тази сума включва и лихви, такси и неустойки. От това е заключил,че под формата на уточнение ищецът се домогва да преодолее забраната за изменение на иска по чл.214 ал.1 ГПК след преклузивния срок, поради което претенциите, заявени с т.т.4-7 от уточнителната молба следва да бъдат оставени без разглеждане, а производството по тях прекратено. По отношение на включената в сумата претенция в размер на 2033,56 евро, заявена с т.8 от уточнителната молба като неустойка за предсрочна изискуемост, съдът е констатирал,че първоинстанционното решение в тази му част, като необжалвано, е влязло в сила, поради което не е предмет на разглеждане във въззивното производство. По претенциите, заявени от ищеца като усвоени от ответника суми по револвиращия кредит, респ. представляващи главница, съдът е намерил за категорично установено по делото наличието на сключен между страните /ищецът – договарял под наименованието „Интеркарт кредит“ЕАД/ договор за банков кредит от 02.02.2010г., за който е предвидено да се усвоява чрез международна кредитна карта. Приел е за установено, че на същата дата – 02.02.2010г. е сключено тристранно споразумение със страни „Интеркарт кредит“ЕАД, като кредитодател, „Интеркарт файнанс“АД, като картоиздател и Р. Б., с което страните са се съгласили,че на 23.02.2009г. последните двама са сключили договор за издаване и ползване на международна кредитна карта, задълженията на Б. по който договор възлизат на 1662,17 евро, които ще бъдат погасени с част от отпуснатите средства по кредита от 02.02.2010г., които Б. се задължава да върне при условията на договора от 02.02.2010г. Въз основа на приетите по делото основно и допълнително заключение на счетоводната експертиза /второто – неоспорено от ответника/, съдът е намерил за установено,че кредитодателят е заплатил посочената сума на картоиздателя, с което е погасил задължението на Б.,визирано в споразумението и с което фактически последният е усвоил кредитни средства в посочения размер,като се е задължил към ищеца със сумата 1662,17 евро. По-нататък в решението си въззивният съд е изложил съжденията си относно характера на договора от 02.02.2010г., като е определил същия като потребителски договор за кредит, по отношение на който са приложими нормите на ЗПК. Приел е,че са спазени специалните изисквания на чл.10 ЗПК, което го е мотивирало да заключи,че договорът не е недействителен и е породил правни последици за страните по него. По останалите пера, твърдени от ищеца като суми, усвоявани от ищеца чрез плащания и тегления с кредитната карта, въззивният състав е съобразил както приетите по делото писмени доказателства, така и заключението на вещото лице, изготвено въз основа на тях и след проверка в счетоводствата на кредитодателя и на картоиздателя, от които е приел за установено,че ответникът е извършил с издадената му кредитна карта транзакции в полза на „Виал паркет“ЕООД, чийто управител е самият ответник, на обща стойност 3069,72 евро. В тази връзка е отказал да уважи довода на последния,че в случая се е касаело до субективна търговска сделка, като се е обосновал с липсата на данни кредитът да е отпуснат на Б. в качеството му на представляващ юридическото лице. Посочил е,че плащането на Б. към представляваното от него дружество не променя характера на договора между страните и не го превръща в търговска сделка. Пак, като се е позовал на заключението на експертизата, която не е била оспорена в съответната й част, въззивният състав е приел за установено,че ответникът е осъществил тегления с кредитната карта на суми от АТМ устройства и на каса при ищеца, възлизащи в общ размер 2 216,65 евро. Във връзка с възражението на ответника за липса на първични счетоводни документи за тези операции съдът е съобразил изявленията на експерта,че такива документи не се съставят, тъй като е бил ползван ПОС терминал и повечето транзакции са правени електронно; при тегления от АТМ устройство банкоматът издава документ, който остава у ответника. Като е отчел,че заключенията на вещото лице са изготвени след проверка в счетоводството на дружеството-ищец, съдът е посочил,че счетоводните му книги на основание чл.55 ТЗ и чл.182 ГПК могат да се ползват за установяване и на изгодни за издателя на счетоводните книги обстоятелства. Позовавайки се на направените от вещото лице изчисления,съдът е приел,че от така установената главница на усвоения от ответника кредит непогасени са останали 5963,92 евро, които ответникът дължи да върне на кредитодателя-ищец. Въпросът за предсрочната изискуемост на задълженията по кредита съдът е намерил,че е ирелевантен, доколкото не може да бъде игнорирано съществуването на облигационната връзка между страните и това,че към момента на приключването на съдебното дирене всички погасителни вноски са били с настъпил падеж, което съдът е бил длъжен да съобрази,съгласно правилото на чл.235 ал.3 ГПК. Направеното от ответника възражение за погасяване на това задължение по давност е намерено от въззивния съд за неоснователно, като е взето предвид обстоятелството, че договорът за кредит е бил сключен на 02.02.2010г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е било входирано в деловодството на съда на 19.12.2012г. Съобразено е от съда, че в хода на делото ответникът с нарочна молба е оттеглил възражението си по чл.414 досежно част от главницата в размер на 1000 лв. и, тъй като при прилагане последиците на чл.416 ГПК заповедта за изпълнение влиза в сила по отношение на признатото вземане, за ищеца не е налице правен интерес от по-нататъшното поддържане на иска до размер на сумата 1000 лв. По тези съображения съдът е приел,че първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено до размер на посочената сума, а производството по делото – прекратено. Тъй като с оттеглянето на възражението на практика ответникът е признал задължението си до размер на 1000 лв. /с равностойност 511,30 евро/, съставът е заключил,че в полза на ищеца след приспадане на посочената сума следва да бъде признато вземане за главница по договора за кредит от 02.02.2010г. в размер на разликата от 5452,62 евро,като в тази му част първоинстанционното решение, с което искът е уважен, следва да бъде потвърдено. С подадена след постановяването на решението молба ответникът е поискал въззивният съд да отрази в него диспозитив със съдържание „Обявява за влязла в сила на 10.10.2013г. заповед за изпълнение от 08.05.2013г.“, като разгледа искането му като такова за поправка на очевидна фактическа грешка, евентуално – за допълване на съдебния акт, евентуално като искане за тълкуване на решението. Обосновал е искането си с интерес да оспорва по-нататък вземането като погасено по давност. По тази молба съставът на СГС се е произнесъл с допълнително решение №260715/17.05.2023г., като я е разгледал на трите, поддържани от ответника в условията на евентуалност, основания. Намерил е,че не се касае до несъответствие между формираната в мотивите му воля и външното й изразяване с диспозитива на съдебния акт; че не са налице предпоставки за допълването му, тъй като решението обхваща целия спорен предмет и няма част, по която съдът да не се е произнесъл; че не е налице основание и за тълкуването му, тъй като същото ясно и недвусмислено изразява волята на съда, като в производство по чл.251 ГПК съдът не може да дава разяснения на страните във връзка с изпълнението му, нито да дава указания по какъв процесуален ред страните могат да защитят правата си, породени във връзка с изпълнението на решението. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивните решения до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо касационната инстанция е длъжна и служебно, без да е направено възражение от страната, да допусне обжалваното решение за проверка на неговата валидност и допустимост. В случая касаторът изрично се позовава и в двете касационни жалби на въведената от законодателя с нормата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК предпоставка за достъп. По отношение на първото решение я обосновава с доводи за нередовност на исковата молба, каквато не се установява. Редовността на исковата молба по предявения по чл.422 ал.1 ГПК иск се определя, освен от общите предпоставки на чл.127 и чл.128 ГПК, и от специфичното изискване за съответствието ѝ с изложеното в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, тъй като производството по чл.422 ГПК е продължение на заповедното такова, съгласно възприетото и постоянно поддържано в практиката на ВКС тълкуване на закона. В случая въззивният съд е изпълнил дадените му от касационната инстанция задължителни указания, като е предприел съответните процесуални действия по отстраняване на констатираните нередовности в исковата молба. Съобразил е, че следва да е налице съответствие както между основанието и петитума на исковата молба, така и между нея и съдържанието на заявлението по чл.414 ГПК, поради което е приел,че следва да разгледа твърдените от ищеца обстоятелства, отнасящи се само до усвоените като главница по договора за кредит суми, доколкото заповедта за изпълнение е издадена по претенция за главница, но не и за лихви и такси. При извършената служебна проверка не се установява да е налице вероятност постановеното въззивно решение да е недопустимо и на останалите общи и специфични основания за допустимост. Недопустимостта на допълнителното решение касаторът обосновава с доводи за липса на извършена от съда правна квалификация на молбата му. Тези доводи, сами по себе си не са основание за извод в поддържания от касатора смисъл, доколкото принципно липсата на дадена от съда правна квалификация на спорното право не означава априори произнасяне по непредявен иск, водещо до недопустимост на съдебния акт, щом съдът е разгледал и се е произнесъл по фактите, така, както са били заявени и в съответствие с поддържаното в процеса искане. Отделно от това тези доводи и не кореспондират с начина,по който е процедирал въззивният състав. Видно е от данните по делото,че ответникът – молител е поискал молбата му да бъде разгледана при условията на евентуалност на трите посочени от него основания,а произнасянето на съда е съответно на търсената защита. Това обосновава извод за липса на вероятност допълнителното решение да е недопустимо. Формулираните в изложението към първата касационна жалба първи, трети,четвърти и пети въпроси не осъществяват общото изискване за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по начина, по който са поставени и с вложеното в тях съдържание не отговарят на изискването да са обуславящи крайния изход на спора, съгласно посочените по-горе разяснения от задължителната практика на ВКС. Първият и третият от въпросите са от фактологичен характер, тъй като визират конкретни обстоятелства ,свързани с разглеждания казус, поради което не позволяват отговорът им да бъде с общозначимо приложение. Първият въпрос освен това е свързан с доводите на касатора за недопустимост на съдебното решение от 17.01.2023г., поради произнасянето на съда по нередовна искова молба, във връзка с което настоящият състав изложи съображения по-горе. Третият въпрос, освен че изобщо няма характер на въпрос, на който би могъл да бъде даден отговор в смисъл, който да е от значение за изхода на делото, изразява непознаване и неразграничаване на основни правни понятия като процесуална и материално- правна легитимация на страните /доколкото процесуалноправната легитимация се определя от ищеца с конституирането на надлежните по спора страни, а в случая липсва твърдение някоя от страните да не е страна по възникналия спор/. Четвъртият въпрос, отново в по-съществената си част формулиран като фактическа констатация, но не и като въпрос, не е бил въведен своевременно в предмета на спора с твърдение на страната за липса на предаване на кредитната карта /пластиката/, противно на съдържащото се във въпроса такова за направено своевременно оспорване на този факт. Подобно възражение не се констатира нито в отговора на исковата молба, нито е поддържано пред въззивната инстанция с въззивната жалба. Същото се отнася и до последния пети въпрос, доколкото твърдение за уговаряне в договора за кредит на преструктуриране на дълг чрез добавяне на задължения за лихви и такси не е навеждано в преклузивните срокове като част от защитната теза на ответника пред първата инстанция. Вторият от въпросите, макар и принципно осъществяващ общото основание за допускане на касационен контрол на обжалвания въззивен съдебен акт, не обосновава положителен за касатора изход от настоящата фаза на производството пред ВКС, предвид това,че при постановяването на решението си въззивният съд не се е отклонил от цитираната с въпроса и друга служебно известна на настоящия състав практика на ВКС относно задълженията на въззивната инстанция при решаването на делото. Същият се е произнесъл в рамките на очертания от страните предмет на спора, като е обсъдил и анализирал всички относими към разрешаването му доказателства, излагайки съображения защо кредитира заключенията на вещото лице, въпреки липсата на първични счетоводни документи във връзка с извършваните от ответника, отразени в електронната и счетоводна системи на кредитодателя и картоиздателя, тегления на суми с кредитната карта, както и защо е приел,че сумата по предходния дълг към картоиздателя е погасена от кредитодателя, съгласно сключеното тристранно споразумение. Приел е за ирелевантно възражението на ответника за липса на обявена му предсрочна изискуемост, обосновавайки се с настъпилите към момента на произнасянето му падежи на всички погасителни вноски. По всички останали възражения по въззивната жалба, с която въззивният съд е ограничен при произнасянето си на основание чл.269 ГПК, въззивният съд е изложил своите съображения. Не е налице общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК и по отношение на втората касационна жалба срещу решението от 17.05.2023г.Поставеният в изложението към тази касационна жалба въпрос е изцяло неотносим към изложените в това решение решаващи мотиви, а представлява по същността си питане какви биха били последиците за изпълнителната сила на заповедта за изпълнение при направеното от ответника частично оттегляне на възражението. Освен че въпросът не кореспондира с мотивите,въз основа на които молбата на ответника е оставена без уважение, което води до извод за липса на изпълнено общо основание за достъп, касаторът не е обосновал и необходимостта от отговор на поставения въпрос по причините и с целите, налагащи тълкуване на конкретна правна норма или запълване на празнота в правото, разяснени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваните пред Върховен касационен съд въззивни решения. С оглед този изход на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1644,91 л. лв. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд